Джо Хил
Пожарникаря (51)

6

Снегът се сипеше като брашно. Харпър се скиташе в студения мрак, ноздрите я боляха от студа. Когато влезе в къщата, денят си отиваше. Сега, шест игри на билярд по-късно, нямаше представа колко е часът — девет? Десет? Краката й се бяха схванали от времето, прекарано свита на топка в малкото пространство зад вратата от опушено стъкло.

Джейкъб беше по-добър на билярд, но Марлборо Мен носеше повече на пиене. Дебелакът — Харп го определи за такъв заради гласа му и беше сигурна, че тежи поне сто и трийсет килограма — си тръгна с чифт от гащичките й в джоба на палтото си, свиркаше си „Сентърфолд“. Реши да изчака поне трийсет минути, преди да изпълзи от скривалището си, смяташе, че Джейкъб и новите му приятелчета все още ще са там и ще я дебнат. Бяха оставили празната бутилка от „Балвени“, обърната с гърлото надолу в един от страничните джобове на билярдната маса.

Харпър трябваше да е развалина, да се дави от хлиповете си и да се тресе неудържимо от шок. Вместо това се чувстваше изтощена и замаяна, все едно току-що беше изкачила хълм на ръба на силите си, вървеше по-бързо, отколкото го беше правила преди. Беше чувала за адреналиновите приливи, но не беше сигурна дали някога преди беше получавала такъв. Едва чувстваше краката си, не осъзнаваше как я водят напред.

Не знаеше къде отива, преди да стигне там. Мина точно покрай входа за Кемп Уиндъм — покрай веригата, която беше опъната между каменните монолити, покрай изгорялата останка на автобуса — и продължи по Литъл Харбър Лейн, докато асфалтът не премина в чакъл. След още стотина крачки излезе на рампа за лодки, която преливаше в пенестата пазва на Атлантическия океан.

Пред нея се откри островът на Пожарникаря. Бързо се изкачи по каменния вълнолом, вървя още две минути и видя дока на Кемп Уиндъм.

Спомни си, че беше обещала на Али да се прибере до два часа. Вероятно бяха минали два пъти повече. Страхуваше се да се срещне с момичето, което вероятно вече беше загазило и определено беше прекарало вечерта в притеснения. Реши да направи каквото е необходимо, за да се реваншира.

Но Али трябваше да почака още малко. Беше оставила Джон Рукууд на острова му сам цели три дни, с премазани ребра, изкълчен лакът и китка, която беше сериозно разместена. Всъщност точно той беше оправданието й да се измъкне от лазарета. Щеше да е истински майтап да се върне, без да го е видяла.

Освен това не можеше да приеме на сериозно всичките приказки на Али, че щели да започнат да дават примери с хората, които нарушават правилата. Имаше чувството, че отново се бяха върнали в основното училище. Имаше правила, както там, и последствия за нарушаването им… но правилата и последствията се прилагаха от възрастните към децата, а тя беше възрастна. Ако един ученик тичаше в коридора на училището си, щеше да получи забележка, но ако някой от служителите хукнеше да бяга, вероятно си имаше основателна причина да го прави. Бен може да й беше ядосан, но щеше да говори с него и да го успокои. Не беше по-заплашена от него (или от Каръл), отколкото можеше да бъде заплашена от един учител. Нямаше как да я накарат в крайна сметка да напише сто пъти на дъската: Няма да напускам лагера без разрешение.

Загреба през гъстия течен мрак. Усети леко вълнение вътре в себе си, все едно самата тя съдържаше един малък океан.

Почука на рамката на вратата на бараката на Пожарникаря.

— Кой е?

— Харпър.

— Ах! Най-накрая. Предупреждавам те, не съм облечен.

— Ще ти дам минутка.

Пое си дълбоко дъх — въздухът беше влажен, солен и леденостуден — и го изпусна под формата на бяла мъгла. Досега не беше оглеждала острова на Джон, не и по-обстойно. Изкачи се на голямата дюна, за да види гледката от най-високата му точка.

Нямаше кой знае какво за гледане. Няколко акра във формата на око. Един хребет заемаше цялата дължина на острова, малката барака на Пожарникаря беше построена от едната му страна. В южния край стояха останките на къща за гости, сринал се правоъгълник от овъглени греди, които стърчаха от дебел колкото завивка за легло слой сняг. Харпър се изненада, като видя лодката: намираше се върху чакъла в източната страна на острова, десетметрова платноходка, поставена върху голяма шейна от неръждаема стомана, чиято палуба беше покрита с бяло платнище. Отец Стори беше споменал за нея, каза, че ще я използва, за да търси Марта Куин. Ако снегът продължаваше да вали, съвсем скоро щеше да се слее с пейзажа и да се превърне в една голяма бяла дюна, стърчаща над останалите.

Студът щипеше бузите й. Върна се при бараката и влезе вътре, без да чука. Затропа с ботуши, за да изчисти снега от тях, и затърка ръце.

— Уилоус! Никога не съм бил по-щастлив да видя друг човек! Имам чувството, че някой е паркирал колата си на гърдите ми. Не съм страдал толкова много, откакто „Гънс Ен Роузис“ се разделиха.

— Съжалявам — отвърна Харпър. Остави платнената пазарска чанта, която беше взела със себе си. — Натоварен ден.

Отвори уста, за да му разкаже за Джейкъб и Марлборо Мен и как едва не я откриха, но реши да не го прави.

Джон стоеше на леглото си, все още не беше облякъл абсолютно нищо, освен слинга, който му беше направила от платнения колчан. Единственият му жест на благоприличие беше събраният в скута му чаршаф, който беше увил и около кръста си. Цялата му кожа беше изписана с дяволските букви в черно и златно. Синините под люспата бяха потъмнели до нюанси, подобни на къпина и нар. Сърцето й се свиваше само като го гледаше.

— Все още не си облечен — констатира тя.

— Е — отвърна Джон. — Не бях сигурен дали трябва да го правя. Няма ли да ме преглеждаш? Стори ми се ненужно да се облека, а после отново да трябва да се събличам. А и къде беше? Стоя на това кално петно от дни, без никой за компания, освен себе си.

— Поне разговаряш с някого, който смята, че си умен.

Пожарникаря погледна платнената пазарска чанта с хищен поглед.

— Дано има морфин там. И цигари. И прясно смляно кафе.

— Ще ми се да имахме морфин. В интерес на истината, трябва да поговорим за това.

— Цигари?

— Нямам никакви цигари за теб, господин Рукууд — отвърна Харпър, като подбра думите си внимателно. Не беше лъжа… но не беше и самата истина. Беше се научила на подобни увъртания. — Приеми го като възможност да ги откажеш, преди да са те убили.

— Смяташ, че пушенето ще ме убие? Когато пуша, сестра Уилоус, другите хора трябва да се безпокоят за здравето си. Дано имаш прясно кафе в такъв случай.

— Донесох ти няколко чудесни пакетчета чай…

— Чай! Мислиш, че искам чай?

— Защо не? Ти си англичанин.

— Затова смяташ, че пия чай? Мислиш си, че се скитам в мъглив Лондон със своя старомоден каскет и разговарям с другарите си в ямбичен пентаметър^[1]? И ние имаме „Старбъкс“, жено.

— О, чудесно. Защото имам и няколко разтворими кафета от „Старбъкс“.

— Защо не каза по-рано?

— Защото си толкова духовит, че не исках да те прекъсвам. Какво ще кажеш да сложа чайник с вода на печката, а ти да си облечеш някакъв панталон? Не си спомням да имаш наранявания под кръста, които да имат нужда от медицинско внимание.

Мъжът хвърли замъглен поглед на пода и се пресегна с кокалестия си крак към пожарникарския си панталон.

Харпър си пое дълбоко въздух с намерението да му разкаже какво се беше случило в дома й… но отново се спря и вместо това каза:

— Винаги ли си искал да бъдеш пожарникар? От колко време се обличаш като такъв? От детските си години ли? — Адреналинът говореше вместо нея. Зачуди се дали хората се чувстваха така след скачане с парашут. Ръцете й трепереха.

— Съвсем не. Исках да стана рок звезда. Исках да нося кожен панталон, да прекарвам уикендите си в леглото с надрусани модели и да пиша загадъчни текстове на песни.

— Не знаех, че си музикален. На какъв инструмент свириш?

— О, така и не се научих да свиря на нищо. Смятах, че ще е нужна прекалено много работа. Освен това майка ми беше глуха, а баща ми побойник, така че музикалното образование не беше приоритет в моето семейство. Единственото близко до рок звездите, което съм правил, беше да продавам наркотици.

— Бил си наркопласьор? Не мисля, че ми харесва. За какви наркотици говорим?

— Халюциногенни гъби. Струваше ми се разумно да използвам по предназначение ботаническото си образование. Микологията винаги е била моята наука. Продавах форма на псилоцибин^[2], наречена „Смърфокур“. Беше доста синя, доста популярна и доста вкусна в комбинация с яйца. Искаш ли някой път да си разделим един омлет „Смърфокур“, сестра Уилоус?

Харпър се обърна с гръб към него, за да му даде възможност да си обуе панталона на спокойствие.

— Драконовата люспа, това е истинска спора. Плесен. Вероятно знаеш много за нея.

Пожарникаря не отговори нищо. Харп се извърна, за да го погледне, и видя едно лице на чиста невинност. Дори не се опитваше да си вдигне панталона. Крачолите все още бяха оплетени в краката му. Това я подразни. Явно беше много по-странен, отколкото предполагаше. Отново се извърна.

— Затова ли можеш да я контролираш? Да я използваш? Можеш да се пазиш от нея, сякаш си покрит с азбест? Може би я разбираш много по-добре от другите хора?

Джон изсвири тихичко и отговори:

— Не мисля, че разбирам люспата толкова много, колкото й помогнах тя да разбере мен. Тиганите са в кутията под печката.

— За какво ми е тиган?

— Няма ли да ни изпържиш яйца?

— Имаш ли?

— Не. Ти нямаш ли? В тази твоя пазарска чанта, която носиш? За бога, сестра Уилоус, все трябва да си ми донесла някакви благинки!

— Със съжаление трябва да ти призная, че не съм ти донесла нито яйца, нито кафе, нито морфин. Вместо това извървях пет километра и едва не се натресох на крематорен отряд, за да ти взема шина за ръката и бинт за китката. Бившият ми съпруг беше с тях. — Очите й започнаха да я бодат, но не им позволи да сторят нещо друго. — Също така ти донесох чай, защото съм мила и смятах, че ще ти повдигна настроението, и даже не съм искала да ми благодариш. Единственото, което поисках, беше да си обуеш панталона, но ти не стори дори това, защото, предполагам, искаш да ме дразниш.

— Не мога.

— Какво не можеш? Да кажеш „благодаря“? Да се извиниш? Да покажеш елементарна човешка любезност?

— Не мога да си обуя панталона. Не мога да се наведа и да го вдигна. Болката е прекалено силна. Ти си много мила и разбира се, трябваше да ти благодаря. Сега го правя. Благодаря ти, сестра Уилоус.

Разкаянието в гласа му я накара да изпусне парата. Адреналиновият й прилив започна да се оттегля, а под него остана единствено умората.

— Съжалявам. Бяха два дълги дена. И току-що преживях най-лошата част от тях. Върнах се у дома, за да взема някои неща, и Джейкъб се появи с новите си приятелчета. Единият от тях беше онзи скапаняк от радиото, Марлборо Мен, който постоянно се хвали колко факли е екзекутирал. Трябваше да се скрия. За доста дълго.

— Върнала си се в къщата си? Сама? Защо не изпрати някого?

— Кой? Всички Бдителни са деца. Прегладнели, преуморени деца. Не исках да поставям някое от тях в опасност. Не можех да изпратя теб, при положение че ребрата ти са в такова състояние. Освен това знаех къде да потърся нещата, които ми трябват. Струваше ми се най-логично аз да отида. Не ми каза какво се е случило с къщата ми.

— Че съпругът ти я ремоделира с двутонния си снегорин? Тогава си рекох, че и бездруго беше изгубила достатъчно за една седмица. Трябваше ли да те тревожа допълнително? Добре ли си?

— Бях… уплашена. Чух ги да говорят за мен. Говореха също и за теб.

— Не думай! — отвърна Джон. Звучеше доволен.

— Да. Говореха за мъж, който превърнал драконовата люспа в оръжие, който можел да хвърля пламъци и който се разхождал наоколо, облечен като пожарникар. Не успяха да се разберат дали си истински, или просто градска легенда.

— Ах! Най-накрая извървях половината път, за да стана рок звезда!

— Тези типове се хвалеха какво са сторили на болни от люспата. Марлборо Мен си води статистика за бройката на целия крематорен отряд, обясняваше кой е убил най-много, кой е убил най-много за един ден, кой е убил най-грозното момиче, кой е убил най-яката мацка. Сякаш говореше за любимия си бейзболен отбор.

Марлборо Мен беше похвалил Джейкъб, че се е „изпразнил от кеф“ на Нова година. Бяха минали няколко минути, преди Харпър да осъзнае, че радиоводещият не говореше за секс, а за убийство. Бившият й съпруг беше използвал фрейтлайнъра си, за да помете нисан с болно семейство в него мъж, жена и двете им деца. Колата станала на палачинка. Телата потекли от развалината като паста за зъби, или поне така твърдеше Марлборо Мен. Джейкъб прие похвалите на новия си приятел безмълвно, не изрази нито гордост, нито отвращение.

Колко любопитно: трябваше да приеме, че мъжът, за който се беше омъжила, когото обичаше и на когото се беше отдала, се беше превърнал в хладнокръвен убиец. Той беше убил и щеше да убива отново. Само допреди година и половина прекарваха нощите си прегърнати на канапето, докато гледаха сериали.

— Страхувах се, че може да започна да треперя цялата и да ме чуят. Че може да чуят как зъбите ми тракат. После си тръгнаха и когато осъзнах, че вече е безопасно, че ще мога да си тръгна от къщата жива, аз… почувствах се… сякаш някой е хвърлил граната по мен и поради някаква причина не е експлодирала. Излязох от там с пълна с памук глава и омекнали крака. Няма ли да ме смъмриш?

— За това, че си се държала като пълна идиотка и си се напъхала между шамарите?

— Да.

— Няма да го сторя. Не мога да се сетя за нещо друго, което да ценя повече в един човек. Радвам се, че се върна. Не съм пил кафе от дни.

Когато Харпър се обърна. Пожарникаря се прозяваше, беше покрил уста с юмрук и затворил очи, чаршафът му беше паднал и хълбокът му се беше разкрил. Харп се изненада на собствената си реакция при вида на мършавото му космато тяло и влажните гъсти косми по хлътналите му и наранени гърди. Изведнъж изпита порив на съжаление, силно и абсурдно чувство, което го нямаше допреди минута.

Тръгна към леглото, реши да прикрие настроението си с действия.

— Вдигай краката.

— Пожарникаря изпълни нареждането. Харпър вдигна панталона до коленете му, след което седна до него и прокара ръка под мишниците му.

— Искам да си вдигнеш кльощавия задник на три. — В крайна сметка вдигаше предимно тя, когато го изправи, чу свистящите му дробове и надигащия се писък, който бързо беше потиснат. Малкото останал в лицето му цвят се изгуби.

— Най-лошото не е болката, когато се движа, а сърбежът в гърдите ми. След всяко вдишване. Не мога да спя от него.

— Хубаво е да те сърби. Ние сме за сърбежа, господин Рукууд. Костите сърбят, когато зарастват.

— Предполагам, че ще се почувствам по-добре, след като ми превържеш гърдите.

— Мм, не, съжалявам, това вече не се прави. Не искаме да пречим на дробовете да дишат. Но искам да ти превържа китката и да ти сложи шина на лакътя.

Харпър напъха шината на предмишницата му и я намести, след което се зае с подутата му, лошо наранена китка. Сложи памучни тампони от двете й страни и я уви хубаво с лейкопласт, все едно беше в гипс. След това вдигна дясната му ръка, за да огледа посинялата му страна. Проследи с пръсти ребрата му, внимателно напипваше всяка фрактура. Не изпитваше удоволствие от гледката — от кокалестото му тяло и виещата се по кожата му драконова люспа. Приличаше на нарисуван човек от някой карнавал. Нямаше представа точно колко души беше убила люспата, но въпреки това беше много красива. Разбира се, Харп беше разгонена до отчаяние. Това не помагаше.

Може би няма да се разминеш само със смъмряне от Бен Патчет — каза Пожарникаря. — Може също така да получиш някой много нещастен поглед и тъжна въздишка от Том Стори. Нищо не може да накара човек да се чувства по-зле и по-засрамен от разочарованието на стареца. Все едно да кажеш на Дядо Коледа в мола, че брадата му е фалшива.

— Не мисля, че ще загазя пред Отец Стори.

Джон я изгледа с остър, въпросителен поглед, доброто му настроение се изпари от лицето му.

— По-добре да ми разкажеш.

Разказа му за трепанацията на Отец Стори с дрелка и дезинфектирането на раната с портвайн. Разказа му за Бен в хладилника за месо, за закопчаните с белезници затворници и кърпата с камъни. След това се върна назад във времето, за да му разкаже за последния си разговор със стареца в кануто.

Пожарникаря не задава много въпроси… не и преди да му предаде последния си разговор с Том Стори.

— Имал е намерение да заточи някое бедно момиче за това, че е откраднала някаква чаена чаша и няколко кутийки шунка?

— И един медальон. И „Портативната майка“.

Джон поклати глава.

— Въпреки всичко това. Том не действа така.

— Нямаше да я заточи, защото е крала. Щеше да я заточи, защото е опасна.

— А той знае това, защото я е попитал за кражбите и тя му е казала… какво? Заплашила ли го е?

— Нещо подобно — отвърна Харпър.

Но бързо се намръщи. В момента й беше трудно да си спомни точно какво беше изрекъл Том и как го беше изрекъл. Струваше й се, че този разговор се е състоял преди месеци, а не преди дни. Изключително трудно й беше да си спомни какво й беше казал за крадлата; на моменти си мислеше, че старецът така и не беше споменал думата „кражба“.

— Поради някаква причина е решил, че трябва да отиде в изгнание заедно с тази крадла?

— За да се грижи за нея. Имаше намерение да търси острова на Марта Куин.

— Ах, островът на Марта Куин. Харесва ми да си мисля, че е населен с хора от осемдесетте, които се разхождат с впити дънки и леопардова кожа. Надявам се Тауни Китаен^[3] да е там. Тя беше в основата на всичките ми ранни сексуални фантазии. Кого смяташе да остави начело на лагера?

— Теб.

— Мен? — Джон се засмя. — Да не би да е казал всичко това, след като са го ударили по главата? Не мога да си представя някой, който да е по-неподходящ за работата.

— Какво ще кажеш за Каръл?

Пожарникаря се усмихваше, но когато чу въпроса, отново придоби нещастно изражение.

— Харесвам идеята Каръл да стане върховна жрица също толкова, колкото да получа още един ритник в ребрата.

— Не смяташ, че намеренията й са добри ли?

— Сигурен съм, че са. Когато правителството ти измъчва хора, за да разбере къде се крие Бин Ладен, то също има добри намерения. Баща й успяваше да й влияе благотворно, да успокоява крехката й натура. Без него е…! Каръл трябва да мисли за карантинните патрули, полицията и крематорните отряди, които дебнат навън. Освен това си има крадла и двама затворници, които да създават напрежение отвътре. Страхът не кара хората да се държат умерено в употребата на екстремни методи. Особено хората като Каръл.

— Не знам. Тя дори не е искала работата. Отхвърлила я е три пъти, преди да я приеме.

— Така е сторил и Цезар. Ще ми се Сара… — Джон млъкна и хвърли разочарован поглед към печката. Свали очи и продължи: — Не че Сара щеше да успее да държи Каръл под контрол или да се опита да се наложи в лагера, или нещо подобно. Но поне щеше да се опита да хвърли въже на сестра си, ако видеше, че започва да се дави. За това се тревожа, да знаеш. Достатъчно зле е, че Каръл може да се удави в собствената си параноя. Лошото е, че давещите завличат и други със себе си, а точно сега е увила здраво ръце около целия лагер.

Някакво дърво изпука силно в печката.

— Каква беше Сара? Предполагам, че не е приличала на Каръл. Може би по-скоро на Том?

— Имаше чувството му за хумор. Също така беше най-смелият човек, който някога съм виждал. Хвърляше се с главата напред като топка за боулинг. Можеш да видиш част от това в Али, да знаеш. Сара винаги ме е карала да се чувствам като една от кеглите. — Джон хвърли дълъг, замечтан поглед към пламъците, които се гонеха в печката… след което извърна глава и дари Харпър с приятна момчешка усмивка. — Което, предполагам, си е точно описание на любов, нал’ тъй?