Джо Хил
Пожарникаря (5)

3
Юли

Един пожарникар създаваше проблеми.

— Сър — каза сестра Лийн. — Сър, не може да пререждате останалите на опашката. Ще получите безплатния си преглед, когато ви дойде редът.

Пожарникаря погледна назад към строените в колона хора, която продължаваше надолу по коридора и завиваше зад ъгъла. Обърна се отново към сестрата. Лицето му беше мръсно, носеше същото жълто гумено яке като всичките си колеги и в ръцете си държеше дете, момченце, което го беше прегърнало през врата.

Няма да чакам. Идвам само да го оставя — отвърна мъжът, акцентът му накара хората да се заслушат. Те не очакваха пожарникар от Ню Хампшър да звучи като някой от Лондон. — А и не съм тук по същата причина, както тях. Това е спешен случай. Не мога да разбера защо никой в тази така наречена бърза помощ не иска да разбере това.

Харпър обхождаше опашката и даваше близалки и хартиени чашки с ябълков сок на малките деца. В единия си джоб имаше репичка, а в другия картоф за най-нещастните от тях.

Английският акцент привлече вниманието й и повдигна духа й. Свързваше го с пеещи чайници, с училища за магия и науката дедукция. Това не беше, осъзнаваше тя, особено зряло от нейна страна, но въобще не се чувстваше засрамена. Смяташе, че англичаните сами си бяха виновни за чувствата й. Бяха прекарали цял век в безмилостно рекламиране на своите детективи, магьосници и бавачки и сега трябваше да приемат резултатите.

Духът й се нуждаеше от повдигане. Прекара сутринта в прибиране на овъглени тела в чували за трупове, почернялата им сбръчкана плът все още беше топла при допир, все още димеше. Тъй като торбите в болницата бяха на привършване, трябваше да опакова две мъртви деца заедно, което не беше особено трудно. Бяха изгорели е увити около телата си ръце, бяха се претопили в едно, в котешка люлка^[1] от обгорени кости. Приличаха на скулптура на дет метъл банда.

Не се беше прибирала у дома от последната седмица на юни и прекарваше осемнайсет от двайсет и четири часа в гумен костюм, който беше направен, за да предпазва от ебола. Ръкавиците бяха толкова дебели и стегнати, че трябваше да маже ръцете си с вазелин, за да може да си ги сложи. Цялата миришеше на дезинфектанти. Всеки път, в който вдишаше собствената си миризма на гума и лубрикант, се сещаше за странните колежански срещи в общежитията.

Реши да се върне в началото на опашката и тръгна към Пожарникаря. Нейна работа беше да успокоява хората, които чакаха, а не на сестра Лийн, затова не искаше да й се набива в очите, че не си върши задълженията. Работеше в болница „Портсмът“ под нейно ръководство само от три седмици и малко се страхуваше от нея. Всичките сестри доброволки се страхуваха.

— Сър — повтори сестра Лийн, в гласа й се усещаше нетърпение. — Всеки на опашката е спешен случай. Спешните случаи се вият чак до лобито. Приемаме ги в реда, в който са пристигнали.

Пожарникаря погледна през рамо към хората. Бяха сто трийсет и един (Харпър ги беше преброила), изморени и белязани от драконовата люспа, хлътналите им очи го гледаха с възмущение.

— Техните спешни случаи могат да почакат. Това момче не може. — Мъжът отново се обърна към сестра Лийн. — Нека го кажа по друг начин.

Дясната му ръка увисна до тялото му. Държеше някакъв инструмент в нея — ръждясал метален прът с кука и шип, подаващи се от краищата. Разтвори ръка и остави импровизираното оръжие да се плъзне надолу, за да се види по-добре. Единият му край почти докосваше мръсния под. Залюля го, но не го вдигна.

— Или ще ме пуснете през тази врата, или ще се развилнея с този кози крак. Ще започна с прозореца и ще продължа до компютъра. Извикайте доктор или ме пуснете да мина, но не си въобразявайте, че ще чакам на опашката, докато това деветгодишно момче умира в ръцете ми.

Албърт Холмс се затътри по коридора. Задаваше се от двойните врати, които водеха до предкарантинните кабинети за изследвания. Той също носеше костюм против ебола. Ал се отличаваше от медицинския персонал, защото вместо гумена качулка носеше черен шлем, а визьорът беше спуснат пред лицето му. Също така коланът му беше отвън на костюма. На единия му хълбок бяха закачени пропускът и уоки-токито, а на другия — тефлоновата му палка.

Харпър и Ал стигнаха по едно и също време на мястото на събитията, но от различни посоки.

— Хайде да се успокоим малко — каза Холмс. — Слушай, приятелче, не можем да те пуснем с това… как го нарече? Кози-не-що-си. Пожарникарите трябва да оставят екипировката си отвън.

— Сър? Ако дойдете с мен, ще се радвам да поговорим за оплакванията на сина ви — каза Харпър.

— Той не ми е син — отвърна Пожарникаря, а аз не съм истеричният му баща. Аз съм човек с тежко болно дете и тежък метален прът. Ако не приемете едното, ще получите другото. Искате да говорим? Къде? Оттатък онези врати, където са докторите, или в края на опашката?

Харпър задържа погледа му, увещаваше го да бъде добър, обещаваше му е очи, че ще бъде мила с него, ако и той се държи така, че ще го изслуша и ще помогне на него и на момчето му с нежност, отдаденост и търпение. Казваше му, че иска да го предпази, защото, ако не охладеше страстите, щеше да завърши с лице към пода, лютив спрей в очите и ботуш на врата си. Харпър беше част от персонала от по-малко от месец, но това беше достатъчно дълго, за да свикне да вижда как охранителите се справят с буйните пациенти и ги карат да си коригират повелението.

— Елате с мен. Ще му донеса лимонов сладолед, а вие ще ми разкажете какво му има…

— … в края на опашката. Така си и помислих. Мъжът се извърна от нея и направи крачка към двойните врати.

Сестра Лийн продължаваше да стои на пътя му. Тя определено изглеждаше по-заплашително от Албърт Холмс. Беше по-голяма от него, разполагаше със солидно количество гърди и корем и приличаше на футболен защитник.

— СЪР — настоя отново тя. — Ако направите още една крачка, ще се наложи да лекуваме безбройните ви наранявания и сътресения. — Сестрата плъзна смъртоносния си поглед към чакащите хора. Следващото й изказване беше насочено към всички. — Ще има ред в тази опашка. Ще го постигнем или по лесния, или по трудния начин, но в крайна сметка ще го получим. Разбрахте ли?

Последваха тихи, смутени отговори на съгласие от всички посоки.

— Съжалявам. По слепоочията на Пожарникаря се беше насъбрала пот. — Вие не разбирате. Това момче…

— Какво му има? Освен онова, което им има на всички? — попита сестра Лийн.

Момчето беше най-красивото дете, което Харпър някога беше виждала. Черната му чуплива коса създаваше възхитителна плетеница над очите му, които бяха в онова ясно светлозелено като празна бутилка от кока-кола. Носеше шорти и всеки можеше да види белезите върху прасците му: черни, виещи се ивици, подобни на татуировки, фини и почти красиви.

Без никаква следа от притеснение в гласа си сестра Лийн добави:

— Ако не сте заразен, не бива да го докосвате. Заразен ли сте?

— Не съм тук заради мен — отвърна Пожарникаря. По-късно Харпър осъзна, че това беше деликатен начин да не отговори на въпроса. — А и той не ме е докосвал.

Наистина беше така. Момчето в ръцете му беше извърнало глава и бузата му почиваше върху якето му. Все пак, ако Пожарникаря не беше болен, той бе или идиотски безстрашен, или просто идиот.

— Какво му има?

— Стомахът му — отвърна мъжът. — Има му нещо на стомаха. Едва може да стои…

— Много е горещо тук — каза сестра Лийн. — Сигурна съм, че не е единственото дете с болки в стомаха. Отидете в края на опашката и…

— Не. Не. Моля ви. Това дете наскоро изгуби майка си. Намираше се в къщата, която рухна преди няколко дни.

Раменете на сестра Лийн увиснаха и за момент на лицето й се изписа мрачно съчувствие. За първи и последен път тя погледна не към Пожарникаря, а към свитото в ръцете му момче.

— Ах. Това е ужасно. Слушай, слънчице, това е ужасно. — Дори да слушаше, детето не го показа по никакъв начин. Сестра Лийн вдигна поглед към Пожарникаря и отново се навъси. — Кой не би имал стомашни болки след подобно нещо?

— Чакайте малко. Оставете ме да довърша. Една къща се срути и я уби, а момчето беше там, беше точно там…

— Имаме обучени съветници, които могат да поговорят с детето относно случилото се и вероятно ще му дадат нещо газирано и сладко за диспепсията му.

— Диспепсия? Вие слушате ли ме въобще? Той не се нуждае от кока-кола и усмивка, нуждае се от доктор.

— И ще получи такъв, когато му дойде редът.

— Вдигнах го преди час и той изпищя. Това прилича ли ти на диспепсия, безразлична кучко?

— Хей — намеси се Албърт Холмс.

— Няма нужда от подобен език… — Лицето на сестра Лийн помрачня до неузнаваеми нюанси на червеното. Тя разпери ръце настрани като малко дете, което си играе на самолет.

— ВИЕ И ТОВА МОМЧЕ ЩЕ ОТИДЕТЕ НАЙ-ОТЗАД НА ОПАШКАТА ИЛИ ЩЕ БЪДЕТЕ ПРИЕТИ В СПЕШНОТО С ТОЗИ МЕТАЛЕН ПРЪТ, СТЪРЧАЩ ОТ АНГЛИЙСКИЯ ВИ ЗАДНИК! РАЗБИРАТЕ ЛИ МЕ?

Ако сестра Лийн се беше развикала по този начин на Харпър, тя щеше да се разплаче. Нещата не вървяха — все едно се опитваха да се движат срещу бурята. Децата на опашката закриха ушите си с ръце и се скриха зад майките си.

Англичанинът въобще не се трогна. Намръщи се. Харпър забеляза, че момчето също не потрепна. В интерес на истината, то се взираше в нея. Очите му бяха замечтани и влажни, малко отнесени. Предположи, че просто е припаднало от жегата, но се оказа, че има нещо повече от това.

Харпър опита отново.

— Сър? Сигурна съм, че мога да ви помогна. Можем да обсъдим симптомите на момчето в края на опашката и ако се нуждае от своевременна намеса, веднага ще доведа доктор при него. Ако стомахът го притеснява, няма нужда да го разстройваме допълнително с крещене. Хайде да отидем в края на коридора. Моля ви. Вие и аз… какво ще кажете за това?

Целият гняв се изпари от лицето на мъжа за стотна от секундата и той я погледна с наченки на усмивка. Момчето може и да беше изгубило майка си, но Харпър осъзна, че Пожарникаря също тъгуваше. Виждаше го в очите му, онзи изтощен блясък, който свързваше със загубата.

— Харесвате ли „Дайър Стрейтс“^[2]? Хлапе като вас? Сигурно още сте смукали биберон, когато за последно издадоха хит.

— Не ви разбирам — отвърна Харпър.

— Ти и аз… какво ще кажеш за това^[3]? „Дайър Стрейтс“? — мъжът наклони глава на една страна и я погледна въпросително.

Не знаеше как да отговори, нямаше представа за какво й говореше. Пожарникаря се взира още малко в нея, след което се отказа. Стисна нежно момчето, после го остави на пода изключително внимателно, все едно държеше много фина ваза, пълна догоре е вода.

— Казва се Ник. Бихте ли отвели Ник в края на опашката? — попита Харпър той. — За да мога да продължа разговора си с тези тук?

— Мисля, че двамата трябва да дойдете с мен — отвърна тя, но хвана момчето за ръката.

Гумената й ръкавица изскърца леко.

Харпър можеше да види, че детето не е добре. Лицето му беше като восъчно под луничките, а и едвам стоеше на краката си. Също така усети тревожна топлина в меките му, дебели по детски пръстчета. Доста хора, които носеха спората, имаха треска, а и самата спора често вдигаше телесната температура с два-три градуса. Малко след като Пожарникаря остави момчето на пода, то се сви и направи болезнена гримаса.

Мъжът приклекна до детето и подпря козия крак на рамото си. Направи нещо странно: стисна ръце в юмруци, показа ги на момчето, след което изимитира жест като куче, което рие във въздуха. Момчето отвърна с гримаса и издаде смешен звук като от чайник, който Харпър никога преди не беше чувала някое дете да прави, когато нещо го болеше; звучеше като писклива играчка.

Пожарникаря проточи врат, за да погледне към жената, но преди да му се удаде възможност да говори, Албърт Холмс се раздвижи и хвана с ръка единия край на козия крак.

— Какво, по дяволите, смяташ, че правиш? — попита го Пожарникаря.

— Сър? Пуснете оръжието.

Пожарникаря го дръпна силно. Ал стори същото — още по-силно извади опонента си от равновесие, след което сключи ръка около врата му. Токовете на ботушите на Пожарникаря изскърцаха на пода, докато се опитваше да остане на крака.

Харпър наблюдаваше съприкосновението им по същия начин, по който би наблюдавала околностите от ускоряваща се въртележка. Превърташе в главата си отново онова, което току-що беше видяла не само странния начин, по който Пожарникаря се разлюля във въздуха, но и странния начин, по който изглеждаше момчето — все едно се опитваше да носи по-голям товар от възможностите си.

— Глух си — обърна се тя към детето, но всъщност говореше само на себе си. Защото то беше глухо.

В училището за медицински сестри имаха един ден, в който разучаваха американския език на глухонемите, от който не помнеше нищо. Или поне не мислеше, че помни нещо. Без да се усети, вече сочеше с пръсти към ребрата си и ги усукваше, все едно завит ваше някакъв болт в собственото си тяло. Тупна ниско под корема си. Боли ли тук?

Ник кимна неуверено. Когато се пресегна към стомаха му, момчето притисна ръце към него, направи крачка назад и заклати френетично глава.

— Всичко е наред — каза Харпър. — Произнасяше думите бавно и внимателно, надяваше се да може да чете по устните. Отнякъде знаеше — може би от този еднодневен курс, — че най-добрите четци по устни могат да разбират само около седемдесет процента от изреченото, а мнозинството от глухите доста по-малко. — Ще бъда внимателна.

Пресегна се още веднъж, за да опипа средата на корема му, но детето отново се прикри, отстъпи назад, на горната му устна изби още пот. Изхлипа едва. И тогава тя разбра. Беше сигурна.

Ал стисна още по-силно трахеята на Пожарникаря, спря притока на въздух, задушаваше го. По същия начин, само преди няколко години в Ню Йорк беше убит Ерик Гарнър^[4], но този метод така и не излезе от употреба. Другата му ръка дърпаше козия крак надолу и го навираше в гърдите на Пожарникаря.

Ако Харпър можеше да се съсредоточи, реакцията на Пожарникаря щеше да й се стори странна. Той не пускаше металния лост, но също така не се опитваше да се освободи от хватката на Албърт. Вместо това хапеше пръстите на черната ръкавица на лявата си ръка. Опитваше се да я свали със зъби, когато Харп заговори с ясен, звънтящ глас, който ги накара да спрат.

— Сестра Лийн? Нуждаем се от носилка, за да отнесем детето до скенера. Трябва да се подготвим за коремна операция. Може би има някой в педиатрията, който да го поеме?

Сестрата погледна покрай Пожарникаря, лицето й беше каменно, погледът й далечен и разсеян.

— Как се казваш? Ти си едно от новите момичета.

— Да, госпожо. Постъпих преди три седмици. Когато набираха доброволци. Харпър. Харпър Грейсън.

— Сестра Грейсън, не е нито времето, нито мястото…

— Напротив. Сега е времето. Апендиксът му е спукан или е на път да се спука. Също така трябва да потърсим сестра, която знае езика на глухонемите? Това дете е глухонямо.

Пожарникаря се беше опулил насреща й. Ал също, беше я зяпнал над рамото му. Беше отпуснал хватката си и опонентът му вече можеше да диша. Той търкаше нараненото място с лявата си ръка — беше престанал да се опитва да си свали ръкавицата — а на лицето му се четеше смесица от признателност и облекчение.

Сестра Лийн отново се беше навъсила, но изглеждаше объркана.

— Не можеш да направиш подобна диагноза без скенер.

— Права сте, че не мога — отвърна Харпър. — Просто съм… сигурна. Работех като училищна медицинска сестра и миналата година едно от момчетата беше със същите симптоми. Вижте, забележете начина, по който се прикрива. — Погледна Пожарникаря, намръщи се, имаше нещо, което се опитваше да им каже. — Срутила се е някаква къща… казахте, че той е бил „точно там“. Да не би да имахте предвид, че е бил вътре в нея заедно с майка си, когато това се е случило?

— Да. Точно това исках да обясня. Тя беше убита. Той беше ударен от отломките. Извадихме го и в този момент изглеждаше физически добре. Е, беше малко натъртен, но нищо сериозно. Когато спря да яде и да отговаря на хората, отдадохме това на шока. Но тази сутрин започна да се поти и да го боли.

— Ако е бил ударен в корема, това може да е наранило апендикса му. Кога беше последната му дефекация?

— Не мога да кажа, че следя кога децата ходят до тоалетна. Но мога да попитам, ако този джентълмен ме пусне.

Харпър погледна Албърт, който беше объркан, устата му беше леко отворена.

— Е — за пръв път гласът й беше сърдит, — пусни го. Веднагически.

Веднагически беше любима дума на Мери Попинз и още от дете Харпър обичаше — където беше възможно да замества ругатните с репликите на Джули Андрюс^[5]. Това й даваше желязно чувство за контрол и в същото време й напомняше, че е добър човек.

— Съжалявам, госпожо — измърмори Ал и не само махна ръката си от врата на Пожарникаря, но и внимателно приглади дрехите му, преди да отстъпи назад.

— Истински късметлия съм, че ме пусна — каза му Пожарникаря, без никакви следи от гняв или неприязън в гласа му. — Още една минута и вместо придружител на пациент, щях да се превърна в такъв. — Мъжът приклекна до момчето, но преди това дари Харпър с още една усмивка. — Вие сте добра. Харесвам ви. Веднагически! — Изрече думата така, все едно всъщност означаваше добра работа!

Обърна се към Ник, който бършеше сълзите си с палец. Пожарникаря направи поредица от резки движения с ръце: стиснати юмруци, насочен пръст, свита ръка и друга ръка, която се разтваря до нея. Харпър си представи мъж, който си играе с нож пеперуда или свири на някакъв фантастичен, невидим инструмент.

Ник вдигна три пръста и ги притисна един до друг, все едно искаше да хване някоя муха. Харпър знаеше какво означава това. Повечето хора го знаеха. Не. Разбра почти всичко от последвалите движения на дланите, ръцете и лицето му.

— Каза, че не е могъл да ходи до тоалетна. Опитал се е, но го боляло прекалено много. Не е ходил по нужда от злополуката насам.

Сестра Лийн изпусна звучна въздишка, сякаш за да напомни кой командва тук.

— Добре. Ще прегледаме сина ви… веднагически. Албърт, ще се обадиш ли за носилка?

— Казах ви вече, той не ми е син — отвърна Пожарникаря. — Явих се на прослушване за ролята, но пиесата беше отменена.

— Значи, не сте от семейството — констатира сестра Лийн.

— Не.

— Това означава, че не мога да ви пусна с него, докато го преглеждат. Аз… съжалявам много. За първи път през този ден жената звучеше не само несигурна, но и изтощена. — Допускаме само членове на семейството.

— Той ще се страхува. Не може да ви разбере. Разбира мен. Може да говори с мен.

— Ще намерим някого, който може да комуникира с него обясни сестра Лийн. — Освен това премине ли през тези врати, вече е под карантина. Единствените хора, които влизат там, или са заразени с драконова люспа, или работят за мен. Не мога да правя никакви изключения, сър. Вече разбрахме за майката на момчето. То има ли други близки?

— Има… — започна Пожарникаря, млъкна, намръщи се и поклати глава. — Не. Никой не остана. Никой, който може да дойде и да бъде с него.

— Добре. Благодаря ви… благодаря ви, че ни привлякохте вниманието. Ние ще се погрижим за него оттук насетне. Ще го оправим.

— Ще ми дадете ли един момент? — попита мъжът и погледна Ник, чиито очи отново бяха насълзени.

В началото като че ли му отдаде чест, след това издои въображаема крава и завърши, като посочи към гърдите на момчето. Отговорът на Ник не изискваше превод. Той се притисна в Пожарникаря и се остави да бъде прегърнат: нежно, нежно.

— Бих предпочела да не правите това, сър — каза сестра Лийн. — Не бихте искали да пипнете болестта му.

Пожарникаря не отговори и не пусна момчето, докато двойните врати не се отвориха с гръм и трясък и една сестра не влезе в коридора с носилка.

— Ще се върна, за да го проверя. — Пожарникаря вдигна момчето и го постави да легне.

Сестра Лийн каза:

— Повече няма да можете да го видите. Не и докато е под карантина.

— Просто ще попитам на рецепцията как е — отговори Пожарникаря. Той дари Албърт и старшата сестра със сардонично, но не и подигравателно кимане на главата в знак на благодарност и се обърна към Харпър. — Задължен съм ви. Приемам тези неща доста на сериозно. Следващия път, в който се нуждаете някой да загаси пожар, се надявам да извадя късмет този някой да съм аз.

Четиресет минути по-късно детето беше упоено с газ, а доктор Наб, детският хирург, го разрязваше, за да отстрани възпаления апендикс с размерите на кайсия. То се възстановява три дни. На четвъртия изчезна.

Сестрите в отделението бяха сигурни, че не е излязло през вратата. Прозорецът беше широко отворен и една от теориите беше, че е скочило. Но това беше лудост момчето се намираше на третия етаж. Щеше да си счупи краката при падането.

— Може би някой е донесъл стълба — предположи Албърт Холмс, когато темата беше повдигната в стаята за почивка, докато ядяха китайско.

— Няма стълба, която може да стигне до третия етаж отвърна сестра Лийн със сърдит, огорчен тон.

— Има, на пожарната кола — каза Ал, а устата му беше натъпкана с пролетно рулце.