Джо Хил
Пожарникаря (49)

4

Удари се по бедрото с тетрадката и погледна през прозореца. Снежинки като гъши пух летяха навън и не можеха да решат дали искат да паднат, или да се издигнат нагоре. Лагерът беше като снежен глобус, разклатен от някое божествено дете.

Беше будна от петнайсет минути и още не можеше да разбере дали е сутрин, или следобед. Светлината беше слаба и сива, сякаш целият свят беше скрит под пелерина. Стоеше на ръба на леглото на Отец Стори. От време на време старецът си поемаше изневиделица дъх, сякаш току-що беше прочел нещо ужасно във вестника. Некрологът на приятел може би. Или собствения си.

За едно нещо Харолд Крос беше абсолютно прав. Лазаретът беше останал без лепенки за задник и всичко останало. Харпър беше дезинфекцирала трепанацията на Отец Стори с портвайн и беше третирала премазаната ръка на Джон Рукууд с лека доза добри намерения. Не беше сигурна дали добрите намерения осейваха пътя към ада, но определено не бяха най-доброто в медицината.

Качи се на стола и се протегна, за да скрие дневника на Харолд зад панела на тавана. Долови леко раздвижване с периферното си зрение и застана нащрек. Огледа се и видя, че двамата с Отец Стори имаха компания тази сутрин.

Ник стоеше в леглото, което се намираше най-близо до вратата, завивките бяха вдигнати до гърдите му. Косата му беше красиво черна и рошава. Момчето се взираше в нея, сякаш беше забравило, че трябва да мига. Вероятно се беше промъкнало тук, докато спеше, и тихичко се беше наместило в първото свободно легло.

Харпър скри тетрадката и реши да се преструва, че това е нещо напълно нормално. Намести панела на тавана, слезе от стола и застана до леглото на Ник. Раздвижи внимателно ръце, използваше онова, на което я беше научил досега, за да го попита какво прави тук.

Момчето се пресегна за тетрадката и химикалката, които носеше навсякъде със себе си, и написа: Стомахът ме боли. Али ме доведе. Трябваше да дойде до ласарета, така или иначе, защото днес е распределена тук. Харпър седна на леглото до него, взе тетрадката и написа: Имаш ли повръщане? Диария?

Ник поклати глава. Харп заподозря, че детето просто се притеснява за Отец Стори, а не, че има хранително отравяне.

Какво искаш да кажеш с това, че Али е разпределена тук? написа тя и му подаде тетрадката и химикалката.

Намира се в другата стая, надраска момчето.

Харпър артистично повдигна рамене — с ръце напред и длани нагоре: Защо?

Али е тук, за защита. Леля Каръл иска да е сигорна, че дядо е добре. Какво скри току-що в тавана? Преди Харпър да успее да формулира отговор, той добави: Обещавам, ако ми кажеш, да не СПОДЕЛЯМ И ДУМА. Жената се усмихна. Разбира се, че нямаше да го стори.

Някои бележки, които пазя, отвърна тя, което си беше самата истина, макар да пропускаше някоя и друга подробност.

Бележки за какво?

Ако не питаш за това, написа Харпър, няма да те питам дали наистина те боли стомахът.

Ник смачка долната част на дланта си в челото, жест, който вероятно беше видял по телевизията. Харп не го винеше. Понякога си мислеше, че е прекарала половината си живот, играейки Джули Андрюс във филмовата версия на живота си. Проблемът с моделите за подражание беше, че те учеха на модели.

Използва езика на пръстите си, за да каже З-А-С-П-И-В-А-Й.

Момчето кимна и отвърна:

— Ти също, нали? — Говореше мълчаливо с ръцете си, които се движеха елегантно във въздуха, все едно настройваше частите на невидима машина.

— Сега излизам — отвърна тя със своите, които не бяха толкова умели. — Скоро ще се върна.

— Внимавай — казаха ръцете на Ник.

Али беше в чакалнята, свита на дивана. Не спеше, не четеше — просто си лежеше там с пръстите на едната си ръка притиснати в устните й. Премига и погледна нагоре. За момент очите й бяха нефокусирани и като че ли гледаше Харпър, без да я разпознава.

— Ник ми каза, че си разпределена тук.

— Така изглежда. Ти накара Бен и леля Каръл да смятат, че някой в лагера може да иска да убие дядо. Смятам, че това са пълни глупости. Всички знаят, че беше този тип Маз, но не аз поръчвам пиенето.

— Бен ли го прави?

— Той просто изпълнява онова, което леля Каръл иска. А тя желае дядо да бъде в безопасност. Не можеш да я виниш. Някой наистина се опита да го убие. Леля Каръл иска и ти да стоиш тук от сега нататък. За да има винаги наличен медицински персонал, в случай че получи пристъп или нещо подобно.

— Нима ще започна да се храня тук?

Харпър се шегуваше, но Али отвърна:

— Да. Леля ми наистина се разстрои, когато разбра, че вчера си отишла да си вземеш нещо за ядене и си го оставила съвсем сам. Сърцето му можело да спре. Или някой да влезе и да сложи възглавница върху лицето му.

— Не мога да остана тук. Не и през цялото време. В интерес на истината, точно сега трябва да тръгвам. Джон е доста зле. Искам да отида до острова, за да му занеса бинт и шина.

Харпър не носеше в себе си нито едното, нито другото от тези неща, но се надяваше Али да не забележи, и тя наистина не повдигна въпроса.

— Не мога — отвърна момичето. — Дори да ти беше позволено да напускаш лазарета, средата на деня е. Никой не излиза през деня.

— Какво искаш да кажеш с това, че не ми е позволено? Каръл ли ти каза така? Кой я сложи начело?

— Ние.

— Кои?

— Всички. Гласувахме. Ти не беше там. Спеше. Събрахме се в църквата и пяхме за Отец Стори. Пяхме за всички, които някога сме загубили, за да ни покажат какво да правим. Кълна се, че можех да ги чуя да пеят с нас. Бяхме само сто и четиресет души в храма, но сякаш хиляда човека извисяваха гласове едновременно. — Голите ръце на Али настръхнаха при спомена. Тя се прегърна. — Сякаш бяхме спасени… от всяко лошо чувство, което някога сме имали. Мисля, че точно от това имахме нужда. После седнахме на пода, хванахме се за ръце и говорихме. Говорихме за нещата, за които все още сме радостни. Казахме благодаря. Както правим, преди да се нахраним. И планирахме. Тогава гласувахме да дадем пълна власт на Бен по всички въпроси, свързани със сигурността. Гласувахме също да направим леля Каръл водеща на службите в параклиса и на ежедневното планиране нещата, които правеше Отец Стори. В началото се дърпаше. Каза, че не може да поеме повече работа. Каза, че трябва да се грижи за баща си. Така че гласувахме още веднъж и всички пак избраха нея. Тогава тя каза, че правим грешка. Каза, че не е достатъчно силна, колкото баща си. Каза, че той е по-добър от нея във всичко. По-мил, по-разумен и по-търпелив. Но ние гласувахме трети път и тя отново спечели единодушно. Беше забавно. Колко беше забавно. Дори Каръл се смя. Хем плачеше, хем се смееше.

Харпър се сети за нещо в дневника на Харолд: „Гъбичката стимулира стадното поведение, за да запази собственото си благосъстояние, същото групово нещо, което кара ято врабчета рязко да сменят посоката си“, но не й хареса накъде я водеше тази мисъл, затова я изгони от ума си.

Али каза:

— Не мисля, че трябва да те пускам. Последния път, в който бях дежурна в лазарета и не си свърших работата, едно хлапе беше убито. — Момичето дари Харп с крива усмивка, в която нямаше капка радост.

— Какво смяташ да направиш, ако просто изляза? Ще набиеш една бременна жена?

— Не — отвърна Али. — Просто ще те прострелям в крака или нещо подобно.

Докато го казваше, се хилеше и сестрата почти не се засмя. Но тогава видя уинчестъра, който беше подпрян в единия ъгъл на помещението.

— Защо, в името на бога, имаш оръжие? — изрева тя.

— Господин Патчет реши, че Бдителните на пост трябва да имат такова — отвърна момичето. — Каза, че отдавна трябвало да раздаде оръжия. Ако се появи крематорен отряд, една престрелка ще…

— … ще доведе до смъртта на много повече хора, точно това ще направи. Никой от вас не бива да носи пушка. Али, някои от Бдителните са на четиринайсет години. — Харпър не спомена, че дори тя още не беше навършила седемнайсет. Мисълта, че децата ще се разхождат наоколо в снега със заредени оръжия, я плашеше. Искаше да сръга доста хубавичко Бен Патчет в мекия корем.

— Само по-големите деца могат да носят оръжие — отвърна Али, но за първи път звучеше отбранително.

— Тръгвам — съобщи Харпър.

— Не. Недей. Моля те? Да изчакаме да се стъмни и ще говорим с Каръл. Забраната за излизане през деня е, общо взето, най-важното нещо в лагера. Скоро ще мръкне.

— В този сняг все едно вече е тъмно.

— Махнахме дъските. Ще оставиш следи.

— Не за дълго. Сега вали. Следите ми ще се запълнят. Али, би ли позволила на някого да ти каже, че не можеш да отидеш някъде?

Спипа я.

Момичето се вторачи в синия мрак от милиони диамантени люспи сипещ се сняг. Мускулите в ъглите на челюстта й се свиха.

— Мамка му — рече тя най-накрая. — Това е толкова тъпо. Не бива да е така.

— Благодаря ти — отвърна Харпър.

— Трябва да се върнеш до два часа, че и по-скоро. Ако не го сториш, ще те дам за храна на вълците.

— Ако не се върна до два часа, ще се наложи да викнеш Дон Люистън, за да провери състоянието на Отец Стори.

Али се намръщи насреща й.

— Нямаш си представа колко преебано е положението. Всички Бдителни се събрахме след параклиса. Бен Патчет каза, че прекалено много хора поставят личните си интереси пред благосъстоянието на лагера, че правят каквото си искат. Каза, че е необходимо да дадем някои примери с хора, които не могат да следват правилата. Всички гласувахме. Съгласихме се. Направихме пакт.

— Господин Патчет може да се тревожи за благосъстоянието на лагера — каза Харпър. — Аз трябва да се тревожа за здравето на пациентите си. Ако разбере, че ме няма, кажи му, че си се опитала да ме спреш, но не си успяла. Но той няма да разбере, защото ще се върна, преди да си се усетила.

— Върви, щом трябва, преди да съм си променила решението.

Харпър беше сложила ръка върху резето, когато Али заговори отново.

— Радвам се, че те харесва — каза момичето. Джон е най-самотният човек, когото познавам.

Харп погледна назад, но Али вече не гледаше към нея. Беше легнала на една страна и се беше свила на дивана.

Помисли си, че лековерните заключения на децата бяха също толкова непредизвикани, неочаквани и непотърсени, като тяхната жестокост. Тази зима Кемп Уиндъм не беше нито Хогуортс, нито островът от „Повелителят на мухите“, а място за скитащи, наранени сираци, деца, които бяха готови да пропуснат обяда, за да има достатъчно храна за другите.

— Скоро ще се върна — обеща Харпър и докато изричаше думите, вярваше в тях.

Но не се върна доста дълго време, дори и когато мракът падна и всичко в лагера се промени отново.