Джо Хил
Пожарникаря (47)

2

Харпър прочете само една страница от дневника на Харолд, избра я на случаен принцип, след което прегледа още няколко. Попадна на драсканици във формата на цици и храстчета, както и на някои думи, написани с удебелени букви: мастни курви кучки путки. Никога не беше срещала човека, но смяташе, че го разбира много добре. Сметна, че една колекция от поезията на господин Крос би стояла чудесно до екземпляр от „Пуста земя“.

Отново се върна на написаното от 18 юни и се загледа в едно от изреченията: Всяко отделяне на окситоцин казва на люспата, че е намерила безопасен гостоприемник. Нави тетрадката, удари я в бедрото си и я остави в едно от чекмеджетата… след това, само след миг, отново я извади.

Таванът беше направен от големи бели квадратни панели. Трябваше да се качи на стол, за да ги достигне. Вдигна единия от тях и натика тетрадката в празното пространство. Скривалището не беше толкова добро, колкото анатомичния молел на човешка глава, но засега щеше да свърши работа.

Не можеше да каже от кого криеше дневника на Харолд. Вероятно го правеше, защото самият той го беше крил и беше смятал, че някой би му го отнел, ако имаше тази възможност.

Докато буташе стола към мястото, от което го беше взела, забеляза кръв на пръстите на дясната си ръка, която беше засъхнала. Кръвта на Том Стори. Изми я в леденостудена вода и наблюдава как розовите съсиреци се преследваха един друг.

Отец Стори спеше по гръб, горната част на главата му беше превързана с чист бял бинт. Прашните прозорци отгоре пускаха млечните лъчи на слънцето. Също като пациента, и дневната светлина изглеждаше някак си изморена, отнесена. В крайна сметка обаче чаршафът беше затъкнат под брадичката му, а не беше дръпнат над лицето му. Старецът беше преживял нощта. Това не беше малък триумф.

На Харпър й се виеше свят от изтощение, но бебето нямаше да я остави да спи. То беше гладно. Онова, което му се ядеше, беше една дълбока, топла, напълнена е масло купа с овесена каша и кленов сироп. Първо храната, сънят после.

Докато вървеше по пътеката от люлеещи се чамови дъски и през високата до коленете мъгла, Харп се опита да си спомни какво знаеше за окситоцина. Той си имаше прякор — „хормон на любовта“, защото се отделяше, когато майката държеше бебето си. Също така се отделяше едновременно в майката и в детето. Спомни си как пълзеше в онази изпълнена е пушек тръба и пееше на детето, което още не беше виждала, и как по този начин потисна люспата.

Мозъкът освобождава доза окситоцин, когато бъдеш прегърнат, когато бъдеш аплодиран, когато пееш в хармония е някой и пеенето е добро. Силните общи преживявания го произвеждат както нищо друго. Човек можеше да си получи дозата от някое приятно преживяване в туитър или фейсбук. Когато много хора ритуитнеха онова, което си казал, или фаворизираха някоя снимка, те натискаха бутона за поредната доза окситоцин. Защо не го наричаха социалномрежовия хормон тогава? По-добре звучеше от „хормона на любовта“, защото… защото…

Харпър не можеше да си спомни. Имаше нещо друго за окситоцина, нещо важно, но толкова отдавна беше чела за него. Поради някаква причина, когато затвори очи, си представи войници в пустинни униформи и ботуши, които държаха автомати М16. Защо? Защо окситоцинът я караше да си мисли за горящи кръстове в Мисисипи?

Столовата беше заключена с катинар отвън, а по прозорците беше накован шперплат. Мястото изглеждаше затворено за зимата. Харпър обаче беше помагала достатъчно често в кухнята, за да знае къде е скрит ключът, висеше от един пирон под стъпалата.

Влезе в просторния прашен мрак. Столовете и пейките бяха обърнати на обратно върху масите. Кухнята изглеждаше някак си жалка, всичко беше прибрано.

Харпър намери поднос с бисквити във фурната, покрити с фолио. Извади буркан с фъстъчено масло от един от шкафовете и тръгна към мястото, където стояха ножовете. Едва не падна в отворения в пода капак към мазето. Една крива дървена стълба водеше надолу в мрака, който миришеше на земя и гризачи.

Вторачи се в отворения отвор, когато чу ругатня от долу, последвана от меко тупкане, сякаш някой беше изтървал чувал с брашно. Някакъв мъж простена. Натъпка бисквитата в устата си и заслиза.

Мазето беше претъпкано с евтини стоманени рафтове, пластмасови буркани с растителна мазнина и чували с брашно, наредени до тях. В едната стена беше вграден огромен хладилник за месо, дебелата му метална врата беше отворена петнайсетина сантиметра и отвътре се носеше светлина. Харпър се провикна, но единственото, което излезе от устата й, беше грак, заради натъпканата суха бисквита. Отиде до масивната врата и пъхна глава вътре.

Затворниците стояха на пръсти до далечната стена. Бяха закопчани заедно с белезници, веригата беше преметната през една тръба, която беше на около два метра от пода, затова стояха изпънати, всеки от тях с вдигната ръка, като ученици, които се опитваха да привлекат вниманието на учителката си.

Харпър беше виждала единия от затворниците преди — големия мъж със странните жълти очи — но другия го виждаше за първи път. Той можеше да бъде на трийсет или на петдесет, дългокрак, със странно телосложение, с високо чело, което напомняше за Чудовището на Франкенщайн, и късо подстригана черна коса, в която се забелязваха сиви нишки. Двамата мъже носеха дебели вълнени чорапи и гащеризони е цвят на училищен автобус.

Мъжът, когото Харп беше срещнала предната вечер, се ухили и показа розови зъби. Горната му устна беше разцепена в грозна рана и от нея продължаваше да тече кръв. В помещението се носеше неприятната миризма на развалено месо. Локви кръв бяха засъхнали на бетона, под ръждясали вериги, на които някога беше висяло говеждо месо.

Бен Патчет стоеше на дървен стол с облегалка и държеше главата си между коленете. Приличаше на човек, който се опитваше да не повърне. На пода беше оставена лампа на батерия, до издута кърпа за подсушаване на съдове.

— Какво, по дяволите? — попита Харпър.

Бен вдигна глава и я погледна така, сякаш никога досега не я беше виждал.

— Какво търсиш тук? Трябва да си в леглото.

— Но ей ме на̀. — Изненада се от смесицата от дистанцираност и спокойствие, които чу в собствения си глас. Това не беше тон, който използваше пред приятелите си, това беше тон, който пазеше за неприятните пациенти. — Тези мъже страдат от премръзване. Увесването им на тръба не е лечението, което бих им препоръчала.

— О, Харп. Харпър, нямаш представа какво… този тип. Този тип тук… — Бен посочи с пистолета си. Едва сега забеляза, че има такъв.

— Аз? — учуди се затворникът с кървавата уста. — О, да, аз. Готов съм да призная всичко. Писна ми и се изморих да вися от тая шибана тръба, докато тъпакът тук ми крещи. Позволих на лошото си настроение да надделее над мен и се опитах да атакувам оръжието му с лицето си. Много жалко, че ни прекъсна. Тъкмо се готвех да нападна ботуша му с орехчетата ми.

Бен се намръщи.

— Не съм ти сторил абсолютно нищо, което да не е било самоотбрана. — Погледна Харпър. — Той ме събори на земята. Опита се да ми смаже главата.

— Самозащита, а? Затова ли донесе кърпа, пълна с камъни? Предвиди, че ще ти се наложи да се отбраняваш с тях, защото трийсет и осемкалибровият не ти е достатъчен? — попита кървящият мъж.

Патчет се изчерви. Харпър никога не беше виждала възрастен мъж да се черви по този начин.

Тя коленичи и разви единия ъгъл на кърпата. Наистина беше пълна с бели камъни. Вдигна очи, но Бен отказваше да я погледне. Премести поглед върху мъжа с разбитата уста.

— Как се казваш?

— Мазукели. Марк Мазукели. Много хора ме наричат Маз. Госпожо, не се обиждай, но ако знаех, че имаш предвид това, когато ми каза, че ще ни спасите, мисля, че щях да кажа „благодаря, но няма нужда“. Умирах си достатъчно добре и на мястото, на което се намирах.

— Съжалявам. Нищо от това не биваше да се случва.

— Тук си много права, Харпър — каза Бен. — Като започнем от момента, в който този тип реши да тресне по главата Отец Стори и да избяга. Две момчета го хванали да се опитва да открадне една от колите ни. Навсякъде по него имало кръв.

— Стара кръв. Боже, беше стара кръв. Всеки може да види, че е стара кръв. Защо ми е да нападам този ваш Отец? Пичът тъкмо ми беше спасил живота. Какво тях да постигна, ако го убия?

— Ботушите му — отвърна Бен. — Онези, с които беше, когато те хванахме да се опитваш да избягаш. Ботушите и палтото му.

Маз погледна Харпър с наскърбени, умоляващи очи.

— Пичът, този ваш Отец, ми даде ботушите си, когато видя, че съм бос. Даде ми и палтото си. Даде ми ги, защото не си чувствах краката и тялото. Би ли се отплатил на такъв човек с камък в главата? Виж, вече разказах на този пич всичко. Светият Отец и аз пристигнахме преди другите две лодки. Човекът се държа изключително добре с мен. Даде ми ботушите и палтото си, щото виждаше, че не мога да спра да треперя. Когато стигнахме до брега, той ме поведе в гората. Вървяхме не знам колко — пейсет-шейсет метра. След това ми посочи към камбанарията, каза ми да не се отделям от пътеката и че след минута-две ще стигна до параклиса, където ще ме чакат хора, които да ми помогнат. Каза ми, че иска да се върне и да провери дали всички са стигнали до брега безпроблемно. Предложих да му върна ботушите, но той не ги искаше. И… добре. Виж. Не познавам никого от вас. Видях параклиса, но също така видях един чудесен буик, паркиран зад него, и си помислих: Майка му, може би трябва да отида някъде, където познавам хората. Не исках да правя поразии. Не знаех, че колата принадлежи на някого.

— Точно така. Не знаеше, че принадлежи на някого. Защото светът е пълен със свободни коли. Растат като маргаритки отстрани на пътя — заяде се Бен.

— Светът вече е пълен със свободни коли — отвърна Маз. — Хората се отказват от собствеността над возилата си, когато се изпарят в шибаните пламъци. Вероятно има хиляди коли в този щат, които никой няма да потърси.

Харпър пристъпи към затворниците. Бен скочи на крака и я хвана за китката.

— Недей. Не искам да ги доближаваш. Стой зад мен. Този тип…

— Има нужда от лечение. Ръката ми, господин Патчет, моля те.

Мъжът едва не потръпна от официалната употреба на името му. Или може би го полазваха тръпки от тона й: спокоен, търпелив, безличен, заповеднически. Той пусна ръката й и ако на лицето му беше изписана неприятна изненада, тя беше, защото осъзна, че губи контрол над ситуацията. Можеше да спори с Харпър, но не и със сестра Уилоус.

Погледна покрай нея към затворниците.

— Ако я докоснете, който и да е от вас, няма да използвам дръжката на пистолета, ясно ли е?

Хари се приближи достатъчно близо до Маз, за да може да подуши дъха му: металически мирис на прясна кръв. Погледна розовите му зъби.

— Няма да имаш нужда от шевове — каза тя. — Но искам да наложа студен компрес на устата ти. Как са ти краката?

— От доста време не ги чувствам. Гилбърт е по-зле. Гил едва стои на своите. — Посочи с глава към другия затворник, който още не беше проговорил. — А и ръцете ми… белезниците… нямам никакво кръвообращение.

— Веднага ще ги свалим. Господин Патчет?

— Не. Остават.

— Можеш да ги оковеш към нещо друго, ако смяташ, че е необходимо, но не можеш да ги държиш така, в постоянно напрежение. Това трябва да спре. Каквото и да смяташ, че са сторили, не можеш да оправдаеш тормоза.

— Ще ти разкажа какво е тормоз! — изрева Маз. Да ни държи по този начин тук, е най-малкото! Трябва да чуеш как устата ми беше разбита. Виж, нямам проблем да ме оковат за ръката и да ми я извадят от ставата, да не ям, да не пия и да не почивам. Онова, което ме накара да се ядосам, е нуждата ми да се изсера. Тоя тук каза, че ще се радва да ми помогне, веднага щом започна да отговарям на въпросите му по начина, по който той иска. Каза, че се надява следващото нещо, което излезе от устата ми, да е нещо добро. Не исках да го разочаровам, затова се изплюх в дебелата му полицейска мутра. Тогава ми прасна един. Щеше да ме удари още веднъж, но му вкарах едно коляно в стомаха и го повалих на пода, което просто доказа, че мога да му сритам задника дори когато едната ми ръка е закопчана. Буквално.

Бен отвърна:

— Защо не млъкнеш, преди…

— Преди да удариш вързан човек с пистолета си ли, господин Патчет? — попита тихо Харпър.

Бен я погледна изненадан, засрамен. Изражението му я накара да се сети за шестокласник, когото са хванали да гледа някоя мръсна снимка.

Преди да го гръмна — прошепна той. Очевидно беше, че не искаше затворниците да го чуят, но акустиката в металния хладилник правеше личните разговори невъзможни. — Виж, Харпър. Стига сега. Не беше точно така. Оковах ги там, защото беше най-лесното място, а не за да ги карам да страдат. Кърпата с камъните просто исках да ги сплаша. А и този тип се опита да ми смаже главата, точно както размаза черепа на Отец Стори. Извадих късмет, че успях да се предпазя навреме. Не мога да повярвам, че вярваш на него, а не на мен. Почвам да си мисля, че хормоните ти говорят вместо теб.

— Не ми пука кой от вас казва истината — отвърна Хари. Истинско усилие беше за нея да прикрие гнева в гласа си. Хормони. — Притесненията ми са от медицинско естество. Този човек е ранен и не може да остане в подобно положение. Свали го.

— Ще го сваля. Но белезниците остават дори и в кенефа.

Маз отговори:

— Няма проблем за мен. Стига да обещаеш да ми избършеш задника, когато приключа. Искам да те предупредя, брато, струва ми се, че ще е мазничко.

— Не си помагаш — скастри го Харпър.

— Разбрано. Съжалявам, г’спожо. — Маз сведе поглед, но усмивката напираше в ъгълчетата на устата му.

— При теб как е положението? — попита мъжа, който не се беше обадил до този момент. — Гилбърт, искаш ли да използваш тоалетната?

— Не, благодаря, г’спожо. Доста съм запечен. Като че ли имам тапа от няколко дни.

Изказването на затворника беше посрещнато от моментно мълчание, след което Харпър се разсмя. Не можеше да се спре. Дори не можеше да каже защо й е толкова смешно.

— Гилбърт, как е фамилията ти?

— Клайн, но ти можеш да ме наричаш Гил. Нямам нужда от тоалетна, но бих признал безброй престъпления за нещичко за хапване.

— Не се тревожи — каза Рене Жилмонтон. — Няма да те оставим гладен, господин Клайн. Не е необходимо да признаваш никакви престъпления.

Харпър се завъртя и видя Рене да стои на прага на отворената врата на хладилника. Тя продължи:

— Макар че не знам как е възможно да имаш апетит на това място. Уха, мирише лошо. Това ли е най-доброто, което можем да сторим за тях?

— Господи — промърмори Бен. — Първо тя, а сега и ти. Съжалявам, че в проклетия „Хилтън“ нямаше свободни стаи за един предумишлен убиец и съучастника му. Какво, да му се не види, търсиш тук? Трябваше да спите. Никой не бива да излиза през деня. Имаме правила с причина.

— Момичетата искаха да разберат как е Отец Стори и когато отидох там, Харпър я нямаше. Предположих, че столовата е следващото място, на което човек може да я намери. Мога ли да помогна с нещо?

— Не — отвърна Бен.

— Да — намеси се Харп. — Този мъж има нужда от студен компрес за лицето, чаша горещ чай и посещение до тоалетната, макар и не в същия ред. Двамата трябва да закусят. Права си, това е мръсно място за тях. Има две свободни легла в лазарета. Налага се да…

— Дума да не става — прекъсна я Патчет. — Тези остават тук.

— Двамата? Виж. Имах намерение да повдигна темата. Каза, че господин Мазукели е нападнал Отец Стори. Не ми е ясно защо господин Клайн също е закопчан.

— Защото са заедно в това тези хубавци. Вече са си партнирали, за да се измъкнат от едно място.

— Доколкото разбрах, господин Клайн не е бил наблизо, когато Отец Стори е бил нападнат?

Очите на Бен бяха глуповати, безизразни.

— Не. Намираше се в лодката с мен. Отец Стори и Мазукели пристигнаха първи. След това Али и Майк. Двамата с Клайн изгубихме правилната посока заради мъглата и за известно време не можех да намеря брега. Най-накрая забелязах една премигваща светлина и загребахме към нея. Али ни сигнализираше от брега. Беше останала там, за да се увери, че ще намерим правилния път, а Майкъл продължил напред. Тъкмо бяхме издърпали кануто на брега, когато чухме Майк да вика за помощ. Отидохме на мястото… — Харпър забеляза как Бен беше започнал да разказва историята, сякаш даваше показания пред много враждебно настроен адвокат — … и намерихме Майкъл да стои в снега с Отец Стори. Навсякъде имаше кръв. Майк каза, че някой го е убил. Но когато Али провери пулса му, разбрахме, че все още е с нас. Майкъл носи Отец Стори до лагера, където няколко мъже бяха заловили Мазукели. Али забеляза, че той е обул ботушите и палтото на дядо й. След това стана грозно. Тези двамата са истински късметлии, че все още са живи.

— Това не обяснява защо господин Клайн е третиран като заплаха — настоя Рене.

Гилбърт каза:

— Когато нещата станаха грозни, партньорът ми се развика за помощ. Дадох я.

— Счупи три от пръстите на ръката на Франк Пендерграст — обясни Бен. — И удари толкова силно Джейми Клоуз в гърлото, че си помислих, че й е счупил трахеята. Джейми е на деветнайсет, между другото, почти дете.

— Дете, което държеше счупена бутилка — добави Гилбърт, почти извинително.

— Трябва да прегледам и двамата — каза Харпър. — Господин Пендерграст вече трябваше да е дошъл.

— Не искаше да те разсейва от Отец Стори — отвърна Бен. Дон го превърза доста добре с някои парцали, които намерихме наоколо.

— По дяволите — изсъска сестрата.

Нараняванията, които не можеше да лекува адекватно, защото не разполагаше със средствата, продължаваха да се трупат: субдурален хематом, лицеви наранявания, премръзване, както и изкълчванията, смазаните ребра, разместванията и натрошената ръка на Джон. Разполагаше с йод, лепенки и алказалцер. Дупката в главата на Отец Стори беше запушила с корк и восък от свещи, като някакъв доктор от седемнайсети век. Тук, в гората, беше седемнайсети век.

Бен продължи:

— Няма значение какво е направил Клайн и защо го е направил. Нека се изясним. Всички знаем кой е цапардосал Отец Стори по главата, включително и Клайн. Той избра страна.

— Избрал е да спаси приятеля си, който е щял да бъде убит от разярена тълпа — контрира Рене. — Това е разбираемо.

Патчет погледна Гилбърт Клайн и каза:

— Онова, което разбирам аз, е, че трябва да си подбира по-добре приятелите. Другарчето му почти уби човек. Клайн знаеше това. Можеше да стои настрана. Избра да извърши някои животозастрашаващи действия. Ако искаш да оспориш коя да е част от историята ми, Клайн, няма проблем, говори.

— Не, сър — отвърна Гилбърт, но гледаше Рене. — Точно така се случи. Маз е единствената причина да не умра в затвора. Никога нямаше да мина през пушека и да стигна до канутата, ако не беше той. Едва можех да си движа краката. Човекът ме носи през целия път. Почувствах се длъжен да не стоя настрана и да наблюдавам как го убиват.

— Мислиш ли, че той е ударил Отец Стори по главата? — попита Бен.

Клайн погледна Мазукели и отново върна погледа си на Патчет. Лицето му беше спокойно, празно.

— Не мислех, че това има някакво значение. Бях му длъжник.

Досега Харпър се интересуваше само от нараняванията и премръзването. Не се беше замисляла дали Марк Мазукели наистина не беше виновен по обвиненията… дали наистина не беше взел някой камък и не беше ударил стареца по главата заради ботушите му.

Камъкът.

— Оръжието на господин Мазукели в него ли беше, когато го хванахте да се опитва да се измъкне? — попита Харп.

— Не — отвърна Маз. — Защото всичко това са пълни глупости. Никога не съм имал никакво оръжие.

Не намерихме онова, което е използвал, за да разбие главата на Отец Стори — призна Бен с твърд тон. — Все още не. Но може да изскочи отнякъде.

— Значи, имаме нападение без свидетели, без оръжие и мъж, който е доказал невинността си дори след като си го оковал по този начин и си го ударил с пистолета си.

— Въобще не беше…

Харпър вдигна ръка.

— Не си в съда, а аз не съм съдийка. Не разполагам с властта да раздавам правосъдие. Нито пък ти. Доколкото разбирам, нямаш доказателства за нищо и докато е така, тези мъже трябва да бъдат третирани както всеки друг в този лагер.

Рене подхвана щафетата:

— Любопитна съм колко време смяташ да ги държиш затворени и на какво основание, щом нямаш каквито и да било доказателства за извършване на престъплението. Трябва да се организира честен процес. Те имат право на защита. Имат право на права.

— Ще съм изключително щастлив, ако мога да се изсера сега — каза Маз, но никой не го слушаше.

— Не знам дали си чула, Рене — отвърна Бен, — но Конституцията изгоря заедно с останалата част от Вашингтон. Хората в този лагер не желаят да се превърнат в пепел, госпожице АСГС^[1].

— В интерес на истината, правех им дарения всяка година — отвърна жената. — Макар че това няма никакво значение. Опитвам се да обясня нещо. Ние не трябва просто да решим дали този човек е опитал да убие, или не, Том Стори. Трябва да решим как да решим и кой ще реши. Ако господин Мазукели бъде признат за виновен, трябва да вземем решение, като общество, какво ще правим с него… с какво ще можем да живеем. Това е трудната част.

— Не мисля, че е чак толкова трудна. Мисля, че това общество вече взе решение. Щеше да разбереш това, ако беше там, когато започнаха да хвърлят камъни. Не знам какво си правила цяла нощ, но пропусна голяма забава.

— Може би съм прекарала нощта, криейки се в гората — каза Рене, — и съм чакала да ми се отвори възможност да убия Отец Стори.

Бен се опули насреща й, устата му беше отворена, а челото му набръчкано, сякаш жената току-що му беше задала много дразнеща гатанка. Мъжът поклати глава.

— Не бива да говориш подобни неща. Нямаш абсолютно никаква представа какво ще ти сторят Али, Каръл и онази тълпа, ако сметнат, че… — Патчет млъкна за миг, след което заговори отново с измъчена усмивка на лицето си: — Виж, Рене, ти си добра жена. С твоя чай, твоите книги и твоите истории за деца си също толкова безопасна, колкото и те. Като повечето добри хора, си нямаш дори бегла представа на какво са способни останалите.

— Не разбираш ли, Бен? Точно това имах предвид. Не знаем на какво са способни останалите хора. Никой от нас не е наясно. Кой може да каже със сигурност, че Отец Стори не е бил изненадан от някой от този лагер, който е искал да го нарани? Доколкото ми е известно, самата аз може да имам причина да желая смъртта му и може да съм била аз в гората с камък в ръка. Може да е бил всеки и без да сме сигурни, не можем публично да екзекутираме човек. Дори не можем да го затваряме за неопределено време.

— Точно тук грешиш, Рене. Точно тук сама се притисна в ъгъла. ТОЗИ човек, Марк Мазукели, той е имал мотив и възможност. Което е лошо. Но по-лошото е, че не мога да се сетя за нито един човек в целия лагер, който би желал да навреди на добрия старец, който прие всички ни, който ни даде покрив над главите и който ни научи как да се пазим от драконовата люспа. Нещата са прости. Не мога да се сетя за нито една причина някой да иска Отец Стори мъртъв.

Тогава Харпър си спомни какво й каза Том Стори в кануто.

Ще се наложи да отпратя някого — сподели й той. — Някой, който е сторил… непростими неща.

— Ох — каза Харпър, — аз мога да се сетя за причина.