Джо Хил
Пожарникаря (42)

12

Харпър го хвана, преди да успее да падне на колене, и уви ръце около талията му. Мъжът се отпусна върху нея. Тананикаше си смущаваща радостна мелодия, докато вървяха в пияни кръгове.

— Какво си пееш?

— „Дъ Хутърс“! „И двамата танцуваме“! — Пожарникаря почти пропя. — Изгубено съкровище от едно по-добро време на дънки, избелени с киселина, и забавни прически. Харесваш ли музиката от осемдесетте, сестра Уилоус?

— Може ли да обсъждаме старите парчета някой друг път?

— Моля? Моля? Стари парчета? Един мъж вече ме срита здраво в ребрата, а сега ти ми разбиваш сърцето.

— Хей! — провикна се някой, който идваше от пушека към тях. Харпър погледна покрай Джон и видя още един Противогаз да се насочва в тяхната посока, само дето този беше по-голям от предния. — Добре ли сте?

Харп осъзна, че на фона на постоянно променящите се облаци дим, мъжът беше повярвал, че те също са пожарникари.

— Измъкна се! Онзи тип! Шибаният шибаняк, който направи пушека! — Джон крещеше и гласът му не носеше никаква следа от акцента му. — Хвърли ни един пердах и тръгна натам! — Посочи покрай нея към изпаряващата се влага.

— Този шибаняк… този шибан откачалник отново — каза вторият Противогаз.

— Имаме шибан ранен човек! — изрева Джон и посочи към първия Противогаз, проснат на земята. — Шибан шибаняк шибаняк! — На Харпър й се прииска да го сръга с лакът, но ребрата му нямаше да го понесат.

— Тръгвайте, разкарайте се от тук — каза вторият Противогаз. — И двамата. Махнете се от шибания пушек. Аз ще го пипна.

Харп трябваше да помогне на Джон с вървенето, ръката й беше увита около талията му, а неговата около раменете й. Изкуцукаха няколко крачки, преди вторият Противогаз да се провикне зад тях.

— Хей! Почакайте!

Жената се насили да се обърне назад, очите й бяха забити в земята.

Вторият Противогаз държеше в ръката си изхвърления кози крак.

— Вземете го. Има доста шибани момчурляци наоколо. Не искам някой да падне и да си сцепи шибаното коляно.

— Да. Благодаря — каза Харпър, след което добави: — Да го еба — за цвят.

Металът все още беше топъл — дланта започна да я гъделичка болезнено, когато го взе — но студената вода на земята беше снижила температурата му достатъчно, за да може да го държи, без преди това да увива ръцете си в нещо. Хвана го и дръпна, но за момент вторият Противогаз не го пусна. През лещите на маската му видя, че челото му е набръчкано. Мъжът ги оглеждаше и двамата, оглеждаше ги сериозно, може би за първи път. Вероятно си мислеше, че пожарникарките бяха малко и доста рядко срещани, толкова незначителна бройка, че познаваше всички по име, и тя просто не се вписваше. Всеки момент можеше да изтръгне лоста от ръката й и да ги нападне с него.

Влажният бял пушек се виеше около тях като развилнели се духове.

Вторият Противогаз пусна козия крак и се обърна, като през цялото време клатеше глава. Застана на коляно до падналия мъж.

— Сестра Уилоус — промърмори Джон и тя осъзна, че е безопасно да тръгват.

Двамата минаха през пушека. Около тях бягаха мъже, бяха се насочили в противоположната посока, викаха си един на друг.

— Той каза „този откачалник отново“. — Харпър говореше, наведена в ухото му. — Да не би да прекарваш повечето от вечерите си в творчески палежи, които да държат пожарната в истерия?

— Всеки има нужда от хоби — отвърна Джон.

Излязоха от пушека и се озоваха на паркинга, полицейският участък на Портсмът се намираше на стотина крачки вляво от тях. Димът беше образувал издигаща се бяла стена, която прикриваше шосето и цялото езеро Саут Мил зад тях.

Наблизо беше едната от двете клади. Тя вреше, звук, който не можеше да не бъде свързан с гняв, и Харпър се зачуди, за първи път, дали един пламък беше способен да мрази… абсурдна, детинска мисъл, която не можеше да изгони от главата си.

Служители на реда бягаха напред-назад зад двойните стъклени врати на полицейския участък. Харп и Джон бяха излезли от дима точно до един полицай с кръгло, луничаво, невинно лице, облечен в черно пончо и черни гумени ръкавици. Той не ги погледна, просто се пулеше срещу пушека. На Харпър й се стори, че мъжът движи устни в мълчалива молитва. Трябваше ли да бъде изненадана? Целият свят гореше, а тази вечер бяха видели дявола, дошъл да заяви претенциите си към своето огнено кралство.

Погледна към първата клада и видя, че онези не горяха купища с дрехи. Или по-точно горяха купища с дрехи… само дето хората все още бяха облечени в тях. Кладата отляво представляваше камара от съсухрени тела, овъглени и сбръчкани трупове. Те пращяха, свистяха и пукаха в пламъците също като съчки.

Харпър видя една мъртва жена, която държеше в ръцете си мъртво дете на около осем години, лицето на детето беше заровено в пазвата й. Не се отврати от гледката. Беше се нагледала на мъртъвци в болница „Портсмът“. По-скоро се чувстваше радостна, че двамата — майка и дете — бяха умрели заедно в прегръдките един на друг. Да си до майка си или до детето си в своя край, й се стори като благословия.

— Дръж главата си наведена — промърмори Джон. — Може да те види.

— Кой.

— Бившият.

Харп погледна покрай първата клада към големия оранжев камион зад нея. Канатът на каросерията беше свален, а самата тя вдигната, все едно, за да изсипе купчина с пясък. Четири или пет тела все още бяха останали в задната й част, поради някаква причина не бяха паднали. Може би бяха залепнали за метала.

Джейкъб стоеше на пътническата седалка, вратата му беше отворена, лактите му бяха опрени на коленете и пушеше цигара „Голоаз“. Лицето му беше зачервено, покрито с пот от горещината от кладите и небръснато от известно време. Беше отслабнал, бузите му бяха хлътнали, а около очите му се бяха образували дълбоки ями.

Сякаш почувствал втренчения й поглед — като нежна ласка върху наранената си буза — Джейкъб извърна глава и се вторачи в нея. Раните му бяха лошо заздравели, от едната страна на лицето му личаха лъскави бели ивици. Черните следи по врата му все още изглеждаха зле — грозни изгаряния във формата на човешка ръка.

Харпър сведе очи надолу и продължи да върви. Преброи до десет и рискува да хвърли още един бърз поглед. Бившият й съпруг отново се беше загледал в шосето, пулеше се глуповато в пушека. Не я беше познал. Това не беше голяма изненада. Макар тя да го разпозна на мига, по някакъв странен начин почувства, че не го познава.

— Той не е болен — констатира жената.

— Не и с драконова люспа.

Двамата продължиха своя бавен тръс по паркинга, като оставиха зад гърба си полицейския участък. Тълпата се разреждаше, когато се отдалечиха от светлините. Другият край на паркинга обаче не беше изцяло в мрак. Втората клада хвърляше пулсиращо червено сияние. Миризмата отврати Харпър, напомняше й за горящи мокри килими. Не искаше да поглежда, но не можеше да се въздържи.

Кучета. Горяха кучета. В нощта се носеше черен прах.

— Виж цялата тази пепел — каза Пожарникаря и издуха една люспа от носа си. — Идиоти. Някои от тези мъже ще бъдат от нашата страна на битката само след няколко седмици. Ти може да не си заразила съпруга си, сестра Уилоус, но все още има шанс да му излезе късметът.

Харп го изгледа въпросително, но мъжът нямаше намерение да й обяснява.

— Защо горят кучетата? — попита тя. — Кучетата не пренасят люспата, нали?

— Има две зарази, които са се разпространили. Едната е драконовата люспа, а другата е паниката.

— Винаги ме изненадваш, когато правиш това.

— Кое?

— Казваш нещо умно.

Смехът му приличаше на тихо, мъчително хриптене, заради което се наложи да спрат, за да влязат отново в крачка.

— Гърдите ми са пълни с натрошени стъкла — каза Джон.

— Трябва да си полегнеш. Колко ни остава още?

— Ето там — отвърна мъжът и кимна към мрака.

В края на паркинга също имаше паркирани коли и пикапи, а между тях се намираше антична пожарна — вероятно беше на осемдесет години — с комплект фарове, разположени близо един до друг на висока решетка.

Джон се опита да се качи зад волана, но изгуби опора под краката си и падна върху стъпалото. Харпър уви ръце около хълбоците му, подпря го и му помогна да възстанови равновесие. Мъжът увисна на камиона, дишаше тежко. Очите му се бяха опулили, сякаш обикновеното дишане се беше превърнало в работа, която изискваше воля и концентрация.

Пожарникаря се взе в ръце и направи нов опит, като този път успя да се качи на старата черна кожена седалка. От една метална скоба, хваната от едната страна на предното стъкло, висеше медна камбанка. Истинска камбанка с тежко метално езиче в нея.

Харп мина от другата страна на камиона и се намести до Джон. Зад седалките бяха монтирани чифт ръждясали стоманени скоби; козият крак пасваше идеално в тях.

Двигателят, когато го запали, издаде приятна поредица от звуци, подобни на прочистване на човешко гърло, които накараха Харпър да се сети за сушащи се в сушилня дрехи.

— Сестра Уилоус, ще бъдеш ли така добра да преместиш скоростния лост напред и вдясно?

Джон беше извил дясната си ръка в скута, а с лявата държеше волана. На Харпър не й харесваше начинът, по който китката му беше обърната.

— По-добре ми дай да погледна ръката ти — каза му тя.

— Когато се измъкнем — обеща той. — Лостът.

Натисна съединителя, а Харпър даде на задна.

Пожарникаря извади камиона изпод сянката на един огромен дъб и го насочи към пътя, след което я помоли да даде на първа. Когато минаха покрай полицейския участък, той се пресегна през прозореца и разклати камбанката, зън-зън. Харп се сети за старите видео клипове на трамваите на Сан Франциско.

Поне петдесетина души ги видяха да си тръгват и никой от тях не им обърна никакво внимание. Един от полицаите дори им помаха с шапката си. Харпър отново се огледа за Джейкъб, но той вече не стоеше във фрейтлайнъра си, а тя не успя да го забележи в тълпата.

— Имаш своя собствена пожарна кола учуди се жената.

— В един свят, където на всеки ъгъл горят огньове, подобно превозно средство е изненадващо неподозрително. Също така не можеш да си представиш колко често една двайсетметрова стълба може да ти влезе в употреба.

— Мога да си представя. Никога не се знае кога ще ти се наложи да спасяваш дете от третия етаж на болница.

Джон кимна.

— Или да смениш наиииистина висока крушка. Ще смениш ли отново скоростта? На втора… ах, чудесно.

Пожарникаря натисна рязко газта и напуснаха кладите, пушека, миризмата на горящи хора и кучета.

Навън беше свежа зимна нощ. В камиона, който се движеше с петдесет километра в час, беше ледник.

Джон пусна чистачките и размаза сивите люспи пепел върху стъклото.

— Ахх — каза той. — Виж всичко това. Можем да заразим половината Роуд Айлънд само с прашинките, който носим върху предното стъкло.

Продължаваха да се отдалечават в нощта.

— Пепелта — осъзна Харпър. — Тя е в пепелта. Затова не заразих Джейкъб. Не се разпространява чрез никакъв вид допир. Трябва да влезеш в контакт с пепелта.

— Гъбичките се размножават по този начин. Трета скорост, моля. Благодаря ти. Фермерите в Южна Америка ще изгорят заразените посеви и въздушният поток ще пренесе гъбичките спори в пепелта до другия край на света, чак до Нова Зеландия. Draco incendia trychophyton не е по-различна. Вдишваш я с пепелта, която я предпазва, приготвя се за възпроизвеждане и съвсем скоро си създава имение в дробовете ти. Би ли сменила на четвърта… да, перфектно. — Джон се усмихна вяло и добави: — Бях там, когато се зарази, да знаеш. Денят, в който болницата изгоря. Видях как всички я вдишахте, но беше прекалено късно, за да предупреждавам, когото и да било.

Влязоха в дупка — камионът като че ли нямаше нищо, което да играе ролята на амортисьори, и усещаха всяка издатина, пукнатина, камъче и кръпка на пътя и Джон изпъшка.

— Не е прекалено късно да предупредиш останалата част от света.

— Какво? Мислиш ли, че аз съм първият човек, който се е сетил, че се разпространява с пепелта? Аз съм обикновен миколог от държавен колеж. Или поне бях. Сигурен съм, че процесът е разгледан в детайли на местата, където изследват драконовата люспа сериозно. Където и да са тези места.

— Не. Ако бяха разбрали как се разпространява, щяха да предупредят хората.

— Може и да са го сторили… в частите от страната, които не са изпаднали в хаос и не са сметнати за мъртви. Разбираш ли, ние сме на пътя на вятъра. На всичките. Северноамериканският джетстрийм праща всичко в наша посока. Онези, които не са се заразили днес, ще се заразят утре или следващата година. Мисля, че тя може да изчаква в пепелта доста дълго време. Хиляди години. Възможно е дори милиони.

Пожарната кола се понесе в лявата част на пътя. Краят на капака удари една пощенска кутия и тя полетя. Харпър сграбчи волана и помогна на Джон да върне камиона в прегърбената среда на платното.

Мъжът потръпна и докосна сухите си устни с език. Като че ли той не местеше волана толкова много, колкото воланът местеше него, беше го стиснал силно, сякаш от това зависеше живота му.

— Ако се замислиш, целият цикъл е много добре устроен. Пепелта заразява гостоприемник, който евентуално изгаря жив и произвежда още пепел, за да заразява други гостоприемници. Точно сега хората се делят на болни и здрави. Но след няколко години ще бъдат само болни и мъртви. Ще бъдат само онези, които ще се научат да живеят с драконовата люспа, и онези, които ще изгорят… заради собствения си страх и невежество.

Рукууд се пресегна в мрака и започна да дърпа камбанката, биеше я толкова силно, че Харпър я заболяха ушите, а зъбите й изтръпнаха. Наближаваха една отбивка. Искаше той да намали, опита се да каже — моля те, намали, Джон, — но мъжът се намръщи, дръпна силно волана и го отмести към Литъл Харбър Роуд.

Пожарната се плъзна по заледения път, който водеше до лагера, и заплува през издигащите се камъни, които маркираха входа. Харпър забеляза едно слабо момиче на около двайсет години, което стоеше от едната страна на черния път — хлапето, което беше дежурно в автобуса. То беше чуло камбанката на Джон и знаеше, че трябва да свали веригата, за да могат да минат.

— Върни ни отново на трета скорост, сестра Уилоус… брилянтно.

Пожарникаря се клатеше от страна на страна, докато камионът се изкачваше по хълма и намаляваше постепенно. Харпър започна да обмисля какво трябваше да се направи за него, когато отидеха в лазарета. Щеше да има нужда от лейкопласт, марли, адвил, ножици, слинг за ръката му, бинт и пластмасова шина. Освен адвила и лейкопласта не беше сигурна дали имаха нещо от другите неща. Изкатериха хълма…

… и продължиха надолу. Параклисът се показа от лявата им страна. Гумите хвърляха блестящи струи сняг зад себе си.

— Пропусна завоя към лазарета — каза Харпър.

— Не отиваме там. Не мога да отсъствам от дома си цяла вечер. Огънят ми ще изгасне.

— Какво от това? Господин Рукууд, говориш безсмислено. Ребрата ти са премазани, китката ти е изместена или счупена, с възможни фрактури на предмишницата и лакътя, и се налага да обърнеш.

— Отдавна не съм способен да обърна каквото и да било, опася’ам се, сестра Уилоус.

Камионът продължи да намалява, да подскача и да се люлее от страна на страна, докато преминаваше през една пролука между гъсто разположените ели, и се озова до навеса за лодки. Джон завъртя с усилие волана и натисна спирачката. Пожарната влезе вътре и мина покрай рафтове с каяци и канута. Паркира в средата на голия бетонен перон.

Завъртя ключа и двамата бяха погълнати от студения, тих мрак. Пожарникаря се отпусна напред и опря чело върху волана.

— Трябва да премина водата, сестра Уилоус — каза той, без да я поглежда. — Налага се. Моля те. Каза, че искаш да ми помогнеш. Ако си сериозна, ще ме върнеш на острова ми, където ми е мястото.

Харпър слезе от камиона и отиде до шофьорското място, за да му помогне.

Мъжът уви здравата си ръка около раменете й и тя му помогна да се смъкне надолу с големи усилия, първо до стъпалото, а после и до земята. Лицето му беше толкова бледо, че светеше в мрака. Очите му се разшириха учудено. Харп беше виждала достатъчно от това в дните си на медицинска сестра. Когато болката те нападнеше с всички сили, често оставяше потърпевшия толкова изумен, колкото ако беше видял магьосник да левитира пред очите му.

Двамата закуцукаха през стъклено бялата снежна повърхност, подкрепяха се един друг и пъплеха като старци.

Една лодка беше оставена на брега, греблата й бяха вътре в нея. Нямаше канута, нито пък някаква следа от Отец Стори и останалите. Тогава се сети, че ще имат нужда от поне час, за да се върнат. Отне им толкова време, за да стигнат до езерото Саут Мил, а тогава не се бореха с този призрачен воал.

Мъглата беше паднала над водата и беше покрила хоризонта. Малкият остров на Джон не беше на повече от деветдесет метра от брега (при отлив човек можеше да стигне на крака до там), но сега Харпър не виждаше и следа от него.

— Надявам се да успеят да намерят пътя към дома в това време — каза тя. — И да се сетят, че съм с теб.

— Отец Стори познава пътя отвърна Джон. — Идвал е тук да учи деца да гребат, откакто си била дете. Вероятно и от по-дълго. Също така знае, че не бих те изоставил.

Харп се въздържа да му каже, че всъщност ако не беше тя, той щеше да бъде изоставен.

Пожарникаря внимателно се настани в лодката, Харпър я бутна напред и се качи на кърмата. Намести се на седалката и хвана греблата.

— Греби — каза мъжът. — Отведи ни от другата страна на река Лета, лодкарю. Лодкарке. Лодкарско маце. — Засмя се. — Алонси^[1]!

Рукууд взе една газова лампа, сложи я между местата за сядане, вдигна стъкления капак и потърка фитила с пръст. Той се запали: горещо езиче син пламък. Погледна я, за да се увери, че го наблюдава. Дори толкова ранен, мъжът обичаше вниманието.

Греблата се наместиха в шлюзовете си. Харпър имаше чувството, че се плъзга не в океана, а в небето, върху някакъв изключително пъргав облак. Мъглата се разтваряше пред тях, навиваше се в светещи пера.

Харп продължаваше да се взира в този блед, хладен, вълнист воал, търсеше острова, когато се удариха в нещо и спряха рязко.

— Ще е малко кално, когато стъпим навън, но не мисля, че някой от нас ще се удави в калта — каза Джон. — Последвай ме и стъпвай там, където стъпвам и аз.

Пожарникаря извади единия си крак извън лодката и преди Харпър да успее да стигне до него, падна на една страна. В този момент държеше лампата и тя хвръкна от ръката му, разби се някъде в мрака и изгасна. Той извика от болка, после се разсмя — лош, пиянски смях, който я изплаши и раздразни.

Харпър излезе от лодката и потъна до глезените в мокра кал. Сякаш беше стъпила в замразен лепкав пудинг. Изгуби единия си ботуш, докато се опитваше да стигне до него. Другия изгуби, докато му помагаше да отидат на по-високо място. Беше засмукан от крака й с мокро мляскане и тя продължи без обувки на краката си.

Двамата вървяха нестабилно върху мокрия твърд пясък. Харпър огледа бараката — тъмнозелената стена с бяла врата — и ги затътри натам.

— Ще се наложи да се върнеш и да издърпаш лодката. — Джон вдигна резето и облегна рамо на вратата. Приливът ще дойде и ще я отнесе, ако не го сториш.

Очите й имаха нужда от време, за да се настроят към мрака. Видя едно легло, дрехи, които висяха от въженце, купчини книги с меки корици, които като че ли бяха мокрени и сушени толкова пъти, че бяха променили формата си. През двете капандури, които бяха единствените прозорци в помещението, проникваше мъгливо сребърно сияние.

В задната част на тази работилница — това беше думата, която най-добре описваше мястото — имаше голям метален варел, който беше обърнат в легнало положение и вдигнат от пода на метални крачета. Баща й имаше подобен в задния си двор във Флорида; използваше го като барбекю, на което си печеше свински плешки. В единия му край беше заварена бурия, която се извиваше и излизаше през задната стена.

Варелът имаше плъзгащ се капак. До тази домашно направена печка, в спретнати купчини бяха подредени плавеи и морска трева. Джон пусна Харпър, заклатушка се неуверено по пода от тесни дървени дъски и се спря пред нея. Загледа се в един пламък, който гореше в странни зелени и сини нюанси.

— Тук съм, скъпа — каза той на жаравата. — У дома съм.

Намери няколко сухи плавеи и ги хвърли в огъня, ръцете му влязоха в пламъците до китките. След малко ги извади. Очите му бяха изцъклени и празни, не се отместваха от печката. Тръгна назад към ниското си легло. Когато прасците му се опряха в него, седна.

Харпър го хвана, помогна му да легне и започна да разкопчава ризата му. Пожарникаря погледна покрай нея към своя варел, изпълнен е огън. Изглежда, не можеше да се отдели от него.

— Затвори капака — прошепна той.

Харп не му обърна внимание, вместо това разкопча тирантите му.

— Искам да ти сваля ризата.

— Моля те — каза той и се засмя едва. — Тя може да ни види и да си създаде погрешно впечатление.

Харпър сложи ръка на лицето му. Не се притесни от трескавата топлина, която усети на бузата му. Вдигна ризата му и започна да я сваля от тялото му. Нямаше проблем да извади лявата му ръка, но когато се зае с дясната, Джон издаде бърз, стенещ звук, нещо между хлип и смях.

Десният му лакът беше подут — грозен нюанс на лилавото се смесваше с по-тъмни, почти черни петна.

— Можеш ли да си свиваш ръката? — попита го Харпър.

Пожарникаря изрева от болка, когато тя я вдигна внимателно, изви лакътя му и опипа с палци костта. Нямаше нищо счупено, но меките тъкани се бяха подули и оплели, сухожилията бяха заприличали на дрипави одежди. Китката беше по-зле от лакътя, беше се подула като прасеца му и имаше голяма синина под кожата.

Харп хвана дясната му ръка в една от своите и стисна предмишницата му с другата. Завъртя китката му на едната и на другата страна, проверяваше за сублуксация. Една от костите ладиевидната — се беше извадила, съвсем не беше на мястото си.

— Зле ли е? — попита Джон.

— Нищо сериозно — отвърна Харпър. Трябваше да я намести, колкото по-скоро, толкова по-добре. Кръстоса палци върху китката му. Бледото му, лишено от цвят лице беше плувнало в пот.

— Признай — каза той. — Няма да ми сториш нещо ужасно, нали?

Харпър се усмихна извинително и стисна. Ладиевидната кост се намести между другите кости с влажно мляскане! Пожарникаря се разтърси и затвори очи.

Жената огледа дясната му страна, цялата беше оцветена в гротескна смесица от синини. Проследи с пръсти ребрата му. Фрактура тук. Фрактура там. Още една. Четвърта.

— Харпър — изпъшка Джон някак нежно. — Мисля, че ще припадна.

— Няма проблем да го направиш.

Но не го стори. Все още не. Придърпа се на края на матрака си, трепереше неудържимо, наранената му ръка беше свита до пребитата му дясна страна.

Харпър искаше да му сложи слинг. Стана на крака и започна да рови в бъркотията до леглото. Намери една кутия с мръсни фризбита, тенис топки, обръчи за крокет и дървени чукове. Всичко, от което човек би имал нужда, ако реши да се разхожда навън някой следобед. Под кутията имаше лък, който беше виждал и по-добри времена и… ето. Платнен колчан с няколко жалки, останали без пера стрели. Изсипа ги на пода. Търсенето й продължи още минута и накрая успя да намери градинска ножица.

Разпори колчана от единия край до другия. Отпусна ремъка, който трябваше да държи стрелите на гърба на стрелеца. Върна се при леглото, където Джон се беше обърнал на лявата си страна. Все още трепереше, но не толкова силно, колкото преди малко. Клепачите му натежаваха.

Харпър вкара дясната му ръка в импровизирания слинг, работеше търпеливо и изключително внимателно, опитваше се да не дръпне рязко китката или лакътя му. Джон си пое няколко пъти въздух, но общо взето, не издаде звук през цялото време. Когато ръката му беше наместена, жената вдигна краката му, сложи ги на леглото и го зави с едно одеяло.

Помисли си, че е заспал, докато го наместваше, но той прошепна:

— Затвори капака, моля те. За да се запази топлината. Така огънят няма да изгори прекалено бързо.

Харпър махна един кичур кестенява коса от потното му чело и прошепна в отговор:

— Добре, Джон.

Отиде до печката, но се подвоуми, преди да затвори капака, погледът й беше привлечен от странните, трептящи нюанси на пламъка вътре: видя проблясъци от нефрит и роза. Наблюдава ги в спокоен транс почти половин минута и тъкмо щеше да затвори панела… когато я видя.

В огъня се появи лице: женско лице, с опулени, изненадани очи, раздалечени едно от друго, и гладките черти на класическа статуя, лице, което много приличаше на това на Али, но по-пълно, по-възрастно и по-тъжно. Устните бяха разтворени, сякаш жената имаше намерение да говори. Това не беше халюцинация, не беше нещо въображаемо, не беше трик на танцуващия огън. Лицето в пламъците се взираше в нея няколко дълги секунди.

Харпър искаше да изпищи, но не можеше да намери въздух в дробовете си, за да го стори. Когато най-накрая успя да си поеме дъх, жената в огъня беше изчезнала.