Джо Хил
Пожарникаря (38)

8

Той знае коя е крадлата, помисли си Харпър. Изненадата й беше сериозна, като да стъпиш върху кабарче.

— Защо ми казваш всичко това? — попита тя.

Старецът се вторачи над носа на лодката.

— Персоната, за която говоря, няма да си тръгне доброволно. Би ли — ако се налагаше — предписала нещо? Да я усмириш, ако стане… истерична? Опасна? За себе си или… или останалите?

Харпър въобще не беше очаквала темата на разговора им да бъде такава.

— Нямам нищо достатъчно силно в запасите си. Ако трябва да съм честна, Отче…

— Ще ми се да не ме наричаш така — прекъсна я Стори с неочаквана язвителност в гласа си. — Никога не са ме ръкополагали, поне никоя църква не го е правила. А единствената, която трябва да ме нарича „татко“, е Каръл^[1]. Не биваше да позволявам въобще да се започва, но егото ми беше доволно. Преподавах морал и история на християнството в едно училище в Масачузетс. Превърнах се от дъртия даскал във великия папа Далай Лама на Новата вяра за пет месеца. Покажи ми някой, който би устоял на такова нещо, и аз ще ти кажа, че той е истински светец.

— Виж, Отче. Ако бях чула някой да ти се подиграва по този начин, бих му строшила главата. Не знаеш ли, че даваш надежда на тези хора? Даваш надежда на мен, а това е магия, също както е магия цяла църква от хора да светят като коледни лампички. Започнах да вярвам, че мога да оцелея, за да видя роденото си дете, и всичко това благодарение на теб и всички прекрасни хора около теб.

— Ах. Много великодушно от твоя страна, Харпър. Просто помни: не съм направил нищо, за да ви направя прекрасни. Вие си бяхте такива, когато ви намерих.

Заобиколиха парче суша във водата. Брегът беше на около дванайсет метра от тях и представляваше стръмен хълм, който се издигаше над мършавите голи дървета и камъни.

— За да отговоря на въпроса ти, така или иначе, нямам никакви успокоителни. Бог да ни е на помощ, ако някога ми се наложи да правя операция. Най-силното лекарство в аптечката на лагера е адвил. Но дори да имах нещо по-силно, не бих искала да упоявам някого като наказателна мярка. Аз не правя така. Аз помагам на болните.

— Тази персона… тя е болна. И преди да ме попиташ, не, не искам да споделя кого имам предвид. Не и преди да съм абсолютно сигурен какво да предприема.

— Нямаше да те попитам. — Харпър вече беше забелязала как старецът отказваше да назовава имена.

Отец Стори млъкна за момент, обмисли нещо и продължи:

— Какво ти е мнението за острова на Марта Куин?

— Мисля, че бих се чувствала много по-добре, ако познавах някого, който наистина е попадал на предаването й.

Старецът отвърна:

— Харолд Крос твърдеше, че го е слушал. Веднъж. Писал си е с човек в Любек, който оперирал като столица на Мейн, откакто Огъста изгоря.

— Харолд си е писал с някой, който е твърдял, че е в Любек — настоя Харпър. — Не съм го познавала, но като слушам за него, ми звучи като човек, който се предоверява.

— Не мога да не се съглася — отвърна Отец Стори и отново тонът му беше хаплив и сърдит, което не беше характерно за него.

Харпър усещаше океана под лодката, как се плъзгаха по него като в сън. Ако спрат да гребат, течението щеше да подхване кануто им и да ги отведе на изток. След половин час щяха да са достатъчно далеч, за да видят всички светлини на Портсмът, а след час вероятно щяха да могат да видят всички светлини по крайбрежието на Ню Хампшър. Час след това щяха да са прекалено далеч, за да могат да видят каквито и да било светлини.

— Ще се наложи да отпратим някого, опасявам се. Да изгоним жена от лагера — обясни Отец Стори. — Когато това се случи… е, не бих изпратил жена, независимо колко заблудена е, в заточение сама. Рано или късно, някой крематорен отряд ще я хване. Не. Мисля да тръгна с нея. Вероятно с голямата платноходка на острова на Джон. Аз и Дон Люистън. Ще ми се да потърсим Марта Куин.

— Кой ще се грижи за лагера?

— Джон ще да е. Той е единственият, за когото съм сигурен, че е подходящ за работата.

Заобиколиха залива и навлязоха в един тесен проток, не по-широк от двайсет метра, с къщи от двете му страни и платформи, построени направо над водата. Точно пред тях имаше къс мост, който водеше до малък водоем.

Харпър не успя да различи мястото, докато не се озоваха под моста, където дишането им предизвика метално ехо, което зазвъня през ръждясалата метална решетка над тях. Езерото Саут Мил се разкри пред очите им, то имаше формата на тиква и се намираше между някакъв парк и… полицейския участък на Портсмът.

По-голямата част от сградите около езерото бяха тъмни, но полицията и паркингът до нея бяха осветени като футболен стадион в нощта на голям мач. От мястото си Харпър можеше да види два големи горящи хълма с отпадъци. Всяка купчина беше висока почти шест метра. Зачуди се какво ли унищожаваха — заразени дрехи? Няколко пожарни коли бяха паркирани наблизо, пожарникарите се опитваха да се справят с пожара — мъже с шлемове и огнеупорни якета, които се движеха около кладите. Горящите могили създаваха зловещ пушек, който се издигаше в нощта и закриваше звездите.

Пожарникаря загреба към полицейския участък.

— О, Джон — въздъхна Отец Стори. — Надявам се да знаеш какво правиш.

Езерото не беше по-голямо от футболен стадион и беше разделено от шосе, което се намираше точно пред тях. Нямаше как да го прекосят, освен ако нямаха намерение да носят канутата до другата страна. Харпър нямаше представа къде Пожарникаря смяташе да оставят лодките, но рано или късно, трябваше да го сторят.

Наведе се напред и като че ли изсъска:

— Ще продължим разговора си, когато се върнем в лагера. Разбира се, ще направя каквото мога, за да ти помогна. Ако разполагах с необходимите лекарства, щях да упоя крадлата, след като се разбереш с нея… но само като крайна мярка. Не вярвам, че ще се стигне дотам. Ако двамата с Каръл се изправите пред тази жена заедно, насаме, и й покажете съпричастността и разбирането, за което говорехте в параклиса… е, не мога да си представя, че някой в лагера може да устои на това.

Том Стори извърна глава, за да я погледне, челото му беше сбръчкано от недоумение, в очите му се четеше въпрос, който напираше да излезе през устата му… сякаш му беше задала много сложна гатанка. Харпър се зачуди на реакцията му. Смяташе, че няма как да е по-директна или по-ясна. Искаше да го попита какво не беше разбрал, но нямаше време. Пожарникаря ги водеше към брега до шосето. Харпър посочи с греблото си, Отец Стори кимна и се обърна. По-късно, помисли си тя, без да осъзнава, че нямаше да има по-късно.

Не и за Отец Стори.