Джо Хил
Пожарникаря (3)

1
Април

Остана в училището повече от час след като и последното дете си бе отишло у дома, но дори така, пак си тръгна рано. През повечето учебни дни трябваше да стои до пет, защото имаше около петдесет деца, които се навъртаха наоколо заради допълнителните часове, докато родителите им бяха на работа. Днес всички си тръгнаха в три.

Изгаси лампите в лекарския кабинет, застана пред прозореца и се вторачи в детската площадка. Очите и залепнаха за черното петно до батута, което пожарникарите бяха полели с маркуч. Обгорените останки не можеше да се изстържат. Имаше предчувствие, че никога вече няма да се върне в кабинета си и да гледа през прозореца си, както сега. И беше права. Същата вечер училищата в целия щат бяха затворени с уверението, че ще бъдат отворени отново, когато кризата премине. Така се случи, че тя не отмина.

Харпър смяташе, че цялата къща ще бъде на нейно разположение, но когато се прибра, Джейкъб вече си беше у дома. Телевизорът беше включен, звукът не беше усилен много, а той разговаряше с някого по телефона. От тона му — спокоен, равен, почти лежерен човек нямаше как да предположи, че е развълнуван. Едва когато видеше нервното му ходене наоколо, можеше да прецени това.

— Не, не съм го виждал с очите си. Джони Дипено беше там с един от градските камиони, за да разчиства останките от пътя. Той ни изпрати снимки от мобилния си телефон. Като че ли някаква бомба е гръмнала вътре. Приличаше на терористичен акт, приличаше на… чакай малко. Харп тъкмо се прибра. — Съпругът й свали телефона от ухото, притисна го към гърдите си и каза: — Прибра се по заобиколния път, нали? Знам, че не си минала през центъра. Всички пътища от Норт Чърч до библиотеката са затворени. Целият град е пълен с ченгета, тук е и Националната гвардия. Някакъв автобус е избухнал и се е забил в телефонен стълб. Бил е пълен с китайци, заразени с тая гадост, драконовата люспа. — Мъжът изпусна дълга въздишка и поклати глава — като че ли беше шокиран от дързостта на някои хора да се възпламеняват в средата на Портсмът в такъв прекрасен ден, след което се извърна на другата страна и отново сложи телефона на ухото си. — Тя е добре. Не знае нищо за случилото се. Прибра се и ще си организираме едно чудесно скандалче, ако смята, че скоро ще я пусна да отиде на работа.

Харпър седна на ръба на дивана и се загледа в телевизора. Вървеше местният новинарски канал. Даваха репортаж от снощния мач на „Бостън Селтикс“, сякаш нищо не се беше случило. Айзая Томас скочи на пръсти, изнесе се назад, хвърли топката и отбеляза почти от средата на игрището. Тогава още никой не знаеше, но до края на следващата седмица баскетболният сезон щеше да е приключил. До лятото повечето играчи на „Селтикс“ щяха да са мъртви — от изпепеляване или самоубийство.

Джейкъб крачеше, обут във въжените си сандали.

— Какво? Не. Никой не премина — каза в апарата той. — Може да звучи грубо, но част от мен се радва, че е така. Никой не трябва да минава. — Слуша известно време, след което неочаквано се засмя и отвърна: — Кой поръча горящото печено, а?

Краченето му го беше отвело до другия край на стаята, до библиотеката, където нямаше какво друго да направи, освен да заобиколи и да се върне обратно. Когато се обърна, погледът му отново се залепи за Харпър и този път видя нещо, което го накара да потръпне.

— Хей, сладурче, добре ли си? — попита я той.

Съпругата му се ококори насреща му. Не знаеше как да отговори. Въпросът му беше някак си много труден, необходимо беше първо сама да разбере как се чувства.

— Виж, Дани. Трябва да затварям. Искам да поговоря с Харпър. Сторил си правилното нещо, като си прибрал децата си. — Млъкна за миг, след което добави: — Да, добре. Ще изпратя снимките на теб и Клаудия, но не казвай, че си ги получил от мен. Обичам и двама ви.

Джейкъб прекрати разговора, свали телефона от ухото си и погледна съпругата си.

— Какво става? Защо се прибра толкова рано?

— Имаше един мъж зад училището отвърна Харпър и почувства нещо, емоция, която сякаш имаше материално изражение и беше заседнала в гърлото й.

Двамата седнаха и Джейкъб постави ръка на гърба й.

— Виж — опита се да я успокои съпругът й, — всичко е наред.

Натискът върху трахеята й намаля и тя възвърна гласа си, можеше да говори отново.

— Той беше на детската площадка и се клатеше като пиян. След това падна и пламна. Изгоря, сякаш беше от слама. Половината деца в училището го видяха. Площадката се вижда от повечето учебни стаи. Цял следобед успокоявам шокирани деца.

— Трябваше да ми кажеш. Трябваше да ме накараш да затворя телефона.

Харпър се обърна към него и положи глава върху гърдите му, а той я прегърна по-силно.

— В един момент се бяха събрали четиресет деца във физкултурния салон, няколко учители и директорът. Някои плачеха, други трепереха, трети повръщаха, а аз имах чувството, че правя всичко това едновременно.

— Но не си.

— Не. Раздадох им сокчета в кутийки. Авангардна медицина, има за всички.

— Направила си каквото си могла — увери я Джейкъб. — Имала си безброй деца на главата, които са видели най-ужасното нещо в живота си. Знаеш това, нали? Ще помнят как си се погрижила за тях до края на дните си. Свършила си чудесна работа и сега всичко е в миналото, а ти си тук с мен.

За момент Харпър остана мълчалива и неподвижна в прегръдките му. Усещаше добре познатата му миризма на одеколон и кафе.

— Кога се случи? — Джейкъб я пусна и я изгледа с бадемовите си очи.

— През първия час.

— Минава три. Обядва ли?

— Не.

— Вие ли ти се свят?

— Ахъм.

— Хайде да хапнеш нещо. Не знам какво има в хладилника. Мога да поръчам готова храна.

Кой поръча горящото печено?, помисли си Харпър и стаята се разклати като палубата на кораб. Подпря се на облегалката на дивана.

— Може би само малко вода — каза тя.

— Какво ще кажеш за вино?

— Още по-добре.

Джейкъб стана и отиде до хладилника за вино, монтиран в шкафа. Погледна една бутилка, после друга — какъв вид вино вървеше с фатална зараза? — след което каза:

— Смятах, че това чудо се случва единствено в страни, където замърсяването е толкова сериозно, че въздухът не става за дишане и реките са като отворени канализации. Китай. Русия. Бившата комунистическа република на Тоалетните.

— Рейчъл Мадау^[1] каза, че има почти сто случая в Детройт. Разискваше темата миналата вечер.

— Точно това имам предвид. Мислех си, че се случва само на места, където никой не иска да ходи, като Чернобил. — Корковата тапа изпука. — Не разбирам защо някой, който е преносител, би се качил на автобус. Или на самолет.

— Може би са се страхували, че ще ги сложат под карантина. За мнозина представата да те разделят с любимите хора е по-плашеща от болестта. Никой не иска да умре сам.

— Аха, така е. Защо да умираш сам, когато можеш да имаш компания? Няма по-добър начин да кажеш „Обичам те“ от този, да заразиш любимите си с ужасна и шибана инфекция с фатален край. — Джейкъб й сипа чаша със златисто вино, което приличаше на дестилирана слънчева светлина. — Ако се заразя, предпочитам да умра, отколкото да ти предам болестта. Не бих те поставил под заплаха. Мисля, че ще е най-добре да сложа край на живота си, така ще съм сигурен, че другите ще са в безопасност. Не мога да си представя нещо по-безотговорно от това да се разхождаш наоколо с подобна зараза. — Подаде й чашата и погали един от пръстите й, докато го правеше. Допирът му беше нежен, успокоителен; това беше една от най-добрите му черти, винаги знаеше кога да прибере кичур коса зад ухото й или да я докосне по тила. — Лесно ли е да се заразиш с това чудо? Предава се като гъбичките, нали? Ако си миеш ръцете и не се разхождаш бос във фитнес салона, всичко ще е наред? Хей. Хей. Не си се доближавала до мъртвеца, нали?

— Не. — Харпър не си направи труда да си завре носа в чашата и да вдиша френския букет, както Джейкъб я беше учил, когато беше на двайсет и три, току-що изчукана и по-опиянена от него самия, отколкото някога щеше да бъде от виното. Пресуши совиньон блана си на две глътки.

Съпругът й седна до нея с въздишка и затвори очи.

— Добре. Това е добре. Притежаваш ужасния навик да се грижиш за хората, Харпър, което при нормални обстоятелства е окей, но в някои ситуации едно момиче трябва да се грижи…

Тя не го слушаше. Беше спряла точно когато се навеждаше да остави чашата на масичката пред нея. На телевизора баскетболният репортаж беше заменен от някакъв старец в сив костюм репортер с изплашени сини очи зад бифокалните си очила. Лентата в долната част на екрана гласеше: Извънредни новини. Космическата игла гори.

— … намираме се в Сиатъл — обясняваше журналистът. — Искаме да ви предупредим, че кадрите не са за хора със слаби сърца. Ако има деца при вас, по-добре ще е да не гледат.

Още преди репортерът да довърши, Ен И Си Ен превключиха на кадри от хеликоптер над Иглата, която бодеше с върха си ясното, студено синьо небе. Вътрешността й беше изпълнена от черен пушек, който излизаше през прозорците в такива количества, че закриваше много от другите хеликоптери, които кръжаха над сцената.

— О, боже мой! — изуми се Джейкъб.

Мъж в бяла риза и черен панталон скочи от един от отворените прозорци. Косата му гореше. Въртеше ръце, докато падаше. Секунди по-късно беше последван от жена в черна пола. Когато скочи, тя сложи ръце върху бедрата си, сякаш се опитваше да попречи на дрехата да се вдигне и да изложи на показ бельото й.

Джейкъб хвана Харпър за ръката. Тя преплете пръсти с неговите и ги стисна.

— Какво, по дяволите, се случва, Харпър? — попита той. — Какво, по дяволите, е това?