Джо Хил
Пожарникаря (26)

9

Имаше малки триъгълници пай с яйчен крем, кокос и бисквити за десерт, най-хубавото и най-сладкото нещо, което Харпър беше яла, откакто дойде в лагера. Затваряше очи след всяка лъжичка, за да може да се съсредоточи по-добре върху вкуса. Сладкишът беше толкова хубав, че й идеше да заплаче или поне да напише благодарствена картичка на Норма Хийлд.

Рене беше станала за малко, помагаше да се приготви какао за децата, и когато се върна, носеше две чаши с черно кафе, а по петите й вървяха Дон Люистън и Али Стори. Ник Стори също беше там, влачеше се след сестра си. Пред себе си държеше чаша с горещ шоколад, усещаше се някакво благоговение, приличаше на дете, което носи венчалните халки на сватба.

— Добре ли си? — попита Рене. — Правиш физиономия.

— Това е моята оргазмична мутра — отвърна Харпър и довърши последното парченце от пая.

— Не мисля, че е случайно, че парчетата торта са в абсолютно същата форма като путка — каза Али.

— Искате ли, вие момичета, да ви оставя да се наприказвате? — попита Дон. Мога да се върна по-късно. Този разговор се насочва в посока, която може да се окаже малко тревожна за ушите на един девственик като мен.

— Можеш да седнеш — каза Рене — и да споделиш какво се случи с Харолд Крос. Мисля, че Харпър заслужава да научи, а вие двамата можете да й разкажете много по-добре от мен. Дон, ти работи с него. Али, ти го познаваше по-добре от останалите. А накрая и двамата бяхте там.

— Не бих казала, че го познавах чак толкова добре. Стигна се дотам, че дори не можех да търпя присъствието му — обясни Али.

— Но се опита каза Рене. — Направи опит. Няма много хора тук, които могат да се похвалят със същото нещо.

Ник се намести на пейката от лявата страна на сестра си. Погледна първо нея, после Рене и пак нея, след което раздвижи ръце във въздуха, за да я попита нещо. Тя се намръщи и започна да прави жестове с пръстите си.

— Майка ми беше много по-добра със знаците — призна Али. — Аз не съм кой знае колко навътре с материала. Иска да знае за какво говорим. Едно от хубавите неща на глухотата на дребосъка е, че няма нужда да се притесняваме, че ще подочуе нещо и ще се натъжи.

— Не може ли да чете устни? — попита Харпър.

— Това се случва само по филмите.

Дон отпи от кафето си и направи физиономия.

— Знаете ли какво, нищо не може да ти развали доброто настроение по-бързо от глътка от това кафе. Освен може би темата за Харолд Крос. — Старецът остави чашата си на масата. — Харолд прекарваше повечето време сам. Като някое дебело хлапе, което никой не харесва. Иначе беше прекалено умен, коет’ също не му беше от полза, разбирате ли? Наистина беше по-умен от всички останали и постоянно ти го навираше в носа. Ако копаеш нужник, той щеше да ти предложи по-добър, по-научен начин да го сториш… но никога не би докоснал лопата. Би казал, че го боли гърбът или нещо подобно. Сещате се.

— Носеше една тъпа тениска на райета и черни дънкови къси панталони. Никога не го видях да облече нещо различно. Веднъж скивах сопол на тая тениска, който стоя там цели три дни. Майко мила! — изуми се Али.

— Помня го тоз’ сопол! — съгласи се Дон. — Туй нещо стоя на дрехата му толкоз дълго време, че можеше да му даде име!

Ник продължаваше да наблюдава и отново попита нещо Али с няколко бавни, внимателни жеста. Отговорът на сестра му беше по-бърз този път и включваше пръст в носа й, като по този начин имитираше търсенето на сополи. Брат й се ухили. Извади малък молив от джоба на дънките си и написа нещо на подложката си във формата на пуйка. Бутна я през масата към Харпър.

Той също пушеше понякога. Не много, сякаш някой хвърля много влажен мъх в лагерния огън. Изпод шортите му излизаше малко гаден дим. Али каза, че идва от гъзокамината му.

Когато Харпър го погледна отново, Ник беше закрил устата си с ръка и издаваше леки, треперливи гърлени звуци. Момчето може и да не можеше да говори, но кикотите — очевидно — си оставаха на разположение дори и за немите.

Рене каза:

— Той беше бивш студент по медицина и когато дойдох в лагера, отговаряше за лазарета. Предполагам, че беше на двайсет и четири години, може би на двайсет и пет. Разхождаше се наоколо с една тетрадка и понякога сядаше на някой камък и записваше нещо в нея. Мисля, че това тревожеше някои хора. Сякаш си водеше бележки за теб.

— От време на време някое от момичетата се опитваше да му вземе тетрадката — заобяснява Али, — за да види какво пише в нея. Това караше драконовата му люспа да се активира и започваше да изпушва. Буквално да пуши, сещаш ли се?

— От гъзокамината — вметна Дон Люистън и този път всички се засмяха, освен Ник, който беше изгубил нишката и само се усмихваше недоумяващо.

— Първия път, в който се присъедини към Блясъка, засвети бързо — продължи Али. — Някои хора го правят веднага, а други — не. В случая на Харолд може би го връхлетя прекалено бързо. Попадна в Блясъка толкова светкавично и здраво, че се уплаши. Запищя, падна на пода и започна да се върти наоколо, все едно гореше. По-късно обясни, че чувството да има други хора в главата му било много неприятно. Което всъщност не се случва. Това не е телепатия. Никой не ти влиза в главата. Това е едно приятно усещане, което идва от хората около теб. Сякаш те носят. Сякаш изживяваш перфектната прегръдка. След онзи първи път Харолд никога вече не засия. Стоеше настрана от всички нас. Не участваше — просто ни наблюдаваше.

— Ъгх. Тъй беше — съгласи се Дон. — Тогаз, един ден, след като беше прекарал две седмици в лагера, се изправи след една от службите и каза, че иска да говори пред всички. Малко изненада хората. Нещо като правило е, че ако някой ще говори в параклиса, туй ще са Отец Стори или Каръл. Сякаш гледахме телевизионно шоу, в което някой от играчите изведнъж беше решил да каже нещо, което не е в сценария.

— Отец Стори — добави Рене, — бог да благослови душата му, просто лапна своя камък и седна, за да слуша, като някой студент, който се приготвяше за лекцията по любимия си предмет.

Али потърка ръка върху наболата четина на главата си.

— Харолд ни каза, че имаме морално задължение да запознаем света с нашето „откритие“. Каза, че не трябва да се крием. Каза, че трябва да ни дават по кабелните телевизии, че трябва публично да обявим какво можем. Каза, че процесът на овладяване на драконовата люспа е от научно значение и че имало много хора, които искали да разберат повече за нас. Леля Каръл му рече: „Харолд, миличък, какво искаш да кажеш с това, че много хора искат да разберат повече за нас?“. Тогава Харолд сподели, че си пише с доктор от Бъркли, който смятал, че нашето общество може да представлява истински пробив. Имало друг доктор в Аржентина, който искал Харолд да вземе кръв от хората, когато се намират в Блясъка. Харолд изрече всичко това, сякаш не беше голяма работа. Явно нямаше никаква представа какво беше направил.

— О, Харпър, наистина беше лошо — каза Рене. — Тази нощ беше много лоша.

— Господин Патчет скочи на крака и попита с колко точно хора си е писал и дали е изпращал съобщенията си от лагера. Господин Патчет каза, че проследяването на местоположението на смартфон е най-лесното нещо на света, а Харолд просто е сложил един голям „Х“ на картата на местния карантинен патрул. Хората започнаха да плачат, да прегръщат децата си. Приличахме на пътници в самолет, които току-що са разбрали от пилота, че в кабината има терорист. — Погледът на Али беше някак си нефокусиран. Вече не виждаше Харпър, а се беше върнала в онази лятна нощ на притеснение и паника. — Господин Патчет го накара да си даде мобилния телефон. Прекара три минути в преглеждане на съобщенията му. Оказа се, че е бил в контакт с трийсет различни души, в цялата страна. В целия свят! Беше им изпращат снимки, за да намерят по-лесно мястото, на което се крием.

— Харолд искаше да гласуваме — намеси се Дон Люистън. — Е, получи своето гласуване. Бен предложи всички телефони в лагера да бъдат конфискувани и Али и Майки ги прибраха в един голям чувал за боклук.

— Не ми хареса онова, което се случи с Харолд след това — каза Рене. — Ако някога сме му причинявали нещо лошо, това беше моментът.

Али кимна.

— След като събрахме телефоните, Харолд сякаш се превърна в някаква отровна буболечка и целият лагер искаше да го държи в буркан, където няма да може да жили повече. Малките деца започнаха да го наричат Противника. Никой не искаше да сяда до него в столовата, освен дядо, който се разбираше с всички. Тогава, един ден, едно от момичетата хвърли фризби право в лицето му и му счупи очилата. Престори се, че го е направила, без да иска, че е искала да му го подаде, за да го хване, но наистина беше тъпо от нейна страна и аз й го казах. Почувствах, че някой трябва да се опита да се сближи с него. Струваше ми се, че не е хубаво, че на никого не му пукаше за него. Помогнах му да поправи очилата си и започнах да сядам при него и при дядо по време на обедите. Записах се да работя с него, за да не се налага да работи сам. В главата ми беше влязла тази идея да разкрия истинския Харолд. Само дето наистина успях и той беше също толкова гаден, колкото останалата част от него. Един ден миехме чиниите в столовата за госпожа Хийлд и изведнъж той навря ръката си в шортите ми. Когато го попитах какво, по дяволите, прави, той ми каза, че не трябва да съм особено претенциозна с кого се чукам, тъй като цялата човешка раса била на път да се преебе. Блъснах го толкова силно, че очилата му паднаха и се счупиха отново. Та такъв беше Харолд.

Ник местеше поглед от лице на лице, очите му бяха ококорени и изумени. Какаото му почти беше свършило и около устата му имаше шоколад — момчето беше като герой от картина на Норман Рокуел. Показа нещо на Али, което беше написал на поставката си. Момичето зае химикалката му, за да отговори. Ник кимна, наведе се, написа още нещо и го бутна към Харпър.

Опитах се да предупредя Али, че не може да му има доверие. Изпускаше най-противния си задников пушек, когато беше около нея. Глухите хора могат да надушват някои неща, които пойчето хора не могат, и аз можех да надуша онова зло в него.

Харпър обърна подложката така, че да може и Рене да я прочете. Жената я погледна, после вдигна поглед към медицинската сестра, след което двете избухнаха в смях. Харп се тресеше цялата, изненада се на силата на собствената си веселост, имаше чувството, че ще се разплаче. Ник ги гледаше изумен.

Харпър отпи глътка от чашата си, за да се успокои, след което отново усети, че я напушва на смях, и кафето едва не й излезе през носа. Разкашля се. Рене я тупаше по гърба, докато не се оправи.

Дон прочете написаното от момчето и едното ъгълче на устата му се изкриви в усмивка.

— Странно. Никога не съм надушвал зло в него. За сметка на туй обаче надуших нещо друго веднъж… и донякъде точно то беше първото домино от верига, което събори цялата поредица. Харолд получи работа под мой надзор, да търси хирономус^[1] за стръв. Странно беше, че точно той беше доброволец за физическа работа. Сякаш кралицата да предложи да излъска тоалетните. Никой друг не го искаше, тъй че аз го взех в моя екип. Рече ми, че знаел някакво блато на юг от лагера, на което хирономусът бил лесен за намиране. Наистина знаеше за какво говори. През повечето дни се прибираше с повече стръв от кое да е от другите момчета, които изпращах да копаят. В други дни се появяваше с около два червея в кофата, свиваше рамене и казваше, че не е имал късмет. Предполагах, че в тези дни ходи да си подремва нейде, и хич не го мислех особено. Докато не дойде онзи ден в средата на август, когат’ се появи без нищо и докато оставяше празната си кофа, взе, че се оригна, и проклет да съм, ако не надуших пица. Туй не ми даваше покой. Може би сте забелязали, че пицата не е в менюто на Кемп Уиндъм. Спах неспокойно и на следващия ден реших, че трябва да споделя с Бен Патчет. Бен не реагира по-различно от самия мен. Той стана наистина сериозен и блед и започна да разтрива устата си известно време, и най-накрая рече, че се радва, че съм говорил с него. Тогаз ме попита дали имам нещо против да направя Майкъл част от екипа ми за една седмица. Знаех за какво ще рови Майки, и то нямаше да са червеи, но трябваше да разберем с какво точно се занимава Крос, тъй че рекох хубу. Майки започна да го следи от разстояние. Първите няколко дни, най-лошото, което видял от Харолд, било как сере и използва страниците на една от книгите в библиотеката за тоалетна хартия.

Рене потрепери.

— Оказа се, че е „Сърцето е самотен ловец“. Единственият ни екземпляр. Ако знаех какво смята да прави с него, щях да му дам „Атлас изправи рамене“.

— На четвъртия ден нашето момче Майк проследило Харолд до изоставена лятна вила на около километър от тук, която разполагала с генератор и интернет. Там той стоял зад лаптоп, с едната си ръка пишел имейли, а с другата нагъвал пица „Пепероне“. Харолд не само че се върнал към старите си номера да разпространява тайните ни на същите хора, но също тъй разполагал с огромен фризер, пълен с храна, която смятал да задържи за себе си.

Дон повери на Али задачата да продължи историята, като я погледна косо. Момичето кимна и се зае:

— Бях там, когато Майк се появи. Това се случи в Къщата на Черната звезда, където живеят леля и дядо. Не беше дълго след като майка ми почина. — Али говореше тихо, нито криеше болката си, нито я навираше в лицата на останалите. Леля Каръл беше прибрала някои от нещата на мама и ме помоли да ги прегледам и да кажа дали не искам да взема нещо за Ник и за себе си. Нямаше нищо, наистина, освен това. — Момичето докосна с пръст медальона във формата на книга на врата си. — Майк дойде и сподели какво беше видял, затова прекъснахме работата си и дядо ме изпрати да намеря господин Патчет. Докато се върна с Бен, леля Каръл стоеше на един стол с лице притиснато в шепите й. От нея се издигаха сиви нишки пушек. Изглеждаше толкова стресирана.

— Тя каза, че трябва да принудим Харолд да се махне от лагера — продължи Али. — Господин Патчет отвърна, че това би било най-лошото нещо, което можем да сторим. Каза, че ако отпратим Харолд и той бъде хванат от карантинен патрул, те ще го накарат да им каже всичко за нас. Господин Патчет искаше да го заключим някъде, но дядо смяташе, че би било достатъчно да го накараме да обещае, че ще остане във владенията на лагера и ще спре да се свързва с външни. Каръл и господин Патчет се спогледаха по онзи начин, който сякаш казваше: Кой от двама ни ще му каже, че това е най-безумното нещо, което някога е изричал? Но дядо ми е такъв човек, че… трудно е да го убедиш, че хората невинаги вършат само правилните неща. Не ти се иска да казваш неприятни, враждебни или груби неща, когато си около него. Имаш чувството, че ще го разочароваш. Господин Патчет се предаде. Единственото, което постигна, беше да накара дядо да се съгласи Харолд да бъде под строго наблюдение и толкова.

Али положи лакти на масата и отпусна брадичката си върху люлката, образувана от ръцете й. Не гледаше към никого от слушателите си, просто беше навела очи и се вглеждаше безутешно в душата си. Харпър почувства, че момичето е към края. Почувства, че историята на Харолд Крос е към края… който водеше и към края на самия Харолд Крос.

Най-накрая Али продължи:

— След като господин Патчет се скара с Харолд заради онова, което правеше, Харолд се присви от стомашни болки и отиде в лазарета. Господин Патчет се увери, че там винаги ще има член на Бдителните, ден и нощ, за да гарантира, че няма да избяга. Ако не стояха направо в отделението при него, стояха в чакалнята. Случи се по време на моята смяна, през деня, когато целият лагер спеше. По някое време към края на дежурството ми, привечер, трябваше да се изпикая и единственият начин да стигна до тоалетната беше да мина направо през отделението. Промъкнах се на пръсти, наистина внимателно, не исках да събудя Харолд. Той се намираше в едно от леглата. Можех да го видя под завивките му, през една пролука във висящите завеси. Почти бях стигнала до тоалетната, когато бедрото ми се блъсна в една подлога и тя падна с гръм и трясък. Харолд дори не се помръдна. Изведнъж ме обзе неприятно чувство и дръпнах завесата, за да го огледам по-добре. Под завивките имаше само възглавници. — Момичето вдигна поглед и срещна този на Харпър, в него се четеше ясно, че е наранена и засрамена. — Разбираш ли… бях проспала по-голямата част от следобеда, а трябваше да дежуря в чакалнята. Казах си, че няма проблем. Смятах, че ако Харолд се опита да се измъкне покрай мен, ще го усетя. Мислех си, че спя доста леко и никой не може да се промъкне в близост до мен. Ама че бях глупава. Сигурно съм се намирала в лека кома. Може би Норма Хийлд беше сложила руфи^[2] в чая ми с надеждата, че ще й излезе късметът. — Ъгълчето на устата й се изкриви в лека усмивка, но брадичката й трепереше.

Дон сложи жилавата си ръка на тила й и я дари с нежно и странно потупване.

— Някога замисляла ли си се, че ако се беше събудила, докато се е промъквал покрай теб, можеше да те трупяса? Той е щял да излезе през онази врата по един или друг начин.

— Харолд нямаше да успее да ме победи в схватка, ако бях будна — каза Али и потърка грубо очи с опакото на ръката си.

— Кой е казал, че е щял да се бие честно? Можел е да те повика в отделението, след което да те цапардоса по главата с нещо. Не, г’спожо. Младежът е щял да напусне нашата компания — с добро или с лошо. Истинска лудост е, че сме си мислели, че можем да го държим като затворник, без да го затворим. Бих се бил с голи ръце с акули за дядо ти, но хич не беше наясно как да са опрайм с тоз’ Харолд, Бен Патчет баш си беше прав.

Ник забеляза, че Али си търка очите. Написа нещо на подложката си. Сестра му го прочете и поклати глава.

— Не, не искам последния ти маршмелоу.

Момчето написа нещо друго, след което завря лъжицата си в чашата и извади част от разтопен маршмелоу. Али въздъхна, отвори уста и се остави да я храни.

— Според него е лекарство за нещастие — обясни момичето, докато мляскаше и дъвчеше гумения бонбон. По едната й буза потече сълза. — Наистина ме кара да се чувствам по-добре.

Дон Люистън се наведе напред, лактите му бяха на масата.

— Мога да разкажа останалото набързо. Али извикала Майк и Майки побягнал да търси Бен Патчет. Леглото ми е до неговото и шепотите им ме събудиха. Когато ги чух, че се наговарят да върнат обратно Харолд, предложих да отида с тях. Може би се чувствах длъжен да им помогна. Туй хлапе беше част от моя екип. Пълната ми незаинтересуваност му позволи да се свърже с външния свят. Не помня кой отиде и взе пушка от стрелбището, но мисля, че всички смятахме, че Харолд може да не се съгласи да се върне доброволно. Помня, че на тази тук — старецът потупа Али по рамото — й беше речено да остане тук. Както вече се досещате, щеше да има по-голяма полза да се опитате да говорите с облаците. За двайсетина минути изминахме около пет километра труднопроходим път, вървяхме в права линия в търсене на скривалището на Харолд, като Али водеше през целия път. Хич не ни беше лесно. Когато най-накрая стигнахме, нещата сериозно се скофтиха. Може би някои от хората, с които нашият беглец си беше писал, наистина бяха тези, за които се представяха. Може би повечето от тях бяха. Но един поне не беше. Когато стигнахме до хижата, пред нея имаше паркиран ван и мъже с оръжия. Не бяха от щатските карантинни патрули. Бяха крематори. Видяхме всичко туй иззад една стара каменна стена, която ограждаше хижата. Автоматите им бяха „Бушмастер“ и удряха Харолд с прикладите им. Подритваха си го насам-натам. Забавляваха се. Хлапето беше паднало в пръстта, стискаше лаптопа си и ги молеше да не го убиват. Казваше им, че не е опасен, че може да контролира инфекцията си. Обясняваше им, че може да ги заведе до скривалище, на което могат да открият много хора, които можеха да контролират драконовата люспа. Тогаз Бен попита Майки дали пушката е заредена.

— Смятах, че ще се бием за Харолд — обясни Али. — Като по филмите. Четирима от нас срещу дванайсет от тях. Много тъпо, нали? — Гласът на момичето беше груб и изнервен и Харпър осъзна, че тя се опитваше да потисне сълзите си.

— Ръцете на Майки трепереха толкоз силно, че изтърва патроните по цялата земя, но Бен… той се превърна в коренно различен човек. Бил е ченге, преди всичко туй да се случи, да знаеш. Можеш да видиш полицая в лицето му. Стана по-спокоен и също тъй стана някак си корав. Рече: „По-добре остави на мен, синко“, и взе пушката от ръцете на Майки. Първия куршум изстреля право в гърлото на Харолд. Вторият прати в лаптопа му. Крематорите се хвърлиха на земята и само един бог знае дали не са още там, тъй като ние се изправихме и хукнахме да бягаме, сякаш дяволът беше по петите ни, без да се обръщаме назад. — Кафето му беше изпито. Старецът въртеше чашата между дланите си. Бен Патчет изглеждаше много хладнокръвен в гората, но когато се върнахме, си изплака очите. Стоеше на една от пейките, а Отец Стори го държеше като дете. Успокояваше го и му обясняваше, че ако някой има вина, то този някой е именно той, а не Бен.

Ник се мръщеше и пишеше отново на подложката. Бутна я към Али, която я прочете, след което я обърна към Рене и Харпър, за да могат и те да го сторят.

Господин Патчет не биваше да изпраща никого за пушката. Трябваше да прати някого да доведе ДЖОН. Той можеше да спаси Харолд.

— Може би — отвърна Дон, който четеше написаното на обратно. — Бързахме адски много тогаз. Хубаво беше, че действахме светкавично, както се оказа по-късно. Ако бяхме закъснели дори с две минути, Харолд можеше да изпее всичко. Тогаз вместо едно мъртво хлапе, щяхме да имаме цял лагер с мъртви деца, както и възрастни. — Дон остави чашата си на масата и тя издрънча.

Хората бяха станали на крака и изпълваха помещението с шумни, радостни разговори. Време беше за параклиса. Харпър усети добре познатия възел да се стяга в стомаха й. Поредната песен, поредната хармония, към която нямаше да може да се присъедини, поредната премазваща експлозия от звук и светлина.

— Мисля, че това е всичко — каза Рене. — Тъжната балада за Харолд Крос.

Харпър не искаше да тръгва и когато заговори, го стори най-вече, за да печели време, отколкото заради нещо друго.

— Може би не е цялата. Има нещо, за което се чудя. Какво е пишело в тетрадката му? Някой въобще научи ли?

— Самият аз съм се питал същия въпрос — отвърна Дон и стана на крака. — Тъй и не се появи повече. Може би е била в него, когато е вдигнал фустата да бяга. Ако е било тъй, то не е разкривала местоположението на лагера, или цялото това място щеше да е изравнено със земята досега. — Старецът изцъка с език и поклати глава. — Не очаквам някога да разберем. Някои мистерии никога няма да бъдат разгадани.