Джо Хил
Пожарникаря (21)

4

Столовата беше разположена на върха на хълма, с изглед към футболното игрище и каменистия бряг долу. От покрива и закованите с дъски прозорци бяха израснали мъх и мъртва жълта трева, които създаваха впечатление, че от дълго време никой не е стъпвал тук.

Чувството за изоставеност се изпари в момента, в който Каръл отвори вратата и двете влязоха вътре, в мрачното просторно помещение с открити греди от червен бор. От кухнята се чуваше тракане на чинии, а въздухът беше изпълнен с аромата на сос маринара и задушено свинско.

Очевидно обядът беше приключил, но съвсем не бяха сами в помещението. Рене Жилмонтон седеше на маса за двама срещу някакъв старец с каскет, двамата се бяха надвесили над чаши с горещо кафе. Едно момче се беше разположило на следващата маса, беше онова, което приличаше на викинг. Майкъл, спомни си Харпър. Той виеше нудъли в червен сос на вилицата си, разгръщаше страниците на стар брой на списание „Горският Рик“ и четеше на светлината на свещ в бурканче от желе. Предната вечер Майкъл й се беше сторил на около седемнайсет години. Сега, надвесен над статия за „Невероятните морски крави на Маями“, с ококорени от изумление очи, приличаше на десетгодишен с фалшива брада.

Рене вдигна глава и срещна погледа й. Истинско удоволствие и облекчение беше да срещне приятелка тук, да не бъде напълно сама сред непознати. Спомни си за предишни обеди в други столове, как изпитваше притеснение, когато не видеше позната физиономия и не знаеше къде да седне. Заподозря, че Рене се навърташе наоколо с надеждата, че ще я види и ще й помогне да се приспособи… Малък акт на уважение, за който й беше неприлично благодарна.

Столовата се обслужваше от Норма Хийлд, планина от плът с широки и полегати рамене като на сребърногърба горила. Миенето на съдовете след обяда течеше с пълна сила — Харпър видя двама тийнейджъри в кухнята, които потапяха чиниите и приборите в сапунена вода на светлината на газова лампа… но Норма беше запазила малко паста и няколко черпака със сос. Имаше кафе и консерва с кондензирано мляко вместо сметана.

— За известно време имахме захар, но беше пълна с мравки. Мравки в кафето, мравки в мъфините, мравки в прасковения пай — каза Каръл. — Седмици наред мравките бяха основният ми източник на протеин. Но вече няма захар! Само сироп. Съжалявам. Добре дошла на Последните дни!

— Вече няма захар, скоро и млякото ще свърши — намеси се Норма. — Извадих две кутийки за кафето, но остана само една.

— Другата е свършила? — учуди се Каръл. — Толкова бързо?

— Не. Откраднаха я.

— Сигурна съм, че никой не би откраднал консерва с мляко.

— Открадната е — настоя Норма, тонът й по-скоро подсказваше доволство, отколкото гняв.

Тя беше седнала зад плота и плетеше с комплект сребърни куки, които се стрелкаха напред-назад и тракаха през цялото време, през което говореше. Работеше върху гигантска безформена тръба от черна прежда, която можеше да стане дори и на Кинг Конг.

Харпър и Каръл тръгнаха към масата на Майкъл, Каръл направи жест на Рене и на стареца да се присъединят към тях.

— Елате да седнете с нас. Можем да си поделим Харпър! Има за всички ни.

Разположиха се около масата, коляно до коляно. Харп посегна за вилицата си, но Каръл я сграбчи за пръстите, преди да успее да я вземе.

— Преди да ядем, се хващаме за ръце и споделяме неща, за които сме благодарни — обясни жената с поверителен тон, наведена над нея. — Понякога това е най-хубавата част от яденето. Ще ти стане ясно за какво говоря, когато опиташ храната.

— Ние вече хапнахме, но нямам нищо против да си побъбрим — каза възрастният мъж, който още не беше представен.

Рене стисна другата ръка на Харпър и всички заедно образуваха кръг, наведоха се над светлината на единствената свещ като някаква група, събрала се за сеанс.

— Аз ще започна — каза Каръл. — Благодарна съм за жената, която стои до мен, която спаси племенника ми, когато имаше апендицит. Радвам се, че е тук и че ми се предостави възможност да й покажа колко съм й благодарна. Радвам се за бебето й, защото бебетата са нещо вълнуващо! Като малки дебели наденички с лица!

Старецът заговори е наведена глава и полузатворени очи.

— Аз също съм благодарен за сестрата, защото сто двайсет и четирима души имат нужда от доста грижи, а аз не мога да се справям с всичката работа. Аз съм всичко, с което лагерът разполага от края на август, а знанията ми са само онуй дет’ го научих във флота. Не искам да казвам колко време мина, откак’ учих за медик в армията, но точно тогаз се бяха отказали от лечението с пиявици.

— Самият аз съм благодарен за това, че се намирам на място, на което хората ме обичат — каза Майкъл. — Хора като леля Каръл и Отец Стори. Бих направил всичко за тях, за да предпазя това място. Загубих семейството си. Бих предпочел да умра, отколкото да изгубя още едно.

— Благодарна съм, че имам топъл обяд — започна Рене, — макар да е пържена консервирана шунка със сос. Също така съм благодарна, че лагерът ни разполага с такъв първокласен рибар като Дон Люистън, а още по-благодарна ще съм, когато дойде моят ред да ям риба. — Жената кимна към стария човек. След това погледна леко встрани към Харпър и продължи: — Изключително съм благодарна да видя приятелката си от болница „Портсмът“, която се трепеше по осемнайсет часа на ден, свиркаше си мелодийки на филмчета на „Дисни“ и се опитваше да повдига духа на хиляда болни и изплашени пациенти. Всеки път, в който влизаше в стаята, сякаш слънце пробиваше едномесечни облаци. Тя ме караше да продължавам напред, когато нямаше никаква друга причина да го нравя.

Харпър не беше сигурна, че може да намери гласа си, беше нападната от неочаквани емоции. В дните в болница „Портсмът“ се чувстваше също толкова полезна, колкото саксията с мента на Рене, така че не беше подготвена да чуе нещо подобно от устата на тази жена. Най-накрая съумя да отговори:

— Благодарна съм, че вече не съм сама.

Каръл стисна пръстите й.

— Благодарна съм, че съм част от този кръг. Всички ние сме гласове от един и същ хор и изпяваме нашите благодарности.

За момент се случи отново: очите на Каръл просветнаха, ирисите й се превърнаха в кръгове от тъмнозелена светлина. Очите на Майкъл също проблеснаха и Харпър видя как по виещите се драконови линии на голите му ръце засветиха люспи в червено и златисто.

Пусна ръката на Каръл, имаше чувството, че изпада в шок. Странният блясък бързо изчезна и видя, че младата жена я гледа дяволито.

— Изкарах ти акъла, нали? Съжалявам. Ще свикнеш. Постепенно ще се случи и с теб.

— Малко е плашещо — отвърна Харпър. Но също така е… като магия.

— Не е никаква магия. Чудо е — обясни жената, все едно споделяше марката на новата си кола: — Това е „Миата“^[1].

— Какво се случва, когато засияете по този начин? — попита Харпър, но се сети за нещо и бързо погледна — почти обвинително — към Рене. — Това се случи и с теб в болницата. Когато си избягала, си била покрита със светлина. Всички мислели, че ще експлодираш.

— Както и аз — отвърна възрастната жена. — Попаднах на него случайно. Те го наричат свързване с Блясъка.

— Или Мрежата — намеси се Майкъл. — Но предполагам, че само хората на моята възраст го използват. Много от приятелите ми се шегуват, че това е просто поредната социална мрежа. Само дето не се шегуват.

— Вероятно разбираш, че драконовата люспа не реагира особено добре на стрес — обясни Каръл.

Старецът, Дон Люистън, се засмя.

— И тъй може да се каже.

— Тя чувства онова, което ти чувстваш — продължи да обяснява младата жена. Тази концепция е много сериозна. Изненадана съм, че повече хора не са проследили нишката до тази идея и не са видели докъде стига. Ако съумееш да създадеш чувство за безопасност, благоденствие и благосклонност, драконовата люспа ще реагира по много различен начин: ще те накара да се чувстваш по-жив от всякога. Ще направи цветовете по-наситени, вкусовете по-питателни и емоциите по-силни. Ще се подпалиш от щастие. Но ти не просто ще чувстваш своето щастие. Ти ще усещаш щастието и на другите. На всички около теб. Сякаш всички сме ноти, изсвирени в един-единствен перфектен акорд.

— И не изгаряш — каза Майкъл и изви оранжевата намотка на брадата си.

— И не изгаряш — повтори Каръл.

— Не ми се струва възможно призна Харпър. — Как става това?

— С хармония — отвърна младата жена.

— Хармония?

— С връзка — намеси се Рене. — Със силна социална връзка. Джон има някои интересни теории, ако успееш да го накараш да ги сподели с теб. Веднъж ми каза…

Лицето на Каръл помръкна. Една вена на дясното й слепоочие се изду.

— Джон Рукууд не е тук и не желае да бъде тук. Предпочита да стои на разстояние. По-лесно му е да поддържа личния си мит по този начин. Мисля, че ни смята за по-нисши, честно.

— Сериозна ли си? — попита Рене. — Никога не съм оставала с подобно впечатление. Бих казала, че той се грижи за нас. Ако има снизходително отношение за лагера, то тогава го показва по много странен начин. Той е човекът, който доведе повечето от нас в началото.

Настъпи неловка тишина. Рене се втренчи в Каръл с невинно любопитство. От своя страна младата жена не искаше да среща погледа й. Вместо това отпи голяма глътка от кафето си — видимо благ и добродушен жест, но Харпър успя да прозре истината през нея. За момент на лицето на Каръл се изписа омраза. Миналата нощ в гората Джон беше дал ясно да се разбере, че не е голям фен на Каръл Стори; чувството — както се виждаше — беше взаимно.

Майкъл беше първият, който заговори и наруши неловкия момент.

— Най-лесният начин да се свържеш с Блясъка е да пееш. Всички ние, целият лагер, ходим в църквата всеки ден след закуска, запяваме и винаги сияем. Ти също ще сияеш. Може да не е веднага, но не се отказвай. Когато ти се случи, ще имаш чувството, че някой те е свързал с гигантска батерия. Сякаш всички светлини в душата ти са включени за първи път в живота ти.

Очите на момчето имаха ярък, горещ вид и на Харпър й се прииска да го провери дали няма треска.

Нямах никаква представа какво ми се случва първия път, когато се свързах с Блясъка — сподели Рене. — Ако кажа, че бях изненадана, няма да е истина, госпожо Грейсън.

— Няма да е лошо да започнеш да ме наричаш Харпър — каза Харп. Не добави, че беше приключила с това, да бъде госпожа Грейсън. Името принадлежеше на Джейкъб, а тя смяташе, че беше оставила всичко от него зад себе си в гората. Моминското й име беше Уилоус. Липсваше й начинът, по който се превърташе в устата й, а мисълта, че си го е възвърнала, й се струваше като поредното бягство — много по-задоволително и спокойно бягство от скока през прозореца на спалнята.

— Харпър — каза Рене и се наслади на звученето на името. Усмихна се. — Не знам дали ще мога да свикна с него, но ще се опитам. Добре, Харпър. Четях на децата. Напредвахме с „Чарли и шоколадовата фабрика“ и тъкмо бях спряла да пея песничката за Бонбонения човек от филма. Няколко от тях знаеха текста и пееха заедно с мен. Моментът беше изключително спокоен и прекрасен, бях забравила, че всички сме болни. Обзе ме онова отпуснато, отнесено чувство, което те наляга пред камината след няколко питиета. Изведнъж децата започнаха да пищят. Времето започна да тече тежко и бавно. Помня, че едно от тях събори саксията с ментата от малката ми масичка и като че ли разполагах с половин час, за да се пресегна и да я хвана. Когато го сторих, осъзнах, че цялата ми ръка свети. Помислих си, че това е толкова величествено, че не можах да се ужася. Тогава някой изкрещя: Махнете се от нея, ще експлодира! Веднага си помислих: Така е! Ще се пръсна като граната! Понякога хората стават доста чувствителни, когато влязат в това състояние. В Блясъка. Затова побягнах заедно със саксията си, за да си спася живота. Право покрай два екипа с охранители и половин дузина доктори и сестри. Излязох на паркинга и хукнах към ливадата на юг от болницата. Помислих си, че ще подпаля тревата, докато газя в нея, но не го сторих. Отне известно време светлината да намалее и след това започнах да треперя, чувствах се като пияна.

— Като пияна?

— О, йе — отговори Дон Люистън. — Излизаш доста нафиркан от Блясъка. Особено първите няколко пъти. Забравяш дори собственото си име.

— Ти… какво?

— Доста хора забравят собственото си име първия път — отвърна Каръл. — Мисля, че това е най-красивата част. Всичко, което смяташ, че те определя като личност… Свлича се от теб като опаковка на коледен подарък. Блясъкът те отвява до най-истинската, до най-добрата ти същност, онази ти, която се намира много по-надълбоко от едно име или от футболен отбор, който харесваш. Осъзнаваш себе си като едно от листата на дърво, а всички останали, които познаваш и обичаш, са другите листа.

Върба, помисли си Харпър Уилоус и потръпна.

— Първия път, в който се присъединих към хора — заобяснява Дон Люистън, — забравих лицето на баща ми, забравих как звучи майчиния ми глас и името на кораба, на който прекарах последните двайсет години. Исках да целуна всеки, когото видя. О, и станах наистина адски щедър. Помня, че се намирах в параклиса, точно след едно здраво пеене. Стоях до двама младежи и ми идеше да им кажа колко много ги обичам, да си сваля ботушите и да им ги подаря. По един ботуш за двамата, за да имат нещо, което да им напомня за мен. Те ми се изсмяха като възрастни, които се бъзикат с дете, изпило първата си бира.

— Защо не се върна в болницата? — попита Харпър приятелката си. — След като… влезе в Блясъка?

В началото просто не се сетих отвърна Рене. Не можех да мисля разумно. Все още стисках ментата си и осъзнах, че тя не принадлежи на саксията, че е жестоко да я държа в нея. Засрамих се за всичките месеци, в които я държах затворничка. Навлязох надълбоко в гората и си организирах една тиха и приятна церемония по засаждане. Тогава седнах с моята мента, а лицето ми беше обърнато към слънцето, чувствах се изключително доволна, както никога досега в живота си. Започнах да вярвам, че мога да фотосинтезирам, заедно с растението ми. По някое време чух да изпуква клонка и отворих очи. Пред мен стояха Капитан Америка и Тигъра Тони. Знаеш ли кое беше най-странното? Въобще не се изненадах, като ги видях. Супергерой и момче тигър бяха следващата логична част от деня ми.

— Али — каза Харпър. — И Ник. Ник! Какво ще кажете за Ник? Как е възможно да се присъединява към вашето пеене и да сияе като останалите от вас, след като не може да чува?

Другите се спогледаха… и избухнаха във весел смях, сякаш Харпър беше казала нещо изключително остроумно.

— Ник — обясни Каръл — е природен талант. Той можеше да сияе преди мен. Защо обаче… защо за него е толкова лесно да се свърже с Блясъка… това е въпрос, на който никой от нас не може да отговори. Ник казва, че само защото не може да чува музиката, не означава, че и драконовата люспа не може. Баща ми казва, че това е поредното чудо. Той вярва изключително много в чудеса. Както и аз, предполагам. Хайде, Харпър, искам да ти покажа останалата част от лагера.

— Ако се нуждаеш от патерица — предложи Майкъл, — можеш да използваш рамото ми.

На излизане от столовата се спряха, за да си оставят чиниите в един кош за отпадъци, в който имаше сива, сапунена вода, и Харпър хвърли поглед на двете момчета, които работеха в кухнята. Те подсушаваха чаши на ръка, докато слушаха радио.

То беше настроено на статичен шум.