Джо Хил
Пожарникаря (20)

3

Харпър се събуди от неприятен сън, цялата трепереше и се въртеше в чаршафите си.

Каръл Стори се надвеси над нея и я хвана за китката.

— Всичко е наред. Дишай.

Харпър кимна. Чувстваше се замаяна, а сърцето й биеше толкова силно, че размазваше зрението й.

Зачуди се колко ли време беше спала. Спомни си, че почти я носиха по стъпалата към лазарета. Бен Патчет и Рене Жилмонтон следваха внимателно инструкциите й, докато наместваха глезена й и го увиваха в бинт. Спомняше си бегло, че Рене й беше донесла хладка вода и някакви гел таблетки ацетаминофен, спомняше си също сухата и студена ръка на по-възрастната жена върху челото си и притеснения й, загрижен поглед.

— Какво сънува? — попита Каръл. — Помниш ли?

Каръл Стори имаше огромни питащи очи с ириси от шоколад, нашарени със златистите точици на драконовата люспа. Гривни от злато и абанос покриваха китката й. Носеше тениска, която беше достатъчно къса, за да се видят кръстосаните колани на люспата над хълбоците й. Това й придаваше вид на старовремски стрелец. Там, където кожата й не носеше белезите, беше бледа, почти прозрачна. Каръл Стори изглеждаше толкова нежна, че ако се спънеше и паднеше, можеше да се счупи като керамична ваза.

Харпър усещаше болки в гърдите, суха горещина в счупения си глезен, а мислите й бяха объркани и забавени, все още подвластни на дълбокия сън.

— Съпругът ми написа книга. Изтървах я. Страниците се пръснаха навсякъде. И… мисля, че се опитах да ги събера, преди да се прибере у дома. Не исках да разбере, че съм я чела. — Имаше още… още и по-лошо… но то вече се изплъзваше, отдалечаваше се от нея като хвърлен камък в дълбоки води.

— Помислих си, че ще е по-добре да те събудя — каза Каръл. — Цялата трепереше и издаваше тези ужасни звуци и… е, беше започнала леко да димиш.

— Така ли? — учуди се Харпър.

Осъзна, че подушва слабата миризма на пърлено, сякаш някой беше подпалил няколко борови иглички до нея.

— Само малко. — Каръл я изгледа с извинителен поглед. — Когато въздишаше, излизаха сини облачета. Обикновено се получава от стреса. След като се научиш да се свързваш с Блясъка, това повече няма да се случва. Станеш ли веднъж една от нас — част от групата драконовата люспа никога няма да те нарани. Трудно е да се повярва, но един ден може да приемеш люспата като благословия.

Харпър усети невинната крайна вяра на фанатик в гласа на Каръл и беше ужасена от това. Джейкъб я беше научил да приема онези, които говореха за благословии и вяра, за прости и лабилни. Хората, които смятаха, че нещата се случват с причина, бяха достойни за съжаление. Те не искаха да научат тайните на Вселената, а се задоволяваха с детски приказки. Харпър можеше да ги разбере. Тя също беше почитателка на детските истории. Но едно беше да прекарваш дъждовните съботи в четене на „Мери Попинз“, а съвсем друго да смяташ, че тя може да се появи на вратата ти, за да кандидатства за работата на бавачка.

Харпър се опита да изглежда заинтересувана от любезност, но безпокойството й я беше издало. Каръл се залюля в стола си и се засмя.

— Май всичко ти дойде малко в повече, малко бързичко? Нова си тук. Ще се опитам да я карам по-полека. Предупреждавам те обаче, че в нашето малко общество лудите наистина управляват лудницата. Какво казваше котката на Алиса в Страната на чудесата?

— „Ние всички сме побъркани“^[1] — отговори Харпър и се усмихна неволно.

Каръл кимна.

Баща ми пожела да те разведа наоколо и да ти покажа лагера. Всички искат да се запознаят с теб. Вече е късно за обяд, но Норма Хийлд, жената, която управлява столовата, обеща да не затваря кухнята, докато не се нахраним.

Харпър повдигна глава и погледна през прозореца към мрака, който беше толкова гъст, че спокойно можеше да се намират и под земята. Единствената стая в лазарета имаше три легла, между които бяха спуснати завеси, за да се създаде някакво чувство на усамотение; тя се намираше в средното. Когато заспа, беше тъмно, както и сега, и нямаше абсолютно никаква представа колко беше часът.

Сякаш прочела мислите й, Каръл каза:

— Около два часът сутринта. Спа през целия ден… което е хубаво. Всички живеем като вампири тук: ставаме по залез, връщаме се в криптата на сутринта. Все още не сме пропили кръв, но ако ни свършат консервите, ми е трудно да предвидя какво ще се случи.

Харпър се изправи в леглото и потръпна — платът на суитшърта й се потърка в наранените й и подути гърди, което беше достатъчно, за да й докара болка — след което откри две неща.

Първото беше, че една от завесите беше дръпната и едно момче беше седнало на другото легло, момче, което разпозна… момче с черна къдрава коса и нежни елфически черти. Последния път, в който го видя, апендиксът му беше на път да се пръсне, лицето му беше плувнало в пот. Не… не беше точно така. Май го беше виждала по-скоро. На прага на вратата на дома си, носеше тигровата маска и беше заедно с Али. Сега стоеше с кръстосани крака и я наблюдаваше с интереса на дете, което стоеше пред любимото си телевизионно шоу.

Второто нещо, което забеляза, беше включеното радио; от него се чуваше само статичен шум. То се намираше върху плота, точно до гипсов модел на човешка глава: горната част на черепа беше махната, за да се вижда мозъкът.

Харпър си спомни, че момчето беше глухонямо, и му помаха бавно с ръка. В отговор то бръкна зад гърба си, извади някакъв лист хартия и й го подаде. На него имаше рисунка — рисунка на малко момче, чийто талант беше очевиден — на голяма котка на райета, която вървеше през зелена трева с вдигната във въздуха опашка.

„Временна котка“, гласеше надпис под дебнещия хищник.

Харпър го изгледа въпросително и му се усмихна, но детето вече беше слязло от леглото и бавно напускаше помещението.

— Това е Ник, нали? — попита тя.

— Племенникът ми. Да. Странна птица е. Всички сме такива в нашето семейство.

— А Джон му е пастрок, така ли?

— Какво? — изуми се Каръл и беше невъзможно да не се усети раздразнението в гласа й. — Не. Не е. Сестра ми и Джон Рукууд излизаха няколко месеца в един много различен свят. Истинският баща на Ник е мъртъв и Джон… е, той едва участва в живота му.

На Харпър й се стори, че това беше малко грубо — още повече и нечестно, — като се имаше предвид, че именно Пожарникаря беше довел Ник в болницата на ръце и беше готов да се бие с охраната и с всеки, който се изпречеше на пътя му, за да получи лечение. Също така знаеше кога една тема е неприятна. Остави тази за Джон Рукууд за някой друг път и каза:

— Ник ми даде временна котка. Защо ми даде временна котка?

— За да ти благодари. Ти беше сестрата в болницата, която му спаси живота. Онази седмица беше ужасна. Най-отвратителната в целия ми живот. Изгубих сестра си. Мислех си, че ще изгубя и племенника си. Знаех си, че ще станем най-добри приятелки, харесвах те още преди да се запознаем, Харпър. Заради онова, което стори за Ник. Искам да имаме едни и същи пижами, толкова близка те чувствам. Иска ми се аз да имах временна котка, която да ти подаря.

— Щом е временна, налага ли се да я върна?

— Не. Целта на тази е да запълни празнината, докато ти подари истинска котка. Дебне една. Направил е няколко примки и сложни капани. Разхожда се наоколо с пръчка с мрежа, сякаш ловенето на котки е същото като ловенето на пеперуди. Постоянно кара хората да му намерят коча билка^[2]. Не съм сигурна дали тази, която преследва, е истинска. Никой друг не я е виждал. Започвам да си мисля, че е като Снъфалупагус, приятеля на Голямото пиле. Имам чувството, че е само в главата му.

— Но Снъфалупагус беше истински.

— Това е най-прекрасното изречение, което съм чувала. Искам го на надгробната си плоча. Снъфалупагус беше истински. Нищо повече. Само това.

Харпър не можеше да стъпи на десния си крак, но Каръл я прегърна и й помогна да се изправи. Двете минаха покрай радиото на плота, помощницата й се пресегна — подвоуми се за миг — и завъртя бавно копчето през станциите, на които имаше само статичен шум. Анатомичният модел на човешка глава зяпаше учудено към тях. Това нещо беше изключително гротескно, кожата беше обелена от половината лице и отдолу се виждаха сухожилия и нерви, едното око дремеше във влакнесто гнездо от мускули.

— Какво? — попита Харпър. — Слушаш ли нещо определено?

— Снъфалупагус — отвърна Каръл, засмя се и изключи радиото.

Харпър зачака да й обясни какво има предвид. Не го стори.