Джо Хил
Пожарникаря (16)

14

Джейкъб я избута в дневната, където преди половин година стояха заедно, пиеха бяло вино и гледаха как хората скачат от Иглата. Хвана я толкова силно за бицепса, все едно имаше намерение да й откъсне цялата ръка, да я извие и скъса като бутче на печено пиле. По някое време вероятно осъзна, че я наранява, пусна я и прокара длан — внимателно, почти нежно — по нея.

Сенките в стаята играеха различни танци на червената светлина от свещите.

— Хайде да седнем каза сянката до нея, една от многото. Нека поговорим.

Съпругът й потъна в любимия си стол, Великото яйце на Джейкъб… стол, направен от ракита, във формата на яйце, с дупка в средата, която беше запълнена от възглавница. Джейк беше малък човек, той можеше да кръстоса краката си като Буда и пак да се побере целият. Сложи оръжието в скута си.

Харпър седна на ръба на масичката за кафе точно срещу него. — Искам да видя хълбока ти. Искам да видя люспата.

— Искаш да ми кажеш, че я нямам, но аз знам, че я имам.

— Ще ми покажеш ли хълбока си?

Джейкъб застина за миг, протегна единия си крак през яйцето и леко се завъртя на една страна. Свали донякъде долнището си, за да й покаже десния си хълбок, който представляваше кървава, ожулена каша. Плътта беше жълтеникаво черна под дълбоките рани. На Харпър й беше трудно да ги гледа.

— О, Джейкъб. Какво си направил? Казах ти, ако видиш белези по себе си, да не ги пипаш.

— Не мога да ги гледам. Не мога да ги понасям върху тялото ми. Не знам как успяваш. Малко откачих. Опитах се да ги изрежа с бръснач. — Съпругът й издаде задушен, дрезгав звук, който нямаше как да мине за смях.

Харпър присви очи и го огледа.

— Люспата калцира в светли петна. Не виждам такива.

— Жълта е. Навсякъде по краищата.

— Това са синини. Това са просто синини. Джейкъб… това ли е единственият белег по теб?

— Имам зад коляното си. И на лакътя. Не ме карай да ти ги показвам. Не съм дошъл за медицински преглед. — Мъжът се завъртя, за да седне нормално, и вдигна долнището си нагоре.

— Всичките ли са като тази рана?

— Издрах ги и тях. Изпаднах в истерия. Сега се чувствам засрамен, но е така.

— Не мисля, че това е драконова люспа. Виждала съм доста от нея, трябва да ми се довериш. Джейкъб, няма те от шест седмици. Почти седем. Ако все още не си я пипнал, това означава, че…

— Означава, че би казала всичко, за да предотвратиш онова, което следва. Знаех си, че ще се опиташ да ме убедиш, че не съм болен. Пределно ясно ми беше как ще се развие този разговор. Мислиш, че не знам какво е да те изгаря ли? Боли ме през цялото време.

— Раните ти са инфектирани, Джейкъб, но не с trychophyton. Инфектирани са, защото си се драл, без да ги дезинфекцираш и лекуваш. Джейкъб. Моля те. Ти си здрав. Трябва да си вървиш. Трябва да се махнеш веднага.

— Спри. Спри да се пазариш и да ме лъжеш. Не искам да те мразя точно сега, но всеки път, в който ми казваш поредната лъжа, в който се опитваш да се спасиш, просто искам да ти затворя устата.

— Кога яде за последно?

Не знам как въобще можеш да говориш за храна. Може би трябва да го направя още сега. Това е отвратително. Не е както говорихме. Разбрахме се да правим любов, да слушаме музика и да си четем любимите поеми един на друг. Говорихме да го направим приятно, скромно парти за двама. Но ти си изплашена и ако нямах револвер, щеше да избягаш. Щеше да избягаш и да ме оставиш да умра сам. Без капчица вина за това, което ми причини. Което ми предаде. Това е истинската причина, поради която продължаваш да ми казваш, че съм добре, така мисля. Ти не просто ме лъжеш. Ти лъжеш и себе си. Не можеш да понесеш истината. Не можеш да понесеш това, което ми стори.

Гласът му беше ведър, без абсолютно никаква следа от истерията, която Харпър беше чула, когато разговаряха по телефона. Погледът му също беше ведър. Наблюдаваше я с изцъклено спокойствие, което свързваше с душевноболните, с хората, които стояха на пейките в парка и си говореха оживено с невидими приятели.

Новопридобитото му спокойствие въобще не я изненада. Ужасът беше като пожар, който те държеше в капан на последния етаж на горяща сграда, и единственият начин да избягаш, е като скочиш. Съпругът й поддържаше огъня в себе си седмици наред. Чуваше го в гласа му всеки път, в който говореха по телефона, макар че го разпозна едва сега. Той беше направил своя избор и това му беше донесло смирението, което търсеше. Той беше готов да скочи през прозореца, просто искаше да я държи за ръката по пътя надолу.

Онова, което я изненада, беше собственото й спокойствие. Не можеше да повярва, че може да е толкова спокойна в такъв момент. В дните, преди Земята да започне да гори, всяка сутрин отиваше на работа заедно със своята тревога и се връщаше у дома вечерта отново с нея; безименна, нежелана компаньонка, която имаше навика да я ръга в ребрата всеки път, в който се опитваше да се отпусне. Въпреки това в онези дни нямаше за какво всъщност да се тревожи. Главата й гръмваше от невъзможността да обслужва студентските си заеми и от поредната свада със съседа относно лошия навик на кучето му да разкъсва торбите с боклука и да го разпръсква по цялата градина. Сега имаше бебе в себе си, болест, която пъплеше по кожата й, и Джейкъб, който беше полудял, стоеше с револвера си и я наблюдаваше, а тя усещаше единствено тази тиха готовност, която неразумно смяташе, че е чакала през целия си живот, за да се появи.

Накрая ще стана жената, която винаги съм искала да бъда, помисли си тя.

— Наистина ли е толкова ужасно? — попита Харпър. — Наистина ли е толкова отвратително да смятам, че не си заразен? Исках ти и бебето да оцелеете. Исках това повече от каквото и да било, Джейк.

Нещо като че ли помръкна в погледа му. Раменете му увиснаха.

— Е, това е тъпо. Никой няма да оцелее. Целият свят е една препечена филийка. Буквално. Съвсем скоро планетата ще се превърне в пепел. Всички ще умрат. Това е последното поколение. Мисля, че винаги сме го знаели. Още преди драконовата люспа. Знаехме, че ще се задушим от замърсяванията си и ще ни свършат храната, въздухът и всичко останало.

Не можеше да устои, трябваше да я поучава, дори в последните минути от живота й, и тогава Харпър осъзна, че всъщност от години не го обича. Той беше досаден всезнайко. Тази мисъл беше последвана от втора, много по-потресаваща, която не беше готова да възприеме: не беше отишла да работи в болницата, за да се прави на Флорънс Найтингейл, независимо какво казваше съпругът й. Беше отишла да работи там, защото вече не се интересуваше от собствения си живот. Така и не почувства, че е подложила на риск нещо от огромно значение.

Мисълта й беше последвана от постепенно изпълващ я гняв, който почувства като горещ бодеж в драконовата си люспа. Джейкъб й беше причинил това — беше забил философската си инжекция в живота й и се беше опитал да изсмуче всичкото просто щастие от него. В известен смисъл той се опитваше да я убие от години.

Харпър почувства, че е готова. Даже не знаеше за какво. Събираше смелост за действие, което още не се беше избистрило в главата й, но което чувстваше, че наближава, че предстои.

— Прочетох книгата ти — съобщи тя.

В този момент забеляза проблясък на нещо човешко, нещо различно от търпеливото му, блажено, опасно спокойствие. Бихейвиористите говореха за микроизражения, емоции, които избиват на повърхността и разкриват всичко, за едно кратко потрепване, което е почти невъзможно да уловиш. За един кратък момент той я погледна с несигурност и неудобство. Истинско чудо беше колко много информация можеше да се размени между двама души с един-единствен поглед, без да се изрече нито дума. В крайна сметка Джейкъб й беше изневерил с неизвестен брой нейни приятелки. Засраменото му изражение можеше да се приеме като признание.

— Доста мръснишко, пич — каза Харпър. — Обливат ме горещи вълни, които нямат нищо общо с драконовата люспа.

— Помолих те да не я четеш — отвърна Джейкъб.

— Застреляй ме тогава.

Съпругът й издаде груб, лаещ звук. Отне й известно време, за да го идентифицира като смях.

Харпър въздъхна отново, отпусна ръце до тялото си и започна да ги клати, все едно бяха мокри и се опитваше да ги изсуши.

— Уха. Така. Светът ще трябва да изгори без нас. Искам нещо хубаво, преди да си замина.

Джейкъб я погледна глуповата, безнадеждно.

— Моля те. Ще се опитам — обеща тя. — Ще се опитам да бъде приятно.

— Не знам дали има някакъв смисъл. Вече нямам настроение. Май е по-добре да приключваме.

— Но аз не съм готова. Нали искаш на мен да ми е хубаво? Освен това нямам намерение да си заминавам, без да ми се отвори парашутът още веднъж. — Харпър се засмя и се опита да се усмихне. — Няма кого друг да виниш, освен себе си, Джейкъб Грейсън. Можеш ли да оставиш отегчена и самотна жена с тази купчина безсрамна мръсотия. — Кимна с глава към ръкописа на бюрото.

Съпругът й също се усмихна, макар усмивката му да изглеждаше насилена.

— Сексът означава много повече за теб, отколкото за мен. Знам, че подобно изказване преобръща стереотипите с главата надолу. Ти живееш в тялото си повече, отколкото аз в моето. Това е едно от нещата, които винаги съм харесвал в теб. Но сега… в този момент, сексуалният акт е нещо отвратително за мен.

Харпър се обърна и тръгна към уредбата с Хелоу Кити на рафта. Донесе я тук онзи ден, след като намери нови батерии в мазето.

— Какво правиш? — попита Джейкъб.

— Пускам музика.

— Не искам музика. Предпочитам просто да поговорим.

— Аз имам нужда от музика. И питие. Ти също се нуждаеш от такова.

Най-накрая успя да му привлече вниманието. Той каза:

— Бих убил за питие. — Отново издаде грубия лаещ звук, онзи, който трябваше да мине за смях.

Вече можеше да я е застрелял, ако смъртта й беше всичко, което искаше, но не го беше сторил. Част от него желаеше повече: последна целувка, последно чукане, последно питие или може би нещо по-значително като прошка, изкупление. Харпър нямаше намерение да му дава нито едно от тези неща, но се радваше, че той се надява. Това я държеше жива. Тя включи на рок станцията. По нея вървеше старо парче, но за сметка на това беше хубаво. Влюбеният Ромео се подготвяше за серенада, ти и аз, скъпа, какво ще кажеш за това, и без абсолютно никаква причина Харпър се сети за Хилъри Клинтън.

Стоеше пред уредбата и движеше хълбоците си в ритъма на музиката. Не се съмняваше, че за Джейкъб сексът беше отвратителен в настоящия момент, но той не беше единственият, който беше ходил на психологически курсове в колежа. Тя не беше забравила какво се намира от другата страна на границата с отвращението.

Харпър остана с гръб към съпруга си около десет секунди, преструваше се, че се е изгубила в музиката, след което хвърли бавен поглед зад рамо. Очите му я наблюдаваха в захлас.

— Нарани ме — каза тя. — Събори ме на пода.

— Съжалявам. Преминах границата.

— Освен в спалнята — отвърна съпругата му.

Джейкъб присви очи и Харпър разбра, че е натиснала прекалено много, че не е убедителна — тя никога не говореше по този начин за секса — но преди да му даде възможност да отговори, каза:

— Нашата бутилка! — Като че ли току-що си спомняше. — Искам да отворим онази бутилка с вино, която донесохме от Франция. Помниш ли я? Каза, че е най-добрата, която някога си купувал, и че трябва да я запазим за някой специален случай. — Дари го с поглед, който се надяваше да изглежда огорчен. — Този тук достатъчно специален ли е?

Вината бяха при тях в дневната, белите в охладителя, който вече не ги охлаждаше, а червените в бюфета. Където и да отидеха, купуваха бутилка вино, вместо магнити за хладилник, както правеха останалите. Не бяха ходили на много места през последните няколко години. Харпър хвана френското бордо от медения им месец, но дланта й беше толкова потна, че едва не се изплъзна от хватката й и не полетя през стаята към Джейкъб. Представи си го как се стряска и я застрелва рефлексивно в стомаха. Щеше да убие нея и бебето с един изстрел, което, като се замисли, щеше да е присъщо за характера му. Съпругът й беше пестелив по природа, мразеше прахосничеството; често я кореше, че използва прекалено много мляко в зърнената си закуска.

Харпър затъкна бутилката между тялото и дясната си ръка и взе две чаши за вино, които висяха на мястото си под рафта за книги. Кристалът звънтеше мелодично, докато ръцете й трепереха. Взе тирбушона.

Планът й беше да го използва, за да извади корковата тапа, след което да помоли Джейкъб да налее виното. Докато го правеше, щеше да освободи тирбушона от тапата и да го намушка с него в лицето. Или, ако нямаше достатъчно смелост да стори това, щеше да го прободе поне в опакото на ръката, която държеше револвера.

Седна на ръба на масичката за кафе, точно срещу него и Великото яйце. Оръжието беше отпуснато на коляното му, дулото беше насочено към нея, но без никакво специално намерение. Държеше тирбушона в дясната си ръка, извитата част стърчеше между средния и безименния й пръст. Съпругът й беше доста далеч — трябваше да му се нахвърли, за да забие металната спирала в лицето му. Може би щеше да дойде по-наблизо, за да налее виното. Може би.

Харпър го погледна в очите и забеляза, че я наблюдава с ледено подозрение. Лицето му беше бледо, застинало и лишено от изражение.

— Смяташ ли, че ако ме напиеш и ме изчукаш, това ще промени мнението ми? — попита той.

— Мислех, че да се напием, да се чукаме и да се забавляваме, е целта на всичко това. Да го направим по нашите правила. Не искаше ли точно това?

— Да. Но все още не ми е ясно ти какво искаш. Не знам дали въобще някога си го искала. Може би ти харесва баналната идея, че накрая Ромео и Жулиета умират един до друг, но никога не си била готова да свършиш като тях. Никога не си смятала, че ще се стигне дотам. Но ето че се стигна, а ти си готова на всичко, за да се измъкнеш. Дори да се правиш на курва. — Джейкъб се залюля и каза: — Знам, че е политически некоректно, но какво, по дяволите, ми пука, двамата сме на път да умрем: никога не съм смятал жените за особено интелигентни. Никога не съм срещал жена, която да е наистина интелигентна. Има си причина фейсбук, самолетът и всички останали велики открития на нашето време да са правени от мъже.

— Аха — отвърна Харпър. — Причината е да им се отвори парашутът в леглото. Ще го пием ли това вино, или не?

Съпругът й отново издаде лаещия звук.

— Няма ли да отречеш думите ми?

— Коя част? Онази, в която каза, че жените са тъпи, или онази, в която обясни, че не искам да умирам с теб?

— Частта, в която мислиш, че можеш да си разтресеш задника и да ме накараш да забравя за какво съм дошъл. То ще се случи. Ако не друго, имам морално задължение да те спра да излезеш навън и да заразиш някой друг, както зарази мен.

— Мислех си, че каза, че светът е на път да свърши, така че какво значение има? Какво би станало… — Млъкна. Не можеше да продължава да говори. Нещо ужасно се случваше.

Корковата тапа не искаше да излезе от бутилката.

Тази беше от дебелите, запечатана е восък. Държеше шишето под мишница и дърпаше тирбушона с ръка, но тапата дори не се помръдваше, стоеше си кротко на мястото.

Джейкъб се пресегна през масата, хвана гърлото на бутилката и го измъкна от хватката й. Дясната му ръка продължаваше да стиска оръжието.

— Казах ти, че трябва да ги държим на сухо място — каза той. — Коркът се надува. Казах ти, че е грешка да оставим червените вина в бюфета.

Казах ти трябваше да е един вид кармичен противовес на обичам те. За него винаги беше по-лесно да казва „казах ти“. Това беше едно от нещата, за които можеше да го мрази, ако не беше останала без дъх. Защото Джейкъб й беше взел тирбушона. Тя му беше позволила да го стори, без да се противопостави, без да му се възпротиви, а това беше единственото й оръжие.

Съпругът й стисна бутилката между краката си, прегърби се и дръпна. Вратът му почервеня, жилите му се показаха. Восъкът се нацепи и тапата започна да се движи. Харпър погледна към револвера. Джейк продължаваше да го държи със свободната си ръка — но го беше изместил леко, сега сочеше към рафта с книгите зад нея.

— Дай си чашата — каза той. — Виното идва.

Харпър взе чашата си и се навря в него, така че коленете им да се докоснат. Времето започна да тече на малки, внимателни дози. Корковата тапа се придвижи с още сантиметър. И с още един. Накрая изскочи. Съпругът й въздъхна и остави тирбушона до дясното си коляно, там, където тя не можеше да го достигне.

— Опитай го — каза той и наля мъничко в чакащата за вино чаша.

Джейкъб я беше научил как да пие вино, когато бяха във Франция, беше я инструктирал по темата с огромен ентусиазъм. Харпър навря носа си в чашата и вдиша, изпълни ноздрите си с парливите изпарения, които бяха толкова силни, че можеше да се напие само от тях. Миришеше добре, но въпреки това потръпна и се намръщи.

— О, проклятие, защо всичко трябва да е сбъркано? — Вдигна поглед. — Развалило се е. Чист оцет. Да отворим някоя друга бутилка? Пазим онази от Напа, за която каза, че всички колекционери я желаели.

— Какво? Та то не е дори десетгодишно. Не ми се струва възможно. Дай да видя. Джейкъб се наведе напред към нея, наполовина излезе от яйцето.

Очите му се ококориха в момента, преди да действа. Беше бърз, почти достатъчно бърз, за да се наведе, но точно това леко навеждане беше всичко, от което се нуждаеше.

Харпър размаза чашата в лицето му. Тя се счупи звучно, а стъклените зъби нарязаха кожата му на яркочервени линии, които започваха от скулите, продължаваха по носа и завършваха на веждата му. Сякаш някое тигърче го беше одрало.

Джейкъб изкрещя, вдигна оръжието и стреля. Звукът беше оглушителен, произведен точно до главата й.

Един рафт с книги експлодира и въздухът се изпълни със снежна буря от летящи страници. Харпър стана на крака и се насочи наляво, към вратата на спалнята. Удари си коляното в ръба на масичката за кафе, но не изпита никаква болка.

Налегна невероятна тишина, единственият звук беше едно високочестотно виене, произвеждано от разстроеното радио. Едно парченце хартия, принадлежало доскоро на някоя от книгите, се приземи на гърдите й и остана там.

Откатът събори Великото яйце, заедно с Джейкъб в него. Преди да падне, той хвърли бутилката. Тя се понесе в стаята и я удари в рамото. Харпър не се спря, прекоси дневната с три крачки и стигна до вратата на спалнята. Рамката й избухна до лявото й ухо, бели стърготини посипаха косата и лицето й. Звукът от изстрела беше толкова приглушен, че имаше чувството, че някой затваря вратата на колата си надолу по улицата. Само след миг се озова в спалнята.

Без да мисли, сграбчи парченцето хартия, което беше залепнало за гърдите й, махна го от там, загледа се в него и видя няколко думи:

Ръцете му сякаш бяха ръце на чудноват диригент, дирижиращ всички симфонии на огъня и пожари, за да превърне в пепел дрипите и овъглените развалини на историята.^[1]

Хвърли парчето хартия зад себе си, образно в дневната, и затръшна вратата след себе си.