Джо Хил
Пожарникаря (15)

13

Стоеше на прага на дневната и гледаше към онази част от Джейкъб, която можеше да види в пролуката между вратата и рамката и. Съпругът й имаше четиридневна четина на издълженото си лице с хлътнали очи. Някога говореха, както всички други хора, кой ще изиграе ролите им във филмовата версия на животите им (защо някой би искал да снима филм за медицинска сестра от основно училище и за човек, който отговаряше на телефоните на „Обществени дейности“, беше съвсем друг въпрос). Харпър беше избрала Джейсън Патрик или може би младия Джони Деп за него, някой мургав и жилав, някой, който можеше да се справя с тежка работа и да пише поезия. Точно сега приличаше на Джейсън Патрик или Джони Деп в роля на наркоман, пристрастен към хероин. Лицето му беше цялото потно, а очите му блестяха от треската. (Кастингът за Харпър беше много лесен — естествено, Джули Андрюс, Джули Андрюс на двайсет и осем, не защото си приличаха, а защото не можеше да си представи някой друг за ролята. Ако не можеха да получат Джули Андрюс на двайсет и осем, то тогава просто щяха да отменят филма.)

Джейкъб не беше дошъл до тук на велосипеда си. Зад него, със запален двигател до тротоара, се намираше един от градските камиони, 2,5-тонен „Фрейтлайнър“ с цвят на тиква и с голямо гребло за сняг отпред, очукано и почерняло от сериозна употреба. Използваха греблата ден и нощ, за да почистват отломките от пътищата. Винаги имаше по някоя кола някъде, която трябваше да бъде преместена.

Харпър тръгна напред към вратата, беше прегърнала тялото си. Въздухът, който влизаше през отвора, беше хладен и миришеше на есен, онази пикантно сладка миризма на ябълка, смачкани есенни листа и далечен пушек. Винаги миришеше на пушек.

— Трябваше да се обадиш — каза тя. — Не знаех, че ще идваш. Смятах да си лягам. Вероятно дори нямаше да те чуя.

— Щях да вляза някак си. Щях да счупя някой прозорец.

— Радвам се, че не го направи. Няма газ в бойлера. Достатъчно трудно е да отопля къщата и без счупен прозорец. Започва да става студено.

— Не се шегуваш. Искаш ли да ме пуснеш.

Харпър не си направи труда да отговори на този въпрос, дори и на себе си.

Искаше й се съпругът й да беше дошъл през деня. Представяше си как маха веригата за него през някой ясен, слънчев следобед. Но с октомврийския мрак зад него и с октомврийския хлад, който влизаше през отворената врата, не беше възможно да не се сети за последния път, в който разговаряха, и как обещанието му, че ще се прибере у дома, звучеше като заплаха.

Харпър въздъхна тежко и каза:

— Как си?

— По-добре. Много по-добре, Харп. Съжалявам, че те изплаших. — Съпругът й я дари с виновен поглед под дългите си, почти момичешки мигли.

— Какво ще кажеш за спората? Притесняваше се, че си се заразил. Забеляза ли някакви други белези по себе си?

— Не. Никакви. Паникьосах се. Държах се ужасно. Нямам извинение. Вече съм добре — с изключение на срама, който изпитвам. Ти имаш драконовата люспа, а аз съм този, който се държа като… като… Джейкъб погледна настрани, обратно към фрейтлайнъра си, след което каза: — Мамка му. Да си вървя ли? Да се върна утре? Просто… исках да поговорим. Бях налегнат от внезапно среднощно желание да убедя съпругата си, че не съм истерично лайно.

— И аз искам да поговорим. Мисля, че трябва.

— Наистина? — учуди се Джейкъб. — Относно бебето? Ако ще правим това… ако ще имаме това дете… трябва да разработим план. Следващият март е доста далеч. Искаш ли да отключиш оръжието? Студено ми е.

— Момент — отвърна му Харпър, затвори вратата и хвана веригата. Плъзна я по улея към отвора, откъдето се откачваше, но се спря и превъртя в главата си отново онова, което съпругът й каза. Помисли си, че не го е чула правилно. Ушите й вероятно си правеха номера с нея.

— Джейкъб започна тя, като продължаваше да държи веригата на мястото й, — нещо за оръжие ли каза?

— Какво? Не. Не. Не съм… Ще ме пуснеш ли вътре? Замръзна ми кльощавият задник на този студ.

Харпър погледна през шпионката. Съпругът й стоеше много близо до нея, така че успя да види само дясното му ухо и част от лицето му.

— Джейкъб — продължи тя, — плашиш ме. Ще ми покажеш ли ръцете си?

— Добре. Смятам, че се държиш много параноично, но няма проблем. Гледай. Ето ги ръцете ми. Мъжът направи крачка назад и вдигна длани настрани.

Левият му крак се стрелна и изрита вратата, веригата се откъсна и дървото я удари в лицето, запрати я назад и тя падна по задник.

В дясната му ръка се появи оръжие, малък револвер, който извади от един от дълбоките джобове на долнището си. Не го насочи към нея. Влезе вътре и затвори с лакът вратата след себе си.

— Искам всичко да е приятно — каза той и вдигна свободната си ръка в помирителен жест.

Харпър се превъртя на четири крака и започна да лази, опитваше се да се изправи.

— Спри — нареди й Джейкъб.

Тя не изпълни нареждането. Помисли си, че може да завие към кухнята, да слезе по стълбите до мазето и да излезе през задната врата. Когато стана, съпругът й срита задната част на левия й крак точно зад коляното и тя отново падна.

— Спри, сладурче — каза той. — Недей.

Харпър се превъртя по гръб. Мъжът застана над нея, държеше оръжието и я гледаше с объркан поглед.

— Спри — повтори той. — Не искам да е по този начин. Искам нещата да са както говорихме. Искам всичко да е приятно.

Харпър започна да пълзи отново. Когато Джейкъб направи крачка към нея, тя сграбчи малката масичка, онази с дървената нощна лампа на нея, и се опита да я запрати по него. Той я отблъсна настрани, едва я погледна, очите му не се отлепяха от нея.

— Моля те — каза й. — Не искам да те наранявам. Дори при мисълта за това се чувствам ужасно.

Джейкъб протегна ръка, предлагаше да й помогне. Когато Харпър не я пое, той се наведе, сграбчи я за бицепса и я вдигна на крака. Опита се да се освободи, но съпругът и я извади от равновесие и тя падна върху него, върху гърдите му. Джейкъб я прегърна и я притисна към себе си.

— Моля те — каза той, докато я клатеше напред-назад. — Моля те. Знам, че си изплашена. Аз също съм изплашен. Имаме право да бъдем. Двамата пипнахме това нещо и умираме. Револверът му беше опрян в кръста й. Ризата й беше вдигната и Харпър можеше да усети студения метал в гръбнака си. — Искам да бъде както говорихме. Искам да бъде приятно. Искам да бъде хубаво и лесно. Не искам да си отчаяна, уплашена и разстроена, не искам да умираш по този начин. Прекалено много те ценя, за да стане така.

— Не ме докосвай — нареди му Харпър. — Не знаем дали си болен. Не искам да те заразя.

— Аз знам. Знам, че съм заразен. Знам, че ще умра. Двамата ще умрем. Просто трябва да решим как.

Джейкъб отпусна хватката си. Започна да я целува — нежно, отдадено. Целуна косата й. Целуна челото й. Когато тя затвори очи, целуна клепачите й, и двата, и тя потръпна.

— Не бива да ме целуваш — каза му.

— Как е възможно да се спра? Това е най-сладкото нещо за мен.

Харпър отвори очи и го погледна.

— Джейкъб. Усещам, че си горещ, но не виждам никакви белези по теб. Откъде си сигурен, че си заразен?

Мъжът поклати глава.

— Хълбокът ми. Започна вчера и става все по-зле и по-зле. Целият ми хълбок гори.

Джейкъб държеше дясната си ръка хлабаво около талията й, револверът драскаше гръбнака й. С пръстите на другата си ръка погали бузата й бавно и нежно. Харпър потръпна безпомощна.

— Хайде да седнем. Хайде да го направим както говорихме. Нека бъде приятно, точно както искахме.