Джо Хил
Пожарникаря (149)

Благодарности

Ако шофирате до края на Литъл Харбър Роуд в Портсмът, Ню Хампшър, той ще ви отведе до океана, но няма да намерите песъчливия път до Кемп Уиндъм. Мястото си го измислих аз. Много други отличителни черти на района обаче са точно така, както съм ги описал: Саут Мил Семътри, езерото Саут Мил, Пискатака Бридж. Тук-там съм променил по нещичко, за да послужи за целите на историята ми.

Една от опасностите при писането на благодарности е, че има голяма вероятност да пропуснеш някой, който е допринесъл много за книгата ти. Когато изразявах благодарността си в края на предишната ми книга, „NOS4A2“, забравих да спомена колко съм благодарен на д-р Дерек Стърн и разговорите, които провеждаме периодично. Макар от известно време терапията с разговори да не е особено популярна. На кой му се иска да приказва, когато може просто да глътне някое хапче, нали така? За съжаление обаче, психофармакологията си има ограничения; никой не може да ви напише рецепта за гледна точка. Не съм сигурен дали щях да успея да приключа предната си книга (или пък тази), ако не беше иронично шеговитата, начетена подкрепа на Док Стърн.

Когато работите над една книга четири години, получавате полезна информация от доста места. Благодарности за д-р Марк Софър, д-р Анди Сингх и д-р Брайтън Наб, че отговориха на много от медицинските ми въпроси. Ако съм сгрешил някъде, не винете тях — когато трябва да избирам да служа на историята или на медицинската акуратност, избирам историята. Да си го кажа направо, не можете да наместите ладиевидната кост чрез стискане, макар че не е лоша фантазия. Деца, ако някога ви се случи нещо подобно, отидете в Спешното и се пригответе за операция. Въпреки това повечето от медицинските процедури на Харпър са в рамките на възможното… включително освобождаването на напрежението в мозъка на Отец Стори с дрелка.

Доста от приятелите ми прочетоха част или цялата книга в ранните етапи и ми дадоха полезни съвети: Крис Райъл, Джейсън Киарамела, К. Робърт Каргил, Лорън Бюкс, Шейн Ленард и Либърти Харди. Агентът ми по филмовите права Шон Дейли и съпругата му Сара ме подкрепиха и ми дадоха ценни идеи, след което Шон за нула време продаде правата на „Туенти Фърст Сенчъри Фокс“ и „Темпъл Хил“. Най-големите ми благодарности отиват при Стив Азбел, Айзък Клаузнер и Уик Годфри, че заложиха на Харпър и Джон, и на шефката на Шон, Джоди Хочкис, че заложи на мен.

Благодарности за редакторката ми в „Уилям Мороу“ Дженифър Брел и британската ми редакторка в „Голанц“ Джилиън Редфърн, които мога да нарека моя креативен ин и ян. Всяка страница от тази книга е по-добра заради тяхното усърдие. Кели Рудолф и Софи Колдър организираха невероятни публични кампании. В „Харпър-Колинс/Мороу“ работят убийствени професионалисти, които се трудиха неуморно, за да направят всеки аспект от „Пожарникаря“ блестящ. В техните редици се намират хора като Кели О’Конър, Тавия Ковалчук, Ариана Хендраван. Андреа Молитор, Морийн Съгдън, Аманда Кейн, Лия Карлсън-Станишич, Мери Ан Петяк, Кейти Островка, Дъг Джоунс, Карла Паркър, Мери Бет Томас, невероятния трудолюбив екип по продажбите и издателя Лиейт Стелик. Британският отряд съвсем не е по-малко внушителен, като започнем от Дейвид Кели и продължим с Кейт Еспайнър, Джон Ууд, Джен Макменъми и целия маркетингов отдел, Софи Колдър, Крейг Лайънаар, Пол Хъси, дружката ми Майк Стей и останалите от отдела по продажбите в „Орион“. Кейт Мългрю чете тази книга за аудио версията й и веднага ме накара да звуча пет пъти по-готино, отколкото в действителност. Дължа й една чудесна бутилка с вино. Благодарности за Лоръл Чоут от „Чоут Ейджънси“, че се грижеше за бизнеса, за да мога аз да творя (следователно да се забавлявам).

Любов и благодарности за Кристина Терк, която ме караше да напускам офиса, за да продължа да се забавлявам, докато работех над тази книга. Всичката ми любов отива при семейство Кинг-Брафе^[1], Наоми и родителите ми, които като съвкупност по хиляди начини направиха тази книга възможна и превърнаха дните ми на тази земя в истинска забава. Преди всичко искам да благодаря на зримата ми синове, които ме правят толкова щастлив — обичам ви, момчета. Благодарен съм, че ви имам.

За финал: скоро след като приключих третата чернова от този роман, моят приятел и агент от двайсет години Мики Чоут — обичният съпруг на Лоръл — почина от рак на белия дроб, на възраст петдесет и три години. Не знаех, че е болен. Пазеше заболяването си в тайна. Първия път, в който чух за болестта му, беше, когато Лоръл ми се обади, за да ми каже, че е починал. Не беше пушил през целия си живот и тичаше всеки ден, и всичко това ми се струва много нечестно. По време на последния ни разговор, той тъкмо беше довършил четенето на „Пожарникаря“, ми каза, че книгата е страшно добра. Неговото одобрение означава всичко за мен; в същото време се ненавиждам, че по-голямата част от разговорите ни бяха свързани с мен и писането ми. Ще ми се да бяхме говорили малко повече за него. Мики обичаше да хапне хубаво ястие в някой вълнуваш нов ресторант и ми се иска да имах възможността да вечерям с него за последно, за да му кажа, че беше страхотен приятел. Може би сега сме квит. Мики ме представяше почти десетилетие, преди да му разкрия, че Хил не е истинското ми име. Всеки от нас успя да устрои поне по една разтърсваща изненада на другия.

Обичам те, Мики. Благодаря ти, че ми позволи да имам място в живота ти.