Джо Хил
Пожарникаря (139)

26

През цялата следваща сутрин Харпър знаеше, че ги следят, на моменти тайно, на моменти напълно открито. Един старец по потник ги гледаше лошо иззад комарника на къщата си. Три малки и почти еднакви момчета със сополиви носове ги наблюдаваха от прозореца на ранчото си. Ник им помаха. Те не му отвърнаха.

По-късно някаква черна кола ги последва на около четиристотин метра зад тях, гумите й мляскаха по асфалта. Спря, когато спряха и те, и продължи, когато и те продължиха. В нея имаше четирима мъже — двама отпред и двама отзад — мъже във фланелени ловни якета и бомбета.

— Мисля, че имат оръжия — каза Рене. — Мислиш ли, че сме в безопасност? Не, не ми отговаряй. Хората казват, че няма такова нещо като тъп въпрос, но мисля, че този се вписва идеално. Не сме в безопасност от месеци.

Черната кола ги следва повече от час, след което внезапно ускори и се насочи към една тясна отбивка на магистралата. Зад тях захвърчаха малки камъчета. Един от пътниците изхвърли празна кутийка от бира през прозореца, но Харпър не беше сигурна дали я хвърли по тях. Не видя никакви оръжия, но когато завиха, дебел, червендалест мъж, който стоеше на задната седалка, направи пистолет с ръката си, насочи го към Ник и дръпна въображаемия спусък. Бум.

Късно през деня стигнаха до Бъкспорт Трейдинг Поуст, който приличаше на конюшня със стойката си за връзване на коне отпред и прозоречните рамки от тъмен бор. Над предната врата имаше еленови рога. Неработеща машина за кока-кола от 40-те събираше прах на предната веранда. Пръстеният паркинг беше празен, на входа му висеше верига. Върху нея беше окачен бял чаршаф, върху който с черна боя беше написано: ВСИЧКИ ТУК СА ЗДРАВИ. БОЛНИТЕ ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ.

От тяхната страна на ръждивата люлееща се верига беше сложена сгъваема маса. Върху нея бяха оставени хартиени купички с пилешка супа. Картонени чашки с вода бяха наредени в редица.

Миризмата на супа предизвика слюнкоотделяне в устата на Харпър, а стомахът й се сви от глад, но не това я развълнува. В единия край на масата имаше оставено шишенце с някакъв розов сироп и малка пластмасова спринцовка. Беше от онези, с които орално се даваха лекарства на кучета или малки деца. Етикетът на шишенцето гласеше: Еритромицин, и сочеше дозата за някой, на име Лъки. Срокът на годност беше изтекъл преди повече от година и съдържанието беше наполовина. Шишенцето лепнеше от засъхнал сироп. Под него имаше затиснато листче, което гласеше: ЧУХ, ЧЕ ИМАТЕ БОЛЕН. ТОВА ЩЕ ПОМОГНЕ ЛИ?

Харпър взе шишенцето и погледна към Бъкспорт Трейдинг Поуст. Чернокож мъж с фланелена риза и с очила с позлатени рамки, свлечени до върха на носа му, надникна през един от прозорците, украсен с най-различни джунджурии, като дървен лос и нощна лампа с дървена основа. Харпър вдигна ръка в благодарствен жест. Човекът кимна, очилата му просветнаха на светлината, и се оттегли в мрака.

Изстиска спринцовката с първата доза на Джон в устата му, след което му даде аспирин. През това време останалите седяха отстрани на пътя и надигаха купичките с хладка супа.

Един оранжев знак указваше отклонение за болни и сочеше на запад по един лъкатушен селски път, който щеше да ги изведе от град Бъкспорт. Спряха се до дървения кон (болни не преминавайте), за да погледнат към пътя, който водеше в града и надолу към океана. Улицата беше засенчена от големи разлистени дъбове и от двете й страни имаше двуетажни и триетажни къщи в колониален стил. Денят беше започнал да се оттегля и Харпър видя светлини в домовете — електрически светлини — и една улична лампа, която хвърляше стоманеносиньо сияние.

— Господи — изуми се Рене. — Отново се намираме на място, в което има електричество.

— Не си права — контрира я Али. — Мястото с електричество е от другата страна на този дървен кон. Какво си мислиш, че ще се случи, ако се опитаме да минем?

— Не знам, но нямам намерение да проверявам. Ще следваме знаците и ще правим каквото ни се казва — отвърна Харпър.

— Тръгнете по този път — каза Али. — Нагоре по рампата и право в кланицата. В колона по един, моля. Не се блъскайте.

— Ако искаха да ни убият, имаха достатъчно възможности — констатира Рене.

— Не ми обръщайте внимание — отвърна Али. — Аз съм типичната отегчена прокажена тийнейджърка.