Джо Хил
Пожарникаря (132)

19

Рене заби лоста в единия ъгъл на предното стъкло и го натисна. То падна на пътя — приличаше на одеяло с хиляди пукнатини по него, което по неведоми пътища все още беше цяло. Харпър и Рене влязоха в кабината и застанаха под Джон, който висеше над тях, завързан с предпазния колан. Една капка кръв капна в дясното око на Харп и за момент светът й почервеня.

Двете жени дадоха всичко от себе си, за да го свалят на земята, без да го наранят, но когато десният му крак се удари в асфалта, очите му се отвориха и той изплака от болка. Издърпаха го от камиона. Рене отиде да вземе нещо, което да сложат под главата му и се върна с „Портативната майка“, която послужи чудесно за възглавница.

— Ох — изстена Пожарникаря. — Ох, кракът ми. Зле ли е, а? Не мога да го видя.

Харпър опипа бедрото му и усети счупването в бедрената кост през дебелата материя на пожарникарския му панталон. Не мислеше, че е пробила кожата, и определено не беше засегнала някоя важна артерия. Ако беше така, Джон нямаше да я пита как е кракът му. Щеше да е в безсъзнание от кръвозагуба или мъртъв.

— Мога да се справя. Ще се наложи да наместя костта и да шинирам крака ти. Без обезболяващи обаче ще те боли доста. — Опипа гърдите му. Той изохка, затвори очи и притисна глава в чантата под нея. — Повече се тревожа за ребрата ти. Отново са счупени. Трябва да потърся наоколо, да видя с какво разполагам, за да ти наместя крака. — Усети горещина зад гърба си и осъзна кой стои зад нея. — Има някой, който ще ти прави компания, докато претърсвам.

Целуна го по бузата, стана и се отмести настрани.

Сара застана над него в целия си огнен блясък. Свлече се на коляно и го погледна в лицето. Харпър си помисли, че се усмихва. Трудно й беше да прецени. Лицето й приличаше на парцали от огън. Когато се появи за първи път, жената приличаше на покров от бели пламъци и излъчваше ослепителна горещина. Сега доминиращият й нюанс беше притъпено червено и се беше смалила до детски размери, до тези на Ник.

— Ох. Сара. Ох, я се виж — каза Джон. — Почакай малко. Ще съберем дърва. Ще те спасим. — Вдигна ръце, за да изрече всичко това с жестове.

Сара поклати глава. Харпър вече беше сигурна, че се усмихва. Огнената жена вдигна брадичка, докато вятърът нежно подухваше последните остатъци от косата й, и се вторачи право в нея… беше се втренчила в нея, както Харп често се втренчваше в танцуващи пламъци. Стори й се, че Сара й намигна.

Всичко се случи прекалено бързо. Огненото момиче се срина и след нея остана само пепел. Хиляди зелени искри се разлетяха във въздуха. Харпър вдигна ръка, за да предпази очите си, и цялата беше нажилена — нежно нажилена — от стоварилите се отгоре й прашинки, които галеха голите й ръце, челото, врата и бузите. Тя потръпна, но всичко свърши за миг. Избърса бузите си и дланите й се изцапаха с пепел. Стри я между палеца и показалеца си, а вятърът я отнесе. Сети се за онова, което казваха на погребенията, че прах отива при праха, което по някакъв начин беше свързано с вярата във възкресението.