Джо Хил
Пожарникаря (126)

13

Колкото по на север пътуваха, толкова повече имаха чувството, че не са на Земята. По пътя се бяха образували дюни от сива прах, понякога бяха толкова високи и големи — острови от сивкава мръсотия, че беше по-разумно да ги заобиколят. Всичко беше в цвят на бетон. От двете страни на пътя имаше овъглени дървета, които сияеха с минерален блясък пол небе, което се превръщаше в бледорозово. Нищо не растеше. Харпър беше чувала, че плевелите и тревата се възстановяват бързо след пожар, но почвата беше заровена под спечена пепел, белезникава глина, която не позволяваше нищо зелено да проникне през нея.

Духаше вятър и върху предното стъкло се сипеше пепел. Пожарникаря пусна чистачките, които оставяха дълги сиви ивици по него.

Вероятно пътуваха вече двайсет минути, когато Харпър видя подвижни къщи на билото на изток. Нищо не беше останало от тях. Представляваха черни черупки, със счупени прозорци и пропаднали покриви. Приличаха на алуминиеви кутии за обувки, отворени към небето.

Караха с около трийсет километра в час. Джон заобикаляше и криволичеше покрай големи могили от пепел и паднали дървета. Минаха над някакъв поток. Водата изглеждаше като мръсна киша. В нея имаше най-различни останки: гума, изкривен велосипед и нещо, което приличаше на подуто прасе в дънки, разложената му плът беше нападната от безброй мухи. Тогава Харпър видя, че не е прасе, и се пресегна, за да прикрие очите на Ник.

Влязоха в Бидефорд. Градът приличаше на бомбардиран. Черни комини стърчаха над срутени тухлени стени. Овъглените телефонни стълбове бяха като кръстове, чакащи жертвоприношение. Над всичко това се издигаше Медицинският център на Южен Мейн — обсидианови блокове, от чиято вътрешност все още се виеше пушек. Бидефорд беше империя на руините.

Ник попита със знаци:

— Мислиш ли, че повечето от хората, които са живели тук, са се измъкнали?

— Да — отвърна Харпър. — Повечето са се измъкнали. — По-лесно беше да изречеш лъжа с ръцете си, отколкото е устата.

Оставиха Бидефорд зад себе си.

— Смятах, че ще се натъкнем на бегълци — каза Харп. — Или патрули.

— Колкото по̀ на север отиваме, толкова повече ще се увеличават пушекът и другите токсини. Да не споменавам всичката пепел. Въздухът може да се отрови много бързо. Не и за нас обаче. Мисля, че драконовата люспа в дробовете ни ще ни помогне. Нормалните нямат подобен късмет. — Джон се усмихна вяло. Човечеството може да е към своя край, но ние имаме щастието да сме част от онова, което следва.

— Ура — възкликна Харпър, докато гледаше безкрайните акри пустош. — Виж ни щастието. Кротките ще наследят земята^[1]. Не че някой ще иска онова, което е останало от нея.

Пожарникаря пусна радиото и започна да обхожда станциите. Натъкна се само на статичен шум, едва доловими гласове, момчешки хор, който се опитваше да достигне висок тон в ечаща катедрала, и тогава — през тази радиомъгла — чу звука на бумтящ, почти комичен бас и мъжки глас, който се оплакваше, че неговата любима искала да избяга, избяга. Сигналът беше слаб и доста лош, но Джон се наведе напред ококорен, след което погледна Харпър.

Тя също го погледна и кимна.

— Чу ли това, което си мисля, че чух? — попита я мъжът.

— Определено звучеше като Инглиш Бийт. Продължавай да караш, господин Рукууд. Бъдещето ни очаква. Ще стигнем там, рано или късно.

— Кой да ти каже, че бъдещето ще звучи също като миналото? — учуди се Пожарникаря.