Джо Хил
Пожарникаря (124)

11

Харпър се намести в мрака до Рене — котката беше между тях — в пространството зад трите реда пожарогасители. Али и Ник се бяха скрили под маркучите в другото отделение. Лицето на Харп беше заровено в козината на Господин Трюфел и с всяко вдишване помирисваше последните девет месена на тайния му живот: плесен, прах, гробищна пръст, мазета и висока трева, плаж и дренажни тръби, контейнери за боклук и глухарчета.

Камионът бръмчеше монотонно и се поклащаше. Бяха излезли на Саут стрийт. Харпър знаеше това заради бавното им придвижване и люлеенето. Имаше доста завои на тази улица. Влязоха в дупка и зъбите й изтракаха.

— Колко време смяташ, че ще е необходимо, за да стигнем до Мъчайъс? — попита тихо Рене.

— Не знаем в какво състояние е магистралата. Миналата година пожарите вилняха от Бутбей Харбър до границата. Хиляди и хиляди акри площ. Не се знае дали ще можем да пътуваме с камиона през целия път. Ако се наложи да ходим през част или през повечето път, може да ни отнеме… е, доста време.

Мъркането на Господин Трюфел ехтеше в дървеното отделение, ритмично тракане, което накара Харпър да се сети за някой, който свири на кречетало.

— Ако пътят е чист, можем да сме на острова още тази вечер. Не се знае колко време ще ни преглеждат. Или на какви периоди изпращат катера.

— Няма ли да е чудесно да вземем горещ душ?

— Това са еретични мисли. След малко ще започнеш да си мечтаеш за храна, която не идва от консерва.

— Спа ли с него? — попита Рене, ей така от нищото.

Пожарната кола мина на по-висока скорост и започна да ускорява. Бяха напуснали Саут стрийт и се движеха по Мидъл Роуд. Асфалтът под гумите беше по-нов, возенето — по-приятно.

— Не — отвърна Харпър. — Искам да кажа… бяхме в леглото заедно, но само се прегръщахме. Заради ребрата му. И болната му ръка. — Не знаеше как да обясни за другата жена, която винаги беше в стаята с тях, онази в пламъците. А и напоследък съм доста бременна.

— Предполагам, че можеш да поправиш това, когато стигнем на острова. — Пожарната подскочи и се разклати. — Ще ми се двамата с Гил да го бяхме направили. Ще ми се да имаше начин… но Маз винаги гледаше, винаги беше с нас в стаята. Знам, че не съм особено приятна гледка. Имам предвид, че съм дебела и почти на петдесет. Но той беше прекарал доста време в затвора и…

— Рене, ти си адско парче за чукане — прекъсна я Харпър. — Щеше да му разклатиш света.

Жилмонтон затисна устата си с ръка и потрепери.

Пожарогасителите се удариха един в друг и изтракаха силно.

Рене възвърна контрола над себе си и каза:

— Целуна го, нали? И използва думата с „О“?

— Да.

— Добре. Гил никога не ми я каза и аз също не го сторих. Не исках да му кажа, че го обичам, и той да се почувства длъжен да ми отвърне. Сега ми се иска да го бях сторила. Трябваше да го направя. Не ми пука дали щеше да ми отвърне със същото. Ще ми се да ме беше чул да я изричам.

— Той знаеше — успокои я Харпър.

Звукът под гумите се промени, стана някак си по-дълбок и по-кух. Харп си помисли, че вероятно са на рампата и след малко ще се качат на I-95. Всеки момент, помисли си тя. Всеки момент. Всеки момент. Тръгнеха ли да се изкачват към моста, пожарната щеше да зареве с метален вой. Нямаше как да го сбъркат. Пропускателният пункт се намираше на една трета от протежението му.

— Ще ми се тази сутрин също да му го бях казала. Ако ни спрат и ни намерят, може да нямам шанс да го сторя — каза Харпър. Пулсът й се усили, когато камионът ускори скорост. — Много те обичам, Рене Жилмонтон. Ти си най-внимателният човек, когото познавам. Надявам се да стана като теб, когато порасна.

— О, Харпър. Никога не бъди друга, освен себе си, моля те. Напълно перфектна си.

Мостът започна да звънти под гумите и камионът забави ход.

Харп можеше да си представи всичко, като затвореше очи: шестте платна — три в посока юг и три в посока север, а между тях бетонен остров. Едно време човек можеше да влезе в Мейн без никакъв проблем, но правителството беше поставило пропускателен пункт през есента. Нещо щеше да блокира две от трите платна в посока север: полицейски коли, хъмвита или бетонена бариера. Колко ли мъже щеше да има? Колко ли оръжия? Въздушните спирачки изпищяха. Пожарната спря.

Чу се тракане на ботуши. Приглушен разговор, последван от неочакван изблик на смях този на Джон, помисли си Харпър. Още приказки. Улови се, че не диша, и се насили да издиша дълго и бавно.

— Може ли да те хвана за ръката? — попита Рене.

Харпър се пресегна на сляпо в мрака и намери топлата мека длан на приятелката си.

Вратичката на отделението им се отвори с няколко милиметра.

Харп затаи дъх. Сега. Сега ще погледнат вътре, помисли си тя. Двете с Рене бяха изцяло под одеялото си в пространството зад пожарогасителите. За медицинската сестра всичко беше прекалено просто. Ако погледнеха зад пожарогасителите, всички умираха. Ако не го стореха, всички щяха да преживеят утрото.

Вратичката на отделението се отвори с още няколко милиметра и Харпър се запита — раздразнена — защо, по дяволите, проверяващият не я отвори широко.

— О, боже — възкликна Рене, разбрала какво се случва стотна от секундата преди приятелката си.

Харпър се изправи на лакти, сърцето й туптеше в гърлото й.

Никой отвън не се опитваше да отвори вратичката. Тя се отваряше отвътре. Господин Трюфел мушна глава през отвора към ясното утро. Прокара раменете си, отвори вратичката с още петнайсетина сантиметра и скочи долу. Благодарско за превоза, хлапета, аз съм дотук.

Рене стискаше ръката на Харп толкова силно, че Харп я заболяха пръстите.

— О, Исусе — прошепна Жилмонтон. — О, боже.

Харпър освободи ръката си и застана на колене, за да погледне над пожарогасителите. Видя резен величествено синьо небе, което избеляваше в далечината, и сивата извивка на моста, където отбивката водеше отново към Ню Хампшър.

Цялата аварийна лента беше пълна с останки. Вероятно имаше сто празни превозни средства на нея: всичките бяха коли, които се бяха опитали да пробият блокадата, но не бяха успели. Дупки от куршуми осейваха предните стъкла, покривите и вратите.

Към тях отново се понесоха гласове, които идваха от предната част на камиона им. Някой казваше:

— Бъзикаш ме. Кога за последно е виждала сервиз?

Харпър внимателно вдигна един от пожарогасителите и го отмести на една страна. Той издрънча тихичко.

— Недей — прошепна Рене, но Харп не беше настроена за гласуване в момента. Ако видеха котката, войниците щяха да дойдат да проверят задните отделения.

Премести още един пожарогасител. Дрън.

— О, обикновено я вадим от гаража само на Четвърти юли. Пръскаме хлапетата с маркуча, направо ги събаряме на земята, а те смятат, че е адски забавно. — Казваше някакъв тип с лаконичен източен акцент. Гласът му й беше бегло познат. — Няма да им е толкова забавно, ако усилим струята на макс. Шестгодишните направо ще полетят към дърветата.

Думите му бяха посрещнати с изблик на дрезгав смях от поне петима-шестима мъже. В този момент Харпър осъзна кой говори. Забавното дрънкало беше Пожарникаря, който имитираше Дон Люистън.

Отвори вратичката и промуши глава навън.

Въздухът беше наситен е миризмата на реката, на сладкия й минерален аромат с лек привкус на разложено. На пътя зад пожарната нямаше никого. Войниците бяха в предната й част. Точно вдясно имаше празна бяла будка с плексигласови прозорци. Радиоуредбата върху бюрото шумеше и пукаше.

— Предницата ти изглежда доста зле. Удрял ли си нещо с нея? — попита единият от войниците.

— О, това беше преди два месеца. Смятах, че съм нацелил шиб’на дупка. Оказа се, че съм премазал приус с няколко факли в него. Упс!

Последва още смях, доста по-силен този път.

Господин Трюфел погледна Харпър, присви очи, прозя се, след което вдигна задния си крак и започна да си лиже косматите топки.

— Не те намирам в списъка — каза един от войниците. Не звучеше неприятелски настроен, но също така не изгаряше от щастие. — Имам списък на всички одобрени камиони, които ще пътуват на север. Не намирам номера ти.

— Може ли да погледна? — попита Пожарникаря.

Чу се мачкане на хартия.

Харпър стъпи на асфалта и се прикри зад задната броня.

Редицата от простреляни коли продължаваше напред по цялото протежение на моста и докъдето стигаше погледът. Харп видя едно комби с повече от десет дупки от куршуми в предното стъкло. На задната седалка имаше бебешко столче.

— Ах, ето — каза Пожарникаря. — Този тук. Ето го моето бебче.

Харпър си помисли, че акцентът му изчезна за миг, и се зачуди дали някой друг беше забелязал.

— „Студебейкър“ от 1963-та? Не съм експерт, но пожарната ти не прилича на нещо, излязло през 1963 година.

— Не, естествено, че не. Не е шейсет и трета. Трийсет и шеста е. Объркали са местата на цифрите. Сгрешили са и шиб’ния номер. Вероятно имате стария. Бяха сменени с антикварни номера преди три… да го еба, четири? Преди поне четири шиб’ни години.

Войникът въздъхна.

— Някой ще го отнесе заради това.

— Ахъм. Можеш да се обзаложиш — отвърна Пожарникаря. — Ах, да го еба. Ако някой загази, може да съм и аз. Как ще ми крякат само? Ако някой иска да ми квичи насреща, може да дойде на север в Мейн и да ме намери. Дай ми химикалката си. Ще напиша правилния номер.

— Ще го направиш ли?

— Ахъм. Дори ще се разпиша.

— Хей, Глен? Искаш ли да дръпна по уредбата? — попита някой друг. Звучеше млад, гласът му трепереше. — Мога да се обадя в градския офис и да изчистя недоразумението за пет минути.

Харпър хвана Господин Трюфел с две ръце. Той измяука тихичко. Тъкмо щеше да се връща в пожарната, но застина и се загледа в празната будка.

Имаше видеокамера, точно под козирката, която беше обърната към нея. Можеше да се види, не беше много на фокус, на синия монитор вътре в малката барака.

Все още зяпаше към себе си, когато един от войниците се появи на екрана, намираше се между нея и будката. Приличаше на момче, беше с късо подстригана, морковена коса и М16 на рамото. Гърбът му беше обърнат към нея. Ако погледнеше назад, щеше да я види в целия й блясък. Ако погледнеше към будката, щеше да я види на монитора. Но той не стори нито едно от двете. Продължи да гледа към предницата на пожарната. Посочи с палец към пункта.

— Познавам всички в „Обществени дейности“ — каза той. — Разполагат със списък на всички одобрени превозни средства и винаги има някой в офиса им — може би Алвин Уипъл или Джейкъб Грейсън. Те могат да ни кажат какво да правим.

Харпър вкара Господин Трюфел в отделението. Вдигна внимателно крак, доколкото й беше възможно, и го последва.

— Чудесна идея! Направи го — провикна се Пожарникаря. — Не, чакай… по дяволите, я се върни тук. Вземи си клипборда, за да издиктуваш правилния номер.

Харпър надникна през вратичката на отделението, която все още беше леко отворена, и видя как червенокосото момче прибяга обратно при Джон. За момент се изгуби от поглед.

Затвори вратичката.

Подаде Господин Трюфел на Рене и отново нареди пожарогасителите, за да се скрият зад тях… ненужна предпазна мярка, при положение че никой не провери задните отделения и само след миг вече се движеха. Легна долу. Някакъв мускул трепереше нервно на левия й крак.

Господин Трюфел мъркаше нежно. Рене прокара ръка по козината на главата му.

— Искаш ли да ти кажа нещо, Харпър? — попита тихо жената.

— Какво?

— Не мисля, че това е моята котка.