Джо Хил
Пожарникаря (122)

9

Тя стоеше на песъчливата почва, опряла рамене на грубата каменна стена на гробницата. Пожарникаря стоеше до нея. Държаха се за ръце. Бяха взели радиото с тях. Някакъв хор пееше тъжна църковна песен. Нощното небе беше цялото в звезди.

Харпър се чувстваше леко пияна. Тялото й беше отпуснато, а главата й облегната на рамото на Джон.

— Какво прави Рене? — попита тя.

— Все още е вътре. Говори на мъжа си. Изброява нещата, които е обичала най-много в него. И какво са щели да направят, ако са разполагали с повече време.

— Децата?

— Върнаха се в гаража. Намерих пакет с маршмелоу. Предполагам, че ще ги изпекат.

— Мислиш ли, че е… безопасно? Да пекат маршмелоу?

— Е, като се замислиш какво преживяха, не мисля, че трябва да се тревожим за няколко горещи бонбона. В най-лошия случай ще си изгорят небцата.

— Мислех си за онова, което може да видят в огъня.

— О. — Мъжът стисна устни. — Не вярвам Сара да им се разкрие. Макар че ще се радва да ги види. Ние не сме единствените, които страдат за всички хубави неща, които сме изгубили. Не сме единствените, които имат нужда да тъгуват.

Харпър прокара палец върху пръстите му и го стисна за ръката.

— Не съм била толкова опиянена от Блясъка… е, дори не съм била част от него цели шест месеца. — Въздъхна. — Не се нуждаех от защитата на хармонията, откакто се научих да комуникирам директно със спората. Бях забравила колко приятно е чувството. Дори онова, което споделяме, да е болезнено, болката е хубава.

Наистина ли бяха споделяли спомени и мисли? Харпър не беше напълно сигурна. Децата в Кемп Уиндъм винаги бяха смятали, че спората е един вид мрежа, един вид общ разум, който носиш върху кожата си, органична мрежа, в която всеки заразен можеше да се включи. Нямаше никакво съмнение, че можеха да се пренасят идеи и чувства. Въпреки това, когато човек се опиянеше от Блясъка, беше склонен да си фантазира. Дарбата на телепатията звучеше добре, но Харпър смяташе, че да притежаваш въображение си беше достатъчно.

Една звезда падна. Пожела си Джон да не помръдва, да остане точно където беше, с главата й на рамото му. Ако времето можеше да спре, си пожела да спре сега, когато бяха заедно с него, а пролетта дишаше в лицата им.

Пожарникаря се изправи толкова бързо, че Харпър едва не падна. Пресегна се през нея и усили звука.

Лудата жена говореше за Великата клечка Йън Джудаскилър.

— Ама че тъпа кучка — каза Харп. Не би използвала думата кучка, ако беше трезва, но когато пийнеше, биваше доста по-пряма, а сега се чувстваше точно така. — Знаеш ли, всеки път, в който говори за този тип Йън Джудаскилър, му приписва различна титла. В един момент е велик маршал, а в следващия полеви генерал. Някой ден ще каже, че е бил помазан за могъщия шибаняк…

— Шшш — отвърна Джон и вдигна ръка.

Харпър се заслуша. Жената по радиото казваше, че Негова чест е обещал да изпрати дванайсет напълно оборудвани пожарни в Мейн, за да се борят с нестихващите пожари. Екипите трябвало да тръгнат в петък по обед, слава на Исус и на светия гостоприемник…

— Ще отидем с тях — каза Пожарникаря.

— С Исус и светия гостоприемник? — учуди се Харп. — Смятах, че точно това се опитваме да избегнем.

— С пожарната бригада — отвърна Джон, а очите му бяха опулени върху кокалестото му лице. — Ще минем по моста и ще влезем в Мейн с тях. Ще ни пуснат заедно с останалите. — Обърна се към нея и срещна погледа и. — Тръгват след два дни. Можем да стигнем до острова на Марта Куин по това време следващата седмица.