Джо Хил
Пожарникаря (121)

8

Опечалените минаха по дивата трева на гробището под изпълненото със звезди небе. Пожарникаря ги водеше, едната му ръка гореше в син огън. Ник вървеше в средата, а от пръстите му излизаха зеленикави пламъци. Харпър беше най-отзад, собствената й ръка приличаше на свещник от златиста светлина.

Джон беше преустроил пазарската количка в импровизиран ковчег. Беше сложил две дъски по дължината й, които беше обезопасил с бънджи въжета. Мъртвецът беше поставен отгоре им, увит в платнището, което служеше за саван. Рене буташе количката, а Али я следваше с касетофона в ръка, от него се носеше тиха музика.

Момичето изглеждаше много добре в своя цилиндър и черен шлифер, който стигаше до глезените му. В крайна сметка Ник се отказа от оперните ръкавици, но носеше канареножълт фрак с поли отзад и медальона на майка си. Пожарникаря беше намерил отнякъде изключително голям суитшърт на „Пейтриътс“ в размер XXXXL за Харпър. Тя беше станала една доста голяма бременна жена и подобно облекло беше перфектно за такива траурни случаи. Рене вървеше през гробището в своята вечерна рокля от синьо кадифе, цепката й беше достатъчно висока, за да се видят трапчинките в коленете й. Краката й бяха много хубави. Харпър се надяваше Гилбърт да им се беше порадвал подобаващо.

Кой знае откъде Пожарникаря беше намерил собствения си тоалет: килт^[1], който показваше кокалестите му космати крака, черна барета и късо черно сако. Харп не мислеше, че се гаври със събитието. Смяташе, че беше вложил всичко от себе си, за да изглежда уважително.

Джон отвори вратата на гробницата на О’Брайън с горящата си ръка. Пламъкът освети един изчистен мраморен куб. В помещението заиграха сенки, които като че ли танцуваха с мелодията. Беше намерил касета на албума на „Дайър Стрейтс“ „Да нравим филми“ и сега слушаха „Ромео и Жулиета“. Звучеше прекрасно на фона на песента на щурците.

Загаси ръката си, преди да вкара количката вътре. Рене го последва, преброиха до три и преместиха трупа върху един от каменните ковчези. Ник запали свещи с върха на пръста си. Али влезе при тях с касетофона, но Харпър остана навън, собствената й ръка гореше, без да изпитва никаква топлина. Това я успокояваше. Този ярък пламък й се струваше, че е собствената й душа, излязла на бял свят.

Песента зазвуча в малкото каменно помещение и Харп започна да пее с тих глас. Пожарникаря се присъедини към нея и се пресегна, за да хване една от ръцете на Рене. Ник я хвана за другата. Детето посегна към сестра си, а тя — към Харпър, докато не образуваха поклащаща се човешка верига. Рене наведе глава и затвори очи, вероятно за да заплаче или да се помоли. Когато в един момент вдигна поглед, ирисите й бяха светнали. Ивиците драконова люспа около голите й ръце блестяха с наситения нюанс на синя слива — блясъкът започваше от горе и вървеше към китките й. Сиянието прескочи от ръката й към тези на Пожарникаря и Ник. Харпър усети как собствената й люспа реагира, започна да свети и да се затопля.

Светеха в мрака, всички те: бледи огнени плетеници с пръстени от светлина на мястото на очите им, сякаш те бяха мъртви — призраци, станали от гробовете си — а не Гилбърт Клайн. Харп усети мъката им като бавен поток студена вода, а себе си като листо, което се носи по него.

Докато се движеше в такт с музиката, усети как собствената й същност се изплъзва, нейната харпърщина. Самоличността й спря да плава и беше погълната от течението, което отнесе всички им. Вече не беше Харпър. Вече беше Рене, която си спомни драскащата като шкурка буза на Гил във врата си и миризмата на дървени стърготини в косата му. Спомни си първия път, в който я целуна в ъгъла на мазето, едната му ръка я хвана силно за кръста, имаше чувството, че самата тя е там. Виждаше паяжините върху изгорялата крушка отгоре. Миризмата на прах и стари тухли, сухите му устни върху нейните. Носеше се върху спомените на Рене, бързаше по повърхността им, докато не пропадна в някаква дупка и не се озова…

… в обятията на Каръл в нощта, в която майката на Али умря. Каръл я прегръщаше и люлееше и беше достатъчно съобразителна да не изрича ни дума, да не се опитва да я успокои. Каръл също плачеше и сълзите им падаха заедно. Харпър можеше да ги вкуси сега, докато стоеше в гробницата, можеше да вкуси онова, което Али беше вкусила в нощта, в която Сара Стори изгоря. Възприятията й бяха като листо, което се завъртя рязко, пропадна в нова дупка и…

… си спомни как беше хвърлена. Гейл Нейбърс я сграбчи за глезените, а Джилиън за китките и двете започнаха да я люлеят като хамак и я метнаха в опияняващата тишина, и тя падна беззвучно на леглото, дробовете й конвулсираха от смях, който не можеше да чуе. В невероятната тишина на глухонемия свят на Ник цветовете като че ли крещяха. Обожаваше начина, по който го мятаха отново и отново, обожаваше щастието им, така му липсваха, искаше да си ги върне обратно. Но съзнанието на Харпър продължи да бърза напред, стрелна се към най-високия водопад, към толкова дълбока тъга, че не беше възможно да види дъното й, водата я подхвана и я отведе…

… в главата на Джон и в мислите му за Сара. Харпър имаше чувството, че Сара стои в скута й, че носът й е заврян в косата на Сара и се наслаждава на приятния й и сладък аромат на курабийки. Решаваше кръстословица и дъвчеше химикалката си, замислена. Каква грация, каква увереност бяха необходими, за да решаваш кръстословица с химикалка! Един перфектен квадрат слънчева светлина беше паднал върху слабото й загоряло рамо. Харпър никога не беше усещала толкова дълбоко светлината и тишината, освен когато човек се дрогира с гъби. Замисли се — с дивашка радост — за баща си, този брилянтен, начетен, резервиран, вечно намръщен пияница. Искам да съм щастлив, помисли си Харпър с английски акцент, което означава, че трябва да те бия. Означава, че трябва да победя. Сара се притисна в мършавите гърди на Харпър. Четирибуквена дума за вечно щастие?, попита тя и Харпър докосна косата й, отметна един кичур зад розовото й нежно ухо и прошепна: сега. Подобно удоволствие и чувство на загуба беше, като да получиш изгаряне, което никога няма да се излекува. Да мислиш за нея, беше, като да хванеш нагорещено желязо, като да бъдеш изгорен отново.

И така, докато не стигна до собствения си поток на болка, на носталгия за всички хубави неща, които някога й принадлежаха, а сега ги нямаше: да пие кафе в „Старбъкс“, докато студеният дъжд навън измиваше прозорците, да чисти с прахосмукачката по бельо и да пее с Брус Спрингстийн, да обхожда с поглед книгите в малката книжарница с високи рафтове, да яде ябълка в предния двор, да се наслаждава на училищните коридори, изпълнени с бърборещи, смеещи се, бутащи се деца, да пие кока-кола в стъклена бутилка. Най-хубавите неща в живота оставаха незабелязани, когато човек ги имаше.

Отслабващият поток носеше малкото й листо насам и натам, докато не отнесе всичките й спомени, всичката болка и не я запрати на твърд, песъчлив бряг. Касетофонът изцъка. Песента беше свършила.