Джо Хил
Пожарникаря (12)

10

Часът беше почти един сутринта, когато Джейкъб се обади следващия път, но тя още беше будна. Работеше върху своя книга — нейната бебешка книга. Тя започваше така:

Здравей! Аз съм майка ти в книжна форма. Ето как изглеждах, преди да се превърна в книга.

Харпър залепи своя снимка точно под текста. Тя й беше направена от баща й, когато беше на деветнайсет години и преподаваше стрелба с лък в Ексетър. Хлапето на снимката беше върлинесто, с руса коса, с щръкнали уши, кокалести момчешки колене и ожулвания от вътрешните страни на ръцете от инциденти с тетивата. Въпреки всичко беше красива. На фотографията слънцето беше зад нея, осветяваше косата й в блестящ златен ореол. Джейкъб казваше, че това е тийнейджърската й ангелска снимка.

Под нея залепи малко огледалце, нещо, което беше видяла в една реклама в списание. Под него написа: Приличаме ли си? Имаше много идеи какво да включи в книгата. Рецепти. Инструкции. Поне една игра. Текстовете на любимите си песни, които щеше да пее на бебето, ако имаше възможност да го стори: „Обичай ме“, „Любимите ми неща“, „Дъждът продължава да пада върху главата ми“.

Ако зависеше от нея, нямаше да има трагични момичешки истории. Като училищна сестра винаги беше подражавала на Мери Попинз, стремеше се да бъде добра и спокойна, самоуверена, толерантна към играта, но също така и настоятелна, че лекарствата трябва да бъдат изпити с лъжица захар. Ако децата смятаха, че може да запее и да изстреля фойерверки от върха на чадъра си, нямаше проблем за нея.

Такъв беше тонът, който се опитваше да използва в бебешката книга. Въпросът беше какво очакваше едно дете от майка си; отговорът й: лепенки за раните, песничка за лека нощ, доброта, нещо сладичко след училище, някой, който да помага с домашните, някой, с когото да се гушка. Все още не беше измислила как да направи книгата приятна за гушкане, но от вътрешната страна на корицата беше прихванала с телбод няколко лепенки и четири опаковани мокри кърпички. Имаше чувството, че книгата — „Портативната майка“ — започваше добре.

Когато телефонът иззвъня, Харпър беше пред телевизора. Той винаги беше включен. Не беше спиран от шест месеца, освен в моментите, когато нямаше ток. По това време имаше електричество и тя се беше паркирала пред екрана, макар че работеше над книгата си и не гледаше предаването.

Така или иначе, нямаше нищо за гледане. „Фокс“ продължаваше да излъчва, но не от Ню Йорк, а от Бостън. Ен Би Си също беше в играта, но от Орландо. Както и Си Ен Ен в Атланта, но водещият на вечерните новини беше мъж, на име Джим Джо Картър, баптистки свещеник, и репортажите му винаги бяха за хора, спасени от спората от Исус. Останалите канали бяха TBC — телевизията на Вътрешна сигурност, или местните новинарски програми, или нищо. TBC предаваше от Куантико, Вирджиния. Вашингтон все още гореше. Както и Манхатън. Харпър беше включила телевизора на „Фокс“. Телефонът иззвъня и тя го вдигна. Знаеше, че е Джейкъб, още преди да заговори. Дишането му беше странно, някак си задавено, не каза нищо, поне не в началото.

— Джейкъб — каза Харпър. — Джейкъб, говори с мен. Кажи нещо.

— Телевизорът ти включен ли е?

Жената остави химикалката.

— Какво не е наред?

Харпър не знаеше как щеше да се държи със съпруга си следващия път, в който говори с него. Тревожеше се, че няма да успее да прикрие обидата в гласа си. Ако Джейкъб усетеше, че звучи враждебно, щеше да поиска да разбере защо е така, а тя щеше да му каже. Не можеше да крие нищо от него. Не искаше да говори за книгата му. Дори не искаше да мисли за нея. В момента беше бременна, заразена със запалима спора и съвсем наскоро научи, че Венеция е пламнала и никога вече нямаше да може да я разгледа от гондола. С всичко случващо се около нея, въобще не й беше до литературна критика на лайняната му книга.

Джейкъб се засмя — грубо и нерадостно — и смехът му я смути и я накара да забрави за възмущението си, поне за момента. Част от нея си помисли, спокойно, обективно: истерия. Бог й беше свидетел, че през последната половин година се беше нагледала на подобно състояние.

— Това е най-забавното нещо, което някой е казвал след „нямам представа“ — отвърна съпругът й. — Какво не е наред? Имаш предвид, с изключение на пламналия свят ли? Освен петдесетте милиона човешки същества, които ще се превърнат в горящи топки? Гледаш ли „Фокс“?

— Гледам. Какво не е наред, Джейкъб? Ти плачеш. Нещо случило ли се е? — Не можеше да се ядосва, че съпругът й я презираше. Само след десет секунди отново беше започнала да се тревожи за него, а допреди пет минути се радваше, че не го беше чувала цял месец. Срамуваше се, че не може да задържи шева си.

— Гледаш ли това?

Харпър се загледа в телевизора, на който даваха непрофесионален репортаж, сниман на някаква поляна. Няколко мъже в жълти дъждобрани, гумени ръкавици до лактите и противогази, въоръжени с автомати „Бушмастер“, се намираха в далечния край на полето. Високата жълтеникава трева се люлееше на слабия дъжд. Зад мъжете с жълти дъждобрани имаше редица дървета. Вляво от тях се виждаше магистрала. Една кола мина по нея, фаровете й осветиха полумрака.

— … с камерата на мобилен телефон — съобщаваше новинарят. — Предупреждаваме ви, репортажът съдържа шокиращи кадри.

Нямаше смисъл от подобно предупреждение. Всичко беше шокиращо в днешно време.

Мъжете вадеха хора от гората. Предимно деца, макар че имаше и няколко жени с тях. Някои от хлапетата бяха голи. Една от жените също, но стискаше рокля към тялото си.

— Въртят това цяла вечер — каза Джейкъб. — Новините са луднали. Виж. Погледни колите.

Полето се виждаше ясно от магистралата. Още една кола се появи на нея, последва я пикап. Двете превозни средства намалиха, за да видят какво се случва, след което отново ускориха.

Изведените от гората жени и деца бяха събрани на едно място. Децата плачеха. В далечината гласовете им звучаха като пронизителен вятър. Една от жените хвана едно от момчетата, вдигна го и го притисна към тялото си. Докато наблюдаваше сцената, Харпър беше ударена от кратко, но силно усещане за дежавю, имаше чувството, че гледа самата себе си в някакъв бъдещ момент. Гледаше как щеше да загине.

Голата жена, която държеше роклята пред тялото си, се нахвърли върху един от мъжете с дъждобрани. От това разстояние голият й гръб като че ли беше нарязан, а след това зашит с лъскава златна нишка: драконовата люспа. Тя хвърли дрехата си и се спусна, съвсем гола, към автомата.

— Не можете да го направите — изрева тя. — Оставете ни! Това е Амери…

Първият изстрел вероятно беше произведен случайно. Харпър не беше сигурна. След това ги изведоха на полето, за да ги разстрелят, така че може би не беше правилно да смята, че някой е стрелял, без да иска. Преждевременно беше по-правилното определение. Дулото на едно от оръжията просветна. Голата жена продължи устрема си, една стъпка, две, след което залитна и се строполи в тревата.

Последва моментна — достатъчно дълга, за да може човек да си поеме въздух — пауза, изпълнена с изненадано, объркано мълчание. Поредната кола мина по магистралата и започна да намалява.

Другите автомати се активизираха, всички заедно, приличаха на фойерверки в юлска вечер. Дулата им просветваха като папараци, които снимат Джордж Клуни, докато излиза от лимузината си. Само дето Джордж Клуни беше мъртъв, изгоря като факла, докато беше на хуманитарна обиколка в Ню Йорк.

Колата на магистралата намали достатъчно, за да може шофьорът да стане свидетел на случващото се. Жените и децата падаха, докато оръжията пелтечеха под септемврийския дъжд. Автомобилът отмина и ускори.

Мъжете с дъждобраните бяха пропуснали един от пленниците си, малко момиченце, което се опитваше да бяга върху мократа земя към скрития наблюдател с мобилния телефон. Движеше се по поляната с бързината на облачна сянка. Харпър гледаше и стискаше бебешката книга в ръцете си, беше затаила дъх и изпращаше мълчалива молитва: Пуснете я. Оставете я да се измъкне. Но тогава момиченцето се сгъна, претърколи се напред и падна и Харпър осъзна, че това не е човек. Нещото, което бягаше по поляната, беше роклята, която голата жена държеше. Вятърът я беше накарал да танцува за момент и нищо друго. Танцът беше приключил.

Репортажът беше заменен от картина от студиото. Новинарят стоеше пред широкоекранен телевизор, който излъчваше видеозаписа. Стоеше с гръб към него и говореше със спокоен, равен глас. Харпър не чуваше какво казва. Джейкъб също говореше, но не чуваше и него.

Заговори през двама им.

— Мислиш ли, че прилича на мен?

— За какво говориш? — учуди се Джейк.

— Жената, която прегръщаше малкото момче. Помислих си, че прилича на мен.

В този момент новинарят казваше:

— … показва нагледно опасностите за хората, които са заразени и не търсят…

— Не бях забелязал — отвърна съпругът й.

Гласът му беше сподавен от емоциите.

— Джейкъб, кажи ми какво не е наред.

— Болен съм.

Харпър се почувства така, все едно се беше изправила прекалено рязко, макар че не можеше да се движи. Наведе се над ръба на дивана, чувстваше се замаяна и отпаднала.

— Имаш ли белези?

— Имам треска.

— Добре. Но имаш ли белези по себе си?

— На крака ми. Мислех, че е синина. Вчера изтървах една торба с пясък върху него и смятах, че е просто синина. — За момент прозвуча така, все едно е на път да заплаче.

— О, Джейкъб. Прати ми снимка. Искам да я погледна.

— Няма смисъл да я гледаш.

— Моля те. Заради мен.

— Знам какво е.

— Моля те, Джейк.

— Знам какво е. Имам и треска. Толкова съм горещ. Температурата ми е трийсет и осем и половина. Толкова съм горещ, че не мога да спя. Продължавам да сънувам, че одеялата горят и скачам от леглото. Сънуваш ли подобни неща?

Не. Нейните сънища бяха много по-лоши. Бяха толкова лоши, че наскоро реши да спре да спи. По-безопасно беше да стои будна.

— Какво си правил с тази торба с пясък? — попита Харпър, не защото й пукаше, а защото съпругът й можеше да се успокои и да заговори за нещо различно от заразата.

Трябваше да се върна на работа. Трябваше да рискувам. Да рискувам да заразя други хора. Ето в каква позиция ме постави.

— За какво говориш? Не разбирам.

— Ако просто изчезна, хората ще се питат къде съм. Може да дойдат в къщата и да те намерят. Цената за твоя живот са други животи. Превърна ме в потенциален убиец.

— Не. Джейкъб, разбрахме се за това. Докато люспата не се появи на тялото ти, не си заразен. Почти всички са съгласни за това. Дори тогава можеш да я предаваш единствено чрез допир. Не мисля, че си масов убиец. Та какво правеше с торбата е пясък?

— Онзи ден накараха всички ни от „Обществени дейности“ да отидем на Пискатака Бридж, за да помогнем на Националната гвардия. Да изградим оръжейни установки, с които да застреляме всички заразени шибаняци, които може да се опитат да минат с колите си през новия пропускателен пункт. Защо въобще говорим за шибания мост?

— Искам да ми изпратиш снимка на белега на крака ти — каза Харпър, този път тонът й беше по-настоятелен, използва своя професионален глас.

— Мисля, че е и в главата ми. Понякога усещам бодежи в мозъка. Сякаш има стотици малки игли там.

Думите му я възпряха. Те бяха първото нещо, което не просто звучеше истерично, а направо откачено.

Когато продължи, гласът й беше спокоен и уверен:

— Не. Джейкъб, не. В крайна сметка люспата наистина покрива миелина^[1] в мозъка и нервите, но не се случва, докато цялото ти тяло не бъде покрито с нея.

— Знам, мамка му. Знам, какво ми стори, да го еба. Ти уби двама ни, както и бебето ни, за да задоволиш егото си.

— За какво говориш?

— Знаеше, че е опасно да работиш в онази болница, но искаше да се чувстваш важна. Носиш това нещо вътре в теб, Харпър. Притежаваш тази нужда да бъдеш прегръщана. Търсиш си възможности да бъдеш с хора, които са наранени, за да можеш да им залепиш анкерпласт и да получиш малко евтина, бърза благодарност. Затова стана училищна сестра. Лесно е да си изпросиш целувка от хлапе с ожулени колене. Децата биха обичали всеки, който им даде близалка и им сложи лепенка на раничката.

Харпър остана безмълвна заради гнева, които усети в гласа му. Никога не го беше чувала да говори така преди.

— Те бяха отчаяни — обясни на съпруга си тя. — Имаха нужда от всяка налична сестра. Болницата викаше дори пенсионирани служителки, които бяха на осемдесет и пет години. Не можех просто да си стоя у дома, да гледам по телевизора как хората умират и да не направя нищо.

— Трябва да решим — каза Джейкъб. Почти изхлипа. — Не искам да изгоря като факла, мамка му. Или да бъда преследван в някакво поле и застрелян, молейки се за живота си.

— Високата температура може да се дължи на безсъние. Все още не знаем дали си болен. Понякога треската е показател за началото на инфекция, но невинаги. Даже се случва рядко. Аз нямах треска. Сега искам да ми изпратиш снимка на крака си.

Последва леко почукване, приглушени звуци от събличане, кликване и изщракването на камерата на телефона му. Минаха петнайсет секунди, в които не се чуваше никакъв друг звук, освен измъченото му жалко дишане.

Снимката на тъмния му бос крак пристигна, тя беше направена на фона на някакъв безличен мокет. Горната част на ходилото му представляваше кървав ужас.

— Джейк, какво е това? — попита Харпър.

— Опитах се да я изстържа — обясни мъжът. Гласът му беше сърдит. — Имах лош момент. Изшкурих я.

— Имаш ли други ивици по теб?

— Знам какво беше, преди да откача — обясни той.

— Не трябва да пипаш това нещо, Джейк. Все едно да търкаш клечка в кибрит. Остави го. — Харпър свали телефона от ухото си и отново погледна снимката. — Искам да видя още белези, преди да се съглася, че си пипнал драконовата люспа. В начален етап е трудно да се различи синина от ивица, но ако просто не ги пипаш…

— Трябва да решим — каза отново Джейкъб.

— Какво да решим?

— Как ще умрем. Как ще го направим.

По телевизора даваха кадри за далматинците, жени и тийнейджъри, които правеха обеди и десерти за доброволческите пожарни екипи.

— Няма да се самоубия — заяви Харпър. — Вече ти казах. Имам бебе в себе си. Искам да го родя. Мога да го направя чрез цезарово сечение следващия март.

— Март? Сега е септември. Ще си само пепел до март. Или мишена за крематорните отряди. Искаш ли да умреш като онези хора на поляната?

— Не — отвърна тихичко съпругата му.

— Знам какво ми стори — каза Джейкъб и си пое треперлив, напрегнат дъх. — Знам. Продължавам да получавам горещи петна по ръцете и краката си. Харесва ми, че си толкова социално отдадена в работата си, че си толкова свързана с обществото, макар че винаги си правила това, за да задоволиш собствения си нарцисизъм. Имаше нужда да се заобиколиш от плачещи деца заради хубавото чувство, което изпитваш, когато им бършеш сълзите. Няма неегоистични действия. Когато хората правят нещо за някой друг, това нещо винаги е свързано с техни лични психологически причини. Взе да ми писва обаче, като те гледам колко вглъбена си в собствените си нужди. Даже не ти пука на колко хора си предала заразата. Добре ти е, щом никой не ти пречи да спасиш още едно дете.

Джейкъб се опитваше да я накара да се скарат, да изтръгне от нея неща, които не искаше да казва. Харпър пое в друга посока.

— Тези горещи петна. Не съм чувала за такива. Те не са симптом…

— Те не са твоят симптом. Моят са. Не се прави на шибан доктор. Калпавата сестринска степен и три години стаж в основно училище не те правят тъпия доктор Хаус. Ти бършеш потта от горната устна на истинските доктори, докато оперират, и им държиш куровете, докато пикаят.

— Може би трябва да се прибереш у дома. Мога да те прегледам, без да те докосвам. Може би мога да те уверя…

— Ще почакам още — отвърна съпругът й. — Докато не се уверя напълно. След това ще се прибера у дома. И ти трябва да си там. Защото обеща.

— Джейкъб… — каза Харпър, но него вече го нямаше.