Джо Хил
Пожарникаря (119)

6

Спяха на дивана на смени, ядяха шунка и пиеха кондензирано мляко. В гаража беше горещо и задушно, миришеше на консервирано месо, бетон и дизел. Скоро трябваше да сторят нещо за Гил. След още ден щеше да започне да се разлага.

Когато слънцето залезе, Харпър се измъкна през задната врата, за да подиша малко чист въздух. Под звездите се чувстваше по-добре. Нощта беше като течност, сякаш се плъзгаш в топъл плувен басейн, изпълнен с плаващ мрак, а не с вода. Без да усети, пролетта беше настъпила.

Нещо изпука в казана за боклук. Обърна се и видя Али надвесена над пламъците, гледаше жаравата с опулен, замаян, изплашен поглед. Беше обвила ръце около тялото си и стискаше лактите си с длани.

— Добре ли си? — попита я Харпър.

Али се обърна и я погледна с празни очи.

— Не — отвърна и влезе вътре.

Хари също надникна в пламъците, но не видя нищо друго, освен жарава.

Седна на задните стълби. Преброи дните, които й оставаха до термина, след което ги преброи още веднъж, за да е сигурна. Изкара ги осемнайсет, ако родеше навреме. Понякога жените, бременни с първо дете, закъсняваха.

Слушаше „Последици“ и облегна ръце върху забавния глобус, който беше бременният й корем. Наложи се да спре „Стоунс“, когато стигна до песента „Под палеца ми“. През целия си живот беше мечтала светът да действа като мюзикъл на „Дисни“ от началото на 60-те, със спонтанни песни и танци, с които да се отпразнуват важните събития, като първата целувка или почистването на кухнята. Ако не можеше да получи „Мери Попинз“, щеше да се задоволи с „Нощ след тежък ден“^[1]. Но се оказа, че животът прилича повече на песен, която „Стоунс“ биха написали: не получаваш никакво удовлетворение, поемаш ударите един след друг, ако си жена, значи, си кучка, която трябва да е под нечий палец, ако искаш да вземеш лекарството на мама от скъпия си доктор, трябва да си платиш, вземи го или го остави и не идвай да ревеш за съчувствие, защото то е само за дявола^[2].

Харпър прехвърли отново станциите. Някаква госпъл група пляскаше с ръце в чест на Исус. Момчето от пролетния лагер отново беше тук: „Ред Сокс“ имаха приятелски мач с „Шекспир“, отбора на звездите. Ромео щеше да батира. Замахна, счупи батата на коляното си, изпи си отровата и умря на свой терен. Жулиета се появи отнякъде, плака известно време, след което се промуши в сърцето със счупената бата. Питчърът Том Гордън чакаше с ръка на хълбока Розенкранц и Гилденстерн да изнесат труповете от игрището.

По-нататък на FM честотите една жена съобщи, че Старши фелдмаршал Йън Джудаскилър е разписал заповед за екзекуцията на Пожарникаря, който убил двама нюхемпширски войници на Христа в сражение в Кемп Уиндъм преди три дни. По други новини стана ясно, че дванайсет хиляди безбожни японци са се самоубили в Окинава в най-голямото масово самоубийство в историята. В Айова бяха заснети от въздуха стадо крави, подредени във формата на кръст. Последните дни бяха настъпили и скоро щеше да бъде отворен последният печат и да прозвучи последната тръба.

Нещо меко докосна пръстите й. Харпър погледна надолу и видя пухкава котка, тъмна на цвят със златисти ивици, която душеше останалата под ноктите й миризма на шунка. Гледа животното известно време — имаше чувството, че го беше виждала и преди, след което се пресегна да го погали. То се дръпна веднага, шмугна се във влажния зелен тунел, образуван от високата трева, и изчезна.

Харпър все още се взираше след котката, когато Джон Рукууд излезе навън, готов за служба със своя шлем и пожарникарско яке.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита го тя.

Мъжът се погледна, сякаш за да си напомни какво точно беше облякъл.

— Е. Не мога да отида на погребение облечен по този начин. Ти също не можеш да отидеш облечена така. — Кимна към мръсния й суитшърт с надпис на бостънските „Ред Сокс“ и долнището й. Някога то беше синьо, а сега предимно черно от сажди и изцапано с кървави отпечатъци. — Предполага се, че отивам на пазар.

— Ще погребваме Гил ли?

— Мисля, че ще погребваме целия лагер — отвърна Джон. — Общо казано. Рене има нужда от това.

— Всички имаме нужда.

Пожарникаря килна глава, което трябваше да бъде кимане, и се заклати напред.

— Търсят те — осведоми го Харпър. — Чух по радиото.

— По-добре да внимават — отвърна той, без да поглежда назад към нея. — Иначе може да ме намерят.