Джо Хил
Пожарникаря (117)

4

Харпър беше готова да застане между Али и Ник, беше готова да изслуша куп заплахи, да стане свидетел на порой от сълзи и летящи предмети. Само дето Али съвсем не изглеждаше изненадана да види отново „Портативната майка“ или брат си да носи медальона. Когато влязоха в офиса, тя се беше разположила на ръба на дивана и търкаше лице с ръце. Погледна ги с насълзени очи и не зададе никакви въпроси. Харпър извади консервата с шунка от чантата си и потърси в шкафа нещо, върху което да я сложи. Намери кутия с бисквити и изпита благодарност, доближаваща се до духовната.

Ник застана пред Али с вдигната брадичка и зачака да му се развика. Накрая сестра му реагира, само с пръсти:

— Предполагам, че можеш да го носиш. Смятах, че ще приличаш на малко момиченце с него, но поне си сладко момиченце.

Харпър намери една касета, „Ролинг Стоунс“ и албума им „Последици“, и я сложи в касетофона. Миг Джагър предупреждаваше своето бебче, бебче, бебче, че няма време. Точно навреме, помисли си жената.

Хари представи на Али кратката версия на онова, което Ник й разказа в гробницата, докато размазваше щедро желираната шунка върху бисквитите. Момичето не я прекъсна, нито й зададе някакви въпроси. Когато жената приключи и всички се бяха разположили на дивана, за да похапнат подобното на паста месо, Али изрече с пръстите си:

— Не мога да повярвам, че си се хванал на глупостите на Майкъл за отпечатъците. Това е доста тъпо, дори за теб.

— Знам — отвърна Ник. — Докато се усетя, че Майк не е прав за тях, вече беше паднал снегът и никой не можеше да напуска лагера, така че нямаше начин да върна каквото и да било, без да оставя следи. Освен това ти беше глупачката, която ми каза, че когато намерят крадлата, Бен ще й отреже ръцете пред целия лагер.

Али кимна.

— Не се препотявай. Все пак си само на девет. Предполага се, че си тъп. Аз съм на седемнайсет. Какво е моето извинение?

Кога Али навърши седемнайсет, зачуди се Харпър, и тогава се сети, че беше пропуснала собствения си рожден ден преди четири седмици.

— За колко време ще ни стигне шунката? — попита момичето. Малко заваляше думите. Горната и устна беше грозно сцепена на две половини, където Джейми я беше порязала. Харпър трябваше да потърси игла и конец.

— Разполагаме само с две консерви, така че… не за дълго.

— Добре. Защото ще е истинска проява на милост, когато свърши и умрем от глад на спокойствие.

— Надявах се да пропуснем това каза Харпър и отново заговори с ръцете си на Ник. — Пожарникаря каза, че можеш да го намериш и да му покажеш къде сме.

— Ако се наложи.

— Налага се.

— Ще трябва да хвърлям огън. Не ми се иска.

— Знам, че не ти харесва да го правиш.

Детето я изгледа със сериозен поглед.

— Джон каза ли ти защо?

Харпър кимна.

Али бавно местеше поглед между двамата.

Хари имаше намерение да поговори с него с ръцете си, но този път езикът на глухонемите нямаше да й свърши работа. Тя стана и затърси в чекмеджетата. След малко се върна с кубче листчета и химикалка.

Случилото се не е по твоя вина. На спората са и необходими поне шест седмици, за да достигне онази част от мозъка, която прави контролирането й възможно. Може би дори и повече. Майка ти е искала да вдъхва живот на огъня, както Джон прави със своя Феникс или както ти направи с малките ти птички миналата вечер. Мозъкът й не е бил готов. Онова, което е сторила, е било като предизвикването на раждане, преди бебето да е готово да напусне утробата. Вместо дете получаваш помятане. Тя не е знаела. Никой от вас не е знаел. ВИНАТА НЕ Е ТВОЯ. Или нейна. Просто неприятна злополука. Това е всичко.

Ник поклати глава, сгъна бележката веднъж, два пъти и я прибра в джоба си. Лицето му — подуто от плач, розово от изгарянията, мръсно и изцапано е кръв — не изразяваше нито облекчение, пито съгласие.

— Не знаеш — отвърна детето с ръцете си. — Нямаш си никаква представа.

Преди да успее да му отговори, Ник се изправи, като се изтласка с ръце, и отиде до вратата на гаража. Погледна назад.

— Идвате ли, или не? — попита ги с жестове.

Поведе ги към задната част на сградата. Пулсираща хармония изпълваше нощта, въздухът сякаш вибрираше от общата песен на хиляди щурци. Ник тръгна пред тях във високата трева. Обикаляше в кръг и я мачкаше. Влажните стъбла скърцаха под маратонките му. Въртеше се и газеше, все по-бързо и по-бързо, главата му се люлееше напред-назад. Пръстите му танцуваха и играеха и Харпър си помисли, че пееше без песен, че слушаше мелодия, която нямаше звук. Казваше какво иска без думи. Беше малко плашещо да го наблюдава да се върти като фигурка в мълчалива музикална кутия. Очите му бяха затворени. След това не бяха. Отвориха се рязко, приличаха на шпионки във фурна. Пръстите му оставяха след себе си оранжеви искри.

Вдигна лявата си ръка и от нея излезе огън. Малки пламъчета, отделили се от пръстите му, полетяха във въздуха, но вместо да се смалят и да изчезнат, придобиха форма, превърнаха се във фини малки птички. Цяло горящо ято от тях продължиха да излизат от ръката му и да се насочват в различни посоки, въртяха се като ракети в нощта. Десет. Двайсет. Сто.

— Господи — възкликна Рене, която беше излязла на задната врата да наблюдава. — Как така просто не изгарят и не изчезват? Какво използват за гориво?

— Него — отвърна Али и кимна към брат си. — Той е подпалката и дървата за горене едновременно. Бензинът и клечката кибрит.

— Не, това не е така — намеси се Харпър. — Това няма никакъв смисъл. Все още не съм успяла да разгадая тази част, независимо колко много се опитваше Джон…

Ник беше спрял да се върти в кръг. Бързо размаха ръце напред-назад, прибра ги под мишниците си и синкаво-жълтите пламъци изгаснаха в странен розов облак от пушек. Наведе се, за да подуха в дланите си, и докато стоеше така, нещо се пречупи и той се катурна с лице напред в тревата.

Али стигна първа до него и го взе в ръце. Главата му се люлееше на врат, който като че ли нямаше никакви кости в себе си. Момичето се намръщи.

— Не беше готов да направи това — каза тя. — Преживя прекалено много. Трябваше да изчакаме още една нощ. Ти трябваше да изчакаш.

— Но Джон…

— Джон Рукууд може да се грижи сам за себе си — отвърна Али. — Ник не може.

Прелетя покрай Харпър по пътя си към гаража.

Точно от това имаше нужда Али, помисли си Хари, шанс да защити брат си, да си възвърне ролята на защитник на Ник, която тя изпълняваше — или поне да вземе част от нея.

— Наистина не разбирам — обърна се към Рене. — Онова, което Али каза за брат си, че е едновременно подпалката и бензинът — има поезия в него, но няма абсолютно никакъв смисъл.

— Затова е измислена поетичната реч. За нещата, които са истински, но нямат никакъв смисъл. За жестокия звяр и разширяващата се спирала — отвърна Рене и вдигна поглед към нощното небе, където стотина огнени птички се въртяха в разширяваща се спирала и се разпръскваха сред звездите.