Джо Хил
Пожарникаря (116)

3

За известно време следваха пътя покрай задната част на гробището. Тогава Ник зави към надгробните плочи, през високата до кръста трева. Спря се на едно старо, изронено, посивяло парче камък с името МАКДАНИЪЛС на него. Клекна и докосна ръба му. Харпър видя чертичка от яркочервена боя.

Момчето се обърна и продължи, а тя го последва. Отиде при синя мраморна плоча, която почиташе живота на ЪРНЕСТ ГРЕЙПСИИД, наведе се, посочи към друга червена линия и я погледна многозначително.

— Лак за нокти — каза й с пръстите си.

Харпър си спомни, че едно от първите изчезнали неща беше шишенце с лак за нокти, което беше на сестрите Нейбърс. Всяка смяташе, че другата го е задигнала, и беше последвала неприятна свада.

Ник я водеше нагоре-надолу по запуснатата зелена земя. Тревата беше завзела цялото гробище. Харпър си помисли, че до средата на юни всичко — с изключение на най-високите плинтове — ще бъде потопено в зеленото море. Не й се струваше чак толкова лошо. Смяташе, че в дивите растения и морската трева се съдържа много повече красота, отколкото в цял един парк от поддържани градини.

Стигнаха до някаква гробница, стените от бял камък бяха заровени под лози от бръшлян и маслиненозелени листа. Върху вратата беше изрисуван капитански щурвал, точно над името О’БРАЙЪН. Малък камък, върху който също имаше малка чертичка, направена с лак за нокти, придържаше вратата леко отворена.

Ник я натисна с рамото си. Тя се отвори навътре със стържещ писък.

Нямаше никаква светлина и на Харпър й се прииска да беше взела фенерче — трябваше да има такова в гаража, но Ник мина бързо покрай един от каменните ковчези до стената. Върхът на пръста му се възпламени и хвърли слаба синкавозелена светлина наоколо. Той запали няколко свещи, повечето от тях се бяха деформирали и превърнали в разтопени пънчета, след което изгаси пламъка.

Пътната чанта на Харпър се намираше на един от ковчезите. Златният медальон на Али висеше от дръжката й. Почувства се приятно, като видя отново „Портативната майка“. Все едно се беше натъкнала на някого, по когото си беше падала отдавна — в гимназията например — и беше видяла, че е също толкова готин, колкото и тогава.

Огромна чаена чаша, с размерите на супник, стоеше върху друг каменен капак на ковчег. Специалната чаша със звезди на Емили Уотърман. Вътрешността й беше изцапана с древни парченца сухо месо. До стената бяха подредени три консерви с шунка и три кутийки кондензирано мляко.

Ник се набра и седна между свещите. Харпър се намести срещу него, наведе глава и зачака.

— Опитвах се да хвана котката — обясни с ръце той. — Голям котарак с ивици като на тигър. Когато го галя, усещам, че мърка, като малък мотор. Не мога да чуя мъркането му, но мога да го усетя и няма нищо по-хубаво от това. Но когато се опитам да го хвана, винаги ми се измъква. Веднъж го хванах в един кашон и го носих до половината път до лагера. Той промуши глава през дъното и избяга.

Харпър му кимна, за да му покаже, че следи онова, което казва.

— Майкъл ми обеща да ми помогне да хванем котарака. Трябваше да е тайна. Имахме намерение да го хванем заедно и да го отнесем в лагера. Майк ми каза да открадна шунка и мляко от столовата. Посрещна ме с нещата, които той беше взел от лагера, като сода и шоколадчета. Попитах го дали ще си имаме неприятности, а той ми каза, че няма, ако не ни хванат. Знаех, че сме лоши деца. Съжалявах… понякога.

— Но също така ти е било приятно… Майкъл ти е обръщал внимание. — Харпър движеше ръцете си много внимателно, за да е сигурна, че ще каже онова, което имаше предвид.

Ник кимна с пламенност, която й скъса сърцето.

— Повечето от другите деца дори не забелязваха, че съществувам. Никое от тях не разбираше езика на глухонемите… а аз не мога да чета по устни. Просто стоях с тях в столовата, но през повечето време не можех да разбера за какво говорят. Ако всички се смееха и аз се усмихвах, сякаш знаех кое е забавното, макар че нямах представа. Напълно възможно беше да се шегуват и с мен.

Момчето наведе глава и погледна ръцете си. Те потрепериха, направиха някакви кратки движения. Харпър си помисли изненадана и изпълнена с мъничко радост и тъга — че си говори сам, а тези жестове с пръстите бяха неговата версия на мърморене под носа. Накрая детето вдигна глава, срещна погледа й и заговори отново.

— Майк не знаеше езика на глухонемите, но комуникирахме чрез бележки. Наистина го биваше с търпението, когато пишех нещо по-дълго. Можеше просто да стои и да си клати краката цели пет минути, докато драсках върху листа. Повечето хора не са особено търпеливи. Помогна ми да направя капани за котката. Някои от тях бяха доста забавни. Като излезли от комиксите. Веднъж откраднахме камуфлажно яке „Уиндбрекър“ и го простряхме над една яма, след което го покрихме с листа. Сякаш котката е толкова глупава, че да падне в нея.

Харпър си спомни деня, в който якето беше изчезнало. То принадлежеше на една тийнейджърка, на име Нели Ланс, която беше изненадана и раздразнена от липсата. Буквално има десет хиляди по-хубави якета, които можеше да открадне, беше казало момичето тогава.

Тя. През цялото време бяха смятали, че крадецът е жена. Всичко откраднато беше от кухните или от женската спалня. Разбира се, имаше едно момче при момичетата. Ник беше прекарал цялата есен там, в началото споделяше леглото на сестра си, а по-късно се беше преместил в това на Харпър.

— Скрихме всичко, което откраднахме от лагера, тук — продължи детето. — Използвах лака за нокти, за да оставя следи, за да можем винаги да намираме пътя до плячката ни. Понякога влизахме в гаража на сградата. Майк ме слагаше на раменете си, а аз влизах през прозореца.

— Хората се разгневиха — каза Харпър. — Когато се ядосаха, защо не каза нищо? Можеше да обясниш всичко, никой нямаше да ти се кара.

— Ще ме сметнеш за идиот.

— Пробвай ме.

— Дори не знаех, че някой търси крадец. Доста, наистина доста дълго време не бях наясно. Всички са говорили за това, но никой не говореше на мен. Хората са обявявали в параклиса какво им е било откраднато, но аз не можех да ги чуя. Понякога питах Майк за какво говорят, но той винаги ми казваше, че за нищо важно. Веднъж Али беше толкова ядосана, че цялата се тресеше, попитах я защо, а тя ми каза, че някаква кучка крадяла от спалното помещение. Бях такъв глупак, че дори не разбрах, че говори за мен. Помислих си, че някой друг краде разни неща. Важни неща. Неща, които наистина имат някаква стойност. Аз взех само лак за нокти, някаква тъпа чаша за чай и шунка. Всички мразят консервираната шунка. Ник сведе поглед. — Взех и медальона на Али. — Вдигна глава, в очите му се четеше предизвикателство. — Но само защото трябваше да е и мой. Трябваше да го поделим. Но Али ми каза, че медальоните са за момичета, и го задържа за себе си. Никога не ми даде да го нося или дори само да го видя.

— Защо открадна „Портативната майка“? — попита Харпър.

Детето облегна брадичка на гърдите си и премига. Сълзи захапаха по краката му.

— Съжалявам.

— Недей. Кажи ми защо.

— Майкъл каза, че е достатъчно голяма, за да сложим котката в нея. Каза, че ще ни свърши добра работа като капан и че можем да ти я върнем по-късно. Нямах намерение да вземам всичко от нея… поне не в началото. Щях да изпразня съдържанието на торбата и да взема само нея. Но тогава си спомних стереоскопа си.

— Кое?

Ник се извъртя и откопча златистата закопчалка на пътната чанта. Започна да рови из нея и извади червен пластмасов стереоскоп.

— Помня го. Каръл ми го даде отвърна Харпър. — За бебето.

Лицето му помръкна.

— Не беше неин, за да го дава. Беше мой. Един ден леля Каръл ми каза, че съм прекалено голям за него, и тогава го даде на теб. Каза ми да се държа като пораснало момче. Затова взех цялата чанта. Откраднах я. Макар че си ми приятелка. Наистина се чувствах лошо за това. — Момчето избърса очи с ръка. Мускулите на лицето му потрепваха от трудно прикритите емоции. — След като я взех, исках да ти я върна. Наистина исках. Майкъл обаче ми каза, че е прекалено рисковано. Каза ми, че Отец Стори обявил, че който е откраднал „Портативната майка“, ще трябва да напусне лагера завинаги. Каза ми, че краденето от бременна жена е най-тежкото престъпление след убийството. Майк ми обясни, че дори не мога да я върна тайно, защото Бен Патчет ще свали отпечатъци от нея. А Али ми каза, че ще отреже ръцете на онзи, който й е откраднал медальона. Въпреки това смятах, че мога да кажа на Отец Стори какво съм сторил. Щях да го направя. Веднага след като се завърнеше от спасителната мисия на затворниците. И тогава… — Ръцете му спряха да се движат за известно време, за да разтрие очите си с длани. Съвсем скоро продължи да говори с пръсти: — Майк ми каза, че съм извадил късмет, че Отец Стори е бил ударен в главата. Каза, че бил доста сигурен, че дядо ми ме подозира. Каза ми, че преди да го ударят по главата, предупредил Майк, че има намерение да ми зададе някои наистина трудни въпроси за нещата, които били откраднати, и ако не съм им отговорел правилно, вероятно щял да изпрати мен и Али надалеч завинаги. Майк каза, че Отец Стори щял да ни прокуди двамата, защото Али имала задачата да се грижи за възпитанието ми. И Отец Стори също така казал, че е важно в лагера да се знае, че няма да ме третира по различен начин само защото съм негов внук.

— Излъгал те е. Излъгал те е лошо. Отец Стори никога нарани теб или сестра. Не би позволил някой нарани вас.

Харпър виждаше, че Ник не иска да я поглежда, не искаше да среща погледа й… но проклятието на глухонемите беше, че не можеха да комуникират, ако скриваха очите си. Трябваше да задържи погледа си върху ръцете й. Сълзите му течаха и той избърса нос с опакото на ръката си.

— Вече знам. Но тогава бях изплашен. Затова останах с теб в лазарета. Ако Отец Стори се събудеше, щях да му кажа, че съжалявам, и да го помоля да не наказва Али за нещо, което бях извършил аз. Майк ми каза, че това е добра идея, и обеща да се навърта в лазарета, доколкото му беше възможно. В такъв случай, ако Отец Стори се събудеше, щял да поеме по-голямата част от вината. Майк каза, че трябва да я поеме, защото е по-голям.

— Вината не е твоя — увери го Харпър с ръцете си. — Майкъл беше лъжец. Измами всички ни.

Раменете на Ник потръпнаха конвулсивно. Вдигна ръце и ги отпусна, вдигна ги и опита отново.

— Веднъж се събудих, защото ми се ходеше до тоалетната, и видях Майк наведен над краката на Отец Стори. Изглеждаше изненадан да ме види и се изправи доста бързо. Беше изплашен. В ръката си държеше игла. Попитах го какво прави, а той ми отговори, че си е бил дозата инсулин и се е спрял да каже молитва за дядо ми. Опитвал се е да го убие, нали?

— Да. Кога се случи?

— Февруари.

Харпър помисли и кимна.

— Отец Стори спря да има пристъпи през февруари. Оттогава започна да се подобрява. След като пристъпите спряха. Ти си му спасил живота. Изплашил си Майк, след като си го хванал с иглата. Повече не се е опитал да го отрови.

Ник поклати глава.

— Не съм го спасил. Майкъл все пак успя да го убие.

Харпър се наведе напред и постави лакти на коленете си.

— Но не и преди Отец Стори да се събуди и да каже колко много те обича. Разбираш ли? Ти беше от него много обичан. Ти си не лошо момче.

Ник изглеждаше толкова тъжен, че жената стана, целуна го по главата и стисна рамото му.

Когато го пусна, поне беше спрял да плаче.

— Мислиш ли, че тази консерва с месо още става за ядене? — попита го тя.

— Никога не е ставала. Но вероятно можем да я изядем.

Харпър взе в две ръце шунката и кондензираното мляко. Когато се обърна, Ник стоеше пред нея, беше си сложил медальона около врата и държеше „Портативната майка“ отворена. Кимна му одобрително и прибра консервите вътре.

Излязоха навън в мрака и тръгнаха да се връщат по същия път. Не бяха изминали повече от трийсет метра, когато Харп чу воя и грохота на големия, добре познат двигател, звук, който накара вътрешностите й да се свият неприятно. Сграбчи Ник за ръкава и го придърпа зад една статуя на Дева Мария.

Оранжевият камион изрева на улицата и отрови въздуха с дизеловата си воня. Движеше се бавно. Прожекторът, монтиран отгоре на кабината му, се люлееше нагоре-надолу и осветяваше гробището. Триметрови сенки на ангели и кръстове плъзнаха по тревата към Харпър, след което се оттеглиха. Тя въздъхна неспокойно.

Все още беше навън. Все още търсеше. Знаеше вероятните им скривалища. Знаеше, че не са стигнали далеч. Пожарната кола не беше най-дискретното превозно средство при бягство.

Харпър се обърна към Ник… и се изненада да го види, че се беше ухилил широко. Той не гледаше към улицата, а се взираше настоятелно към чакъления път, който ограждаше задната част на гробището, гледаше нещо във високите оплетени храсталаци. Харп видя как се размърдаха, когато нещо се промъкна през тях.

— Какво? — попита го тя с ръцете си.

— Котката — отвърна той. — Току-що видях котката. Тя също е преживяла зимата.