Джо Хил
Пожарникаря (110)

9

Каръл се завъртя на пети. Високият свод на нефа ечеше от викове за помощ, за Исус, за милост, за опрощение. Жената се загледа в дългото претъпкано помещение, погледът й беше изумен и объркан.

Някои се бяха проснали на пода. Други се бяха свили на пейките и се прегръщаха. Мнозина стояха пред олтара. Норма беше седнала на стъпалата, които водеха към подиума, клатеше се напред-назад, въртеше глава.

— За какво ревете? — развика се тя. — Защо ревете? Смятате, че не можем да се измъкнем от тук ли? Смятате, че сме хванати в капан? Блясъкът чака всички ни и никой не може да ни спре да полетим към него, там, където ще бъдем свободни! Не е време да ревем! Време е да пеем!

Изрисуваните прозорци от двете страни на дългия коридор бяха покрити с шперплат, заковани от външната страна на сградата. Един от тези панели гореше и усилващият се огън хвърляше яркоцветни светлини върху пейките.

— Време е да пеем! — изкрещя отново Норма. — Хайде! Хайде, сега! Обезумелият й поглед намери Каръл в другия край на помещението. — Майко Каръл! Ти знаеш какво трябва да сторим! Ти знаеш!

Каръл я гледа един дълъг момент, на лицето й беше изписано недоумение. Пое си дълбоко въздух, изви глас и запя.

— О, елате всички вие, правоверни… — В началото беше трудно да я чуят над стенанията и виковете.

По външната част на параклиса забарабаниха куршуми, удряха като силен дъжд.

— Радостни и тържествуващи — продължи Каръл, гласът й беше трагичен, ужасен и приятен. Тръгна към нефа, заобиколи Майкъл и вдигна ръце напред. От върховете на пръстите й капеше кръв.

Гейл стоеше наблизо. Изглежда, се беше отказала да търси сестра си и само се олюляваше. Каръл я хвана за ръката. Гейл я погледна изненадана, стресна се малко, сякаш жената я беше ощипала.

Каръл стисна пръстите й и продължи:

— О, елате… о, елате… във Витлеем.

— Да! — изрева Норма. — Да! Във Витлеем! В Блясъка!

Втори глас се присъедини към този на Каръл, някой пееше с нея, личеше, че е уплашен и не в тоналност.

Друг крещеше отново и отново:

— Всички ще умрем! Всички ще умрем тук! О, боже, всички ще умрем!

Гейл погледна към ръката на Каръл, която държеше нейната, и заплака. Заплака толкова силно, че раменете й се разтресоха. Но след малко също започна да пее.

Бяха станали шестима, гласовете им се извисяваха заедно:

— Елате и го вижте! Роди се кралят на ангелите!

По ивиците драконова люспа на Каръл се появи сребристорозова светлина. Харпър я видя, че започва да сияе под тънката коприна на пижамата й.

С писклив, задушен от притеснение глас Норма извика:

— О, елате да го почетем! О, елате да го почетем! О, елате да го почетем! — Тези думи бяха нещо повече от призив. Звучаха почти като заплаха.

Друг коктейл „Молотов“ се вряза в южната страна на църквата. Пламъците обгърнаха цяла секция от стената. Двама мъже изтичаха към тях и започнаха да ги гасят с палтата си.

— Това е краят — каза Харпър на Пожарникаря. — Всичко свърши.

Каръл тръгна бавно към олтара. Докато минаваше през тълпата, хората ставаха на крака и посягаха към нея. Пейките скърцаха, когато ги местеха настрани. Някои се катереха и бутаха ближните си, за да я доближат.

Поклонниците й се пресягаха към тялото й, пееха с нея и мнозина я наблюдаваха с обожание. Едно малко момче тичаше подире й, подскачаше и пляскаше с ръце в необясним пристъп на възбуда, сякаш го водеха към вратите на лунапарк, който отдавна беше искало да посети. Каръл стискаше ръце, докато вървеше напред, също като политик, който си проправяше път в тълпа, от време на време се навеждаше, за да потърка пръстите на някой с устните си, но без да спира да пее песента си. Тя ги обичаше, разбира се. Това беше болна, отвратителна любов — не по-различна от любовта на Джейкъб към нея, помисли си Харпър — но беше истинска и беше единственото, което можеше да им даде.

Куршумите забарабаниха по дървените врати зад тях и извадиха медицинската сестра от транса. Тя обърна Пожарникаря и започна да го дърпа и да го носи към безопасността на каменната арка, която водеше към стълбището. Куршумите свистяха и се забиваха в плочите на пода зад тях. Али се промъкна до тях, държеше брат си в ръце.

— Някакви идеи? — попита тя, без никаква следа от паника в гласа й.

— Може да има начин да се измъкнем през покрива — отговори Пожарникаря.

Харпър знаеше, че веднъж качат ли се на камбанарията, нямаше да има връщане назад — поне не за нея. Нямаше да може да избяга през върха на параклиса. Прекалено високо беше. Ако скочеше от стръмния покрив, щеше да смаже краката си и да пометне.

Не каза това на никой от тях. Мислеше си, че поне Али чевръстата, атлетична Али — може да успее да прекоси покрива и да стигне до водосточната тръба, да увисне отстрани и да се пусне. Щеше да има достатъчно пушек и шум, които да й позволят да избяга в гората и да се скрие.

— Да — каза Харпър, но още се двоумеше, стоеше на място и кривеше врат да види какво се случва в нефа.

Гласовете на хората в него се надигнаха в мелодична, отчаяна песен. Пееха и светеха. Очите им блестяха в синьо като горелки. Едно малко момиченце с обръсната глава се беше качило на една пейка и си продираше дробовете от пеене. Драконовата люспа на голите му ръце сияеше толкова ярко, че ги караше да изглеждат прозрачни, Харпър видя сенките на костите й през кожата.

Норма се възпламени първа. Стоеше зад олтара, люлееше се пред кръста и крещеше думите на песента. Голямото й грозно лице беше розово и грейнало от пот. Тя отвори уста и изрева:

— Пейте тържествено! — Гърлото й беше пълно със светлина.

Норма си пое дълбоко въздух за следващия куплет. Жълта струя пламъци изригна от устата й. Главата й се килна назад. Гърлото й беше червено и опънато, сякаш влагаше голямо усилие. Вратът й започна да почернява, а от ноздрите й заизлиза черен пушек. Драконовата люспа по тресящото се месо на голите й ръце беше придобила дълбок отровно червен нюанс. Жената носеше рокля на черни цветя с размера на палатка. По гърба й се появиха пламъци.

Гейл се задави, спъна се и залитна върху малкото момче, което подскачаше нагоре-надолу. Замаха с една ръка — напред-назад във въздуха, сякаш за да изгони нахални комари от лицето си. Третия път, в който направи подобно нещо, Харпър видя, че ръката й гори.

— Какво се случва с тях? — попита Джейми, която ги беше настигнала в широкия свод.

— Верижна реакция — отвърна Пожарникаря. Всички ще се възпламенят.

— Слава в небесата! — пееха те. Поне някои от тях. Други бяха започнали да пищят. Онези, които не горяха.

Когато Каръл беше обгърната от пламъците, се намираше в средата на тълпата и десетки поклонници се пресягаха, за да я докоснат. В следващия момент се беше превърнала в бяла огнена колона, главата й беше увиснала назад, а ръцете й бяха разперени, сякаш чакаше да прегърне невидим любовник. Пламна толкова бързо, все едно беше потопена в керосин. Дори не изпищя — случи се прекалено бързо.

В нефа свистяха куршуми и се врязваха в някои от хората от външния край на тълпата. Харпър видя един тийнейджър, слабо черно хлапе, да се удря по челото, сякаш току-що се беше сетил, че е забравил да си донесе учебника за часа.

Когато си свали ръката, видя дупката в средата на челото му.

Едно момиче се присви надве, опитваше се да се прегърне, тъй като целият й гръб беше обгърнат от пламъци. Сухото хлапе, което приличаше на Дейвид Боуи, беше паднало на колене в задната част на тълпата, главата му беше наведена в молитва, а ръцете му бяха притиснати една в друга. Главата му гореше — черна кибритена клечка в средата на яркожълт пламък. Едно малко момиченце бягаше нагоре-надолу по пътеката, мяташе двете си горящи ръце във въздуха и викаше майка си. Конската му опашка представляваше син шал от пламъци.

— О, Джон — каза Харпър и се извърна от ужасната гледка. — О, Джон.

Пожарникаря я хвана за ръката и я дръпна към димната мъгла на стълбището. Заизкачваха стъпалата заедно, далеч от крясъците и песента, но най-вече далеч от писъците, които се надигаха едновременно за един последен припев, за един последен хармоничен акт.