Джо Хил
Пожарникаря (11)

9

Две вечери по-късно Харпър си наля чаша вино и прочете първата страница от книгата на Джейкъб. Обеща си, че ако романът му е достатъчно добър, следващия път, в който й се обади, щеше да му сподели, че е прочела известна част от него и много й е харесал. Нямаше как да й се ядоса, че е нарушила обещанието си да не поглежда ръкописа без разрешение. Болестта й беше смъртоносна. Това променяше правилата.

Само след една страница осъзна, че произведението хич не го бива, и го остави. Отново се почувства зле, сякаш някак си се беше отнесла зле със съпруга си.

Малко по-късно, след втората чаша с вино — две чаши нямаше да навредят на бебето, — прочете трийсет страници. Трябваше да спре дотам. Нямаше как да продължи напред и все още да го обича. В интерес на истината, може би трийсет страници бяха три пъти повече от необходимото.

Романът разказваше за бивш студент по философия, Дж., който имаше незадоволителна работа в „Обществени дейности“ и незадоволителен брак с повърхностна блондинка, която не можеше да спелува, четеше юношески романи, защото й липсваше интелектуалната взискателност за сериозна литература, и нямаше абсолютно никаква представа за мъчителния живот на съпруга си. За да успокои екзистенциалното си разочарование, Дж. се беше забъркал в поредица от кратки афери с жени, които Харпър нямаше проблем да разпознае: приятелки от колежа, учителки от основното, една бивша лична инструкторка. Харп предположи, че тези изневери са измислица… макар че лъжите, които Дж. казваше на съпругата си относно това къде ходи и какво прави, докато в действителност беше с някоя друга, отговаряха почти дума по дума на разговорите, които водеха.

Някак си обаче точните описания на аферите не бяха най-лошото. Онова, което я отврати най-много, беше презрението на главния герой.

Той мразеше мъжете, които караха камионите на „Обществени дейности“. Мразеше дебелите им лица, дебелите им съпруги и дебелите им деца. Мразеше ги за това, че цяла година спестяваха, за да си купят билети за футболен мач с места, на които можеха да ти разбият носа. Мразеше ги, защото бяха щастливи седмици наред след подобни мачове, мразеше ги как постоянно разказваха за играта, все едно говореха за битката при Термопилите.

Мразеше всичките приятелки на съпругата си — Дж. нямаше собствени приятели — защото не знаеха латински, пиеха обикновена бира, а не специално пиво, и отглеждаха следващото поколение преяли, презадоволени човешки натрапници. Това не му пречеше обаче да ги чука.

Той не мразеше съпругата си, но изпитваше онази привързаност към нея, която човек обикновено пазеше за някое забавно кутре. Постоянното й приемане на всяко негово мнение и забележка беше отчайващо и смешно. Не съществуваше дори една критика, отправена от негова страна, която тя да не приемеше за истина на мига. Всичко това се беше превърнало в игра за него. Ако съпругата му работеше здраво по цяла седмица, за да организира вечерно парти, той й казваше, че на никого не му е харесало — макар да са си прекарали чудесно — и тя се разплакваше, казваше, че е прав и на секундата тичаше до книжарницата, за да си купи няколко книги, които да я научат как се прави едно парти. Не, той не я мразеше. Съжаляваше я, както съжаляваше и себе си, защото беше заседнал с нея. Също така тя се разплакваше прекалено лесно, което му подсказваше, парадоксално, че е много повърхностна. Една жена, която се насълзяваше на рекламите на Американското общество за превенция на жестокостта към животните, нямаше как да се справя с по-сериозни проблеми в тази загубена епоха.

Всичко това се намираше на страниците на книгата му — подигравателният му гняв и самосъжалението му — както и некадърното му писане. Абзаците му като че ли нямаха край. Изреченията му също. Понякога му бяха необходими около трийсет думи, за да използва глагол. На всяка една-две страници включваше по един ред на гръцки, френски или немски. В малкото случаи, в които успя да си преведе тези bons mots^[1], стигна до извода, че без проблем е можел да използва и английски думи.

Неволно се сети за Синята брада. Тя го беше направила, беше погледнала в забранената стая и беше видяла онова, което никога не биваше да вижда. Не беше намерила трупове зад заключената врата, а презрение. Помисли си, че омразата щеше да е по-лесна за опрощение. Ако мразиш някого, поне заслужаваш страстта му.

Джейкъб никога не й беше споделил за какво се разказва в книгата, не и с някакво конкретно обяснение, макар че понякога подхвърляше нещо лекомислено от рода на: „Става въпрос за ужаса от обикновения живот“ или „Това е историята на мъж, корабокруширал в собственото си съзнание“. След като се любеха, двамата обсъждаха какъв щеше да стане животът им, след като книгата излезете. Съпругът й се надяваше да изкарат достатъчно пари, за да си позволят pied-à-terre в Манхатън (Харпър нямаше представа как това префърцунено определение беше различно от апартамент, но предположи, че трябва да има някаква разлика). Самата тя беше изключително въодушевена, когато говореше колко невероятен ще бъде по интервютата, забавен, остроумен и самоироничен; надяваше се да го поканят по Националното радио. Разговаряха за нещата, които искаха да си купят, и за известните личности, с които искаха да се срещнат, но сега, като си спомняше всичко това, виждаше колко тъпо, жалко и безсмислено е то. Достатъчно лошо беше да смята Джейкъб за брилянтен, но още по-лошо беше да разбере, че той беше убеден в брилянтността си, без да има каквото и да било покритие.

Също така беше изумена, че съпругът й беше написал нещо толкова ужасно и го беше оставял на открито години наред. Той беше сигурен, че тя няма да го прочете, тъй като й беше казал да не го прави, а тя беше изключително покорна. Най-ценното у нея се състоеше в това, че винаги изпълняваше всичко, което той искаше от нея. За това беше прав, разбира се. Романът нямаше да е толкова ужасен, ако в действителност не съдържаше толкова голяма доза истина. Единствената причина да започне да чете „Пуста земя“ беше фактът, че умира.

Харпър прибра ръкописа обратно в бюрото на Джейкъб, като преди това намести листовете, за да образуват спретната купчина. Със своята чисто бяла заглавна страница и чисто бели ъгли, изглеждаше безупречно като току-що оправено легло в луксозен хотел. Хората правеха какви ли не отвратителни неща в хотелските легла.

Подобно послепис, Харпър сложи един кухненски кибрит отгоре на ръкописа, един вид преспапие. Ако драконовата й люспа започнеше да дими и да сърби, искаше да са й подръка. Струваше й се напълно честно, ако тя тръгнеше да гори, да повлече със себе си и шибаната книга.