Джо Хил
Пожарникаря (106)

5

Видео записът, който беше уловил убийството на президента Джон Ф. Кенеди, е с продължителност двайсет и седем секунди и въпреки това са написани цели книги в опит да се проучи абсолютно всичко, което се случва на него. Времето трябва да бъде забавено на максимум, за да се извлече смисъл от всяка сцена на истински хаос — да се обясни суматохата от човешки действия и реакции, които бликат като едновременната експлозия на безброй фишеци. Всяко ново преглеждане на записа води до нов слой от нюанси, до нов комплект впечатления. Всеки преглед на доказателствата разкрива нов набор от припокриващи се разкази, които предполагат не само една история — застрелването на един велик мъж — а десетки такива, всичките уловени в тези кадри.

Тъй като беше далеч и съвсем не беше в безопасност, Харпър Уилоус не разполагаше с възможност да наблюдава това, което се случи в следващите единайсет минути. Нито пък щеше да й се удаде случай да прегледа касапницата на запис, за да види какво беше пропуснала. Дори подобно нещо да беше възможно, тя щеше да откаже, нямаше да може да се изправи отново пред този ад, да се изправи пред всичко, което беше изгубено.

Въпреки това видя много, много повече от всеки друг, вероятно защото не се паникьоса. Интересна част от характера й беше, че се държеше изключително спокойно, когато другите бяха склонни да изпадат в истерия; винаги наблюдаваше внимателно и хладнокръвно, когато другите не можеха да понесат гледката. От нея щеше да излезе чудесна медицинска сестра за бойното поле.

Отвори очи и видя, че от ръцете й излизаха пламъци, тиксото около китките й се сви и се стопи с неприятна миризма. Ръцете й бяха свободни… свободни и обгърнати в огън почти до раменете. Нямаше болка. Усещаше ги приятно студени, сякаш ги беше топнала в океана.

Вече нямаше нужда от факли. Целият лагер светеше. Изправи се пред надигаща се тълпа от мъже и жени с очи, които бяха ярки, слепи и блестящи. Всички те бяха белязани със сияещи ивици драконова люспа, която хвърляше пурпурна светлина и светеше под пуловерите и роклите им. Някои от хората бяха боси и вървяха в пантофи от бронз.

Норма Хийлд, чиито очи светеха като неон с цвят на череша, се наведе, за да вземе камък от земята. Харпър се насочи към нея и изпъна ръка, от която се изстреля полумесец от огън във формата на бумеранг. По предмишницата й се разляха течни пламъци. Жената изпищя, спъна се назад и падна, като повлече поне двама души със себе си.

Харпър чу писъци. С периферното си зрение забеляза движение, хората бягаха, събаряха се едни други. Един камък профуча покрай лявото й ухо и се удари в изправения камък, към който беше завързана допреди малко.

Обърна се към Пожарникаря и видя, че Джилиън Нейбърс стои на пътя й. Вдигна ръка и отвори длан, сякаш искаше да й даде гени. Вместо това изстреля чиния от огън, подобно торта в лицето. Момичето изпищя, хвана се за очите, залитна назад и се изгуби.

Друг камък я удари в гърба и по тялото й се разля моментна остра болка, която бързо отшумя.

Харпър хвана тиксото, увито около главата й с ръка и дръпна силно. То не се откъсна, по-скоро се стопи. Отвори уста и камъкът падна в лявата й длан. Стисна го и той започна да се нагорещява, повърхността му пукаше и съскаше и побеляваше.

Не забравяй камъка, каза си тя.

Майкъл се протегна, за да хване китката на Каръл като Ромео, който се пресяга през балкона, за да хване Жулиета за ръката, ти и аз, скъпа, какво ще кажеш за това?

Гилбърт Клайн беше застанал над Бен Патчет и забиваше силно юмрука си в стомаха му. Ченгето се преви надве. Харпър имаше чувството, че наблюдава пекар, който меси втасало тесто.

Още един камък я удари в хълбока и тя залитна. Али се озова до нея и й помогна да възстанови равновесие, като я бутна за рамото. Лицето на момичето беше окървавено. То се ухили през разрязаните си устни. Китките й още бяха вързани с канапа зад гърба й. Харпър ги докосна с ръка, облечена в ръкавица от бял огън. Канапът падна и се сгърчи на малки оранжеви червеи.

Двете се озоваха до Пожарникаря само с три стъпки. Харп го хвана под мишниците и зарови ръце в огнеупорния плат на якето му. Ръкавиците й от огън се разпаднаха в струя черен пушек, за да разкрият ивиците драконова люспа около предмишниците й. Спората продължаваше да свети в трескаво червеникавозлатисто. Веднага след като пламъците изчезнаха, започна да чувства цялото си тяло някак си странно и тромаво, полазиха я тръпки и главата й така се замая, че едва не припадна. Отново се наложи Али да я хване за рамото.

Чулът на главата на Джон беше напоен с кръв на две места, едното край устата му, а другото от лявата му страна. Али го махна. Едната му скула беше сцепена, а горната му устна подута и изкривена в кървава усмивка, но Харпър беше подготвена и за по-лошо. Очите му се въртяха навсякъде… и накрая я намери. Нея и Али.

— Можеш ли да станеш? — попита го тя. — Загазили сме.

— Нешо нофо? — отвърна той. От устата му течеше кръв. Погледна двете, все още беше замаян и неориентиран. — Не се тревошете за мен. Вървете.

— О, ще млъкнеш ли? — Харпър го вдигна на крака.

Но Пожарникаря не я чу. Стисна я за рамото и посочи, устата му беше отворена широко във формата на кървав пръстен, а очите му заплашваха да изхвърчат от орбитите си. Сочеше към небето.

— Божията ръка! — изпищя някой. — Това е Божията ръка!

Харпър погледна нагоре и видя огромна огнена ръка с размерите на комби. Тя се спусна над пръстена от камъни и се стовари върху гранитната пейка, където само допреди миг стоеше Каръл. Сега жената се намираше под нея, а Майкъл я държеше в обятията си.

Огромната горяща ръка удари толкова силно земята, че тя се разтресе. Експлодира в големи огнени крила, които се надигнаха над вътрешния кръг от изправени камъни и гранитът потъмня. Тревата зацвъртя, превърна се в оранжеви нишки и изгоря. От центъра на кръга се издигна гореща струя, достатъчно силна да захвърли Харпър в скута на Джон, да разтресе тълпата и да запрати тези от първите редове върху онези зад тях.

Надигнаха се болезнени писъци и вой. Емили Уотърман беше съборена от разпръскващите се, препъващи се възрастни и един стокилограмов бивш водопроводчик, на име Джош Мартингейл, стъпи върху лявата й китка. Тя се счупи с неприятен звук.

Пламтящата ръка от небето изчезна почти веднага, след като се стовари върху земята, като остави след себе си единствено горяща трева и димяща каменна пейка, под която се бяха скрили Каръл и Майкъл.

— Как? — учуди се Харпър. — Кой…

— Ник — отвърна Пожарникаря.

За известно време всичките хора на Каръл Стори сияеха заедно, в ярка хармония от ярост и триумф, но вече никой не светеше. Лутаха се наоколо като панирани бичета. От север, посоката, в която се намираше лазаретът, в тълпата се отвори пролука. Хората започнаха да се оглеждат, видяха какво ги приближава и се разбягаха. Бил Хетуърт, двайсет и две годишен бивш студент по инженерни науки, който беше в лагера от четири месеца, съзря заплахата и се напика в гащите, предната част на дънките му потъмня. Кери Смолс, четиринайсетгодишна, която беше в Кемп Уиндъм само от три седмици, падна на колене и започна да изрича „Отче наш, който си на телесата, да полети името ти“.

Ник вървеше към тях, главата му гореше, очите му бяха като въглени, а ръцете му приличаха на нокти от пламък, които оставяха след себе си дълъг черен шлейф от дим.