Джо Хил
Пожарникаря (104)

3

Харпър се чувстваше ужасно, струваше й се, че изкачва безкрайно стълбище. Може би се бореше със стъпалата, водещи към камбанарията над църквата, издигаше се постепенно към светлина и чист въздух. Само дето тези хиляди стъпала бяха само в главата й и тя се катереше към ясното си съзнание и своята увереност. Не беше лесна работа, получи главоболие от усилията. Слепоочията й като че ли бяха пълни с трески и игли, а устата й от своя страна беше пълна с камък.

Осъзна, че трябва да бъде спокойна и да спаси колкото се може повече от хората си. Ник и Али бяха на първо място, след това щеше да се опита да защити Рене и останалите, които се бяха доверили на Пожарникаря и сестра Уилоус. Щеше да изрече най-логичните лъжи, за да намали страданията им. Ако въобще й позволяха да говори.

Чувстваше се ужасно, че щеше да гледа как Джон умира, а нямаше да й бъде дадена възможност да умре с него. Щяха да я държат жива достатъчно дълго, за да могат да отворят корема й и да извадят бебето още мазно и червено от утробата й. Тогава щеше да умре. Щяха да я оставят да кърви до смърт, докато новороденото й плаче.

Двамата Бдителни, които я държаха за ръцете, я обърнаха към вратата.

Всички се бяха събрали на калния път, който минаваше покрай столовата и водеше до параклиса и Монюмънт Парк. Някои от тях имаха факли. Осъзна, че разходката щеше да бъде много неприятна. Никога не се беше молила — Джейкъб й беше сринал представата за бог — но сега изрече нещо подобно на молитва. Не знаеше към кого е насочена: може би към Отец Стори. Когато затвори очи, за момент видя намръщеното му, набръчкано, любящо лице. Молеше се да й даде сили да посрещне края си с вдигната глава.

— Раздвижи се, кучко — нареди й Джейми Клоуз, хвана я за врата и я блъсна напред.

Краката на Харпър все още бяха меки и не я държаха. Бдителните, които я държаха за ръцете, я влачеха в студената нощ. Видя, че това са Гейл и Джилиън Нейбърс. Изглеждаха изплашени също колкото нея. Искаше да им каже да не се страхуват, че се справят добре, но естествено, имаше камък в устата и тиксо около главата си.

Тълпата се отдръпваше от нея, сякаш носеше по-лоша от драконовата люспа зараза. Деца с мръсни лица наблюдаваха случващото се с любопитство и ужас. Жена със сребриста коса и модерни очила тип „котешки очи“ плачеше и клатеше глава.

Норма Хийлд първа се спусна напред, излезе от тълпата зяпачи и наплю Харпър.

— Курва убийца! — изпищя с дрезгав глас тя.

Хари потръпна, спъна се и Гейл я стисна силно за ръката, за да не падне. Поклати инстинктивно глава — не, не и аз, не съм — след което спря. През следващите няколко часа щеше да бъде курва убийца. Не знаеше какво щеше да се случи с Ник, след като умреше, но докато беше жива, трябваше да прави каквото може.

— Как можа да го направиш! — провикна се красива млада жена с пъпчиво лице. Рут някоя си? Носеше нощница с малки сини цветчета под оранжево яке. — Как можа! Той те обичаше! Щеше да умре за теб!

Още една гъста, мазна храчка се приземи на късата й коса.

Пред себе си Харпър видя масивните, груби камъни и гранитната пейка, която смяташе, че прилича на място, на което се правеха жертвоприношения — място, на което една бяла кралица би убила свещен лъв. Останалата част от лагера чакаше там.

Когато се доближиха до външния пръстен на кръга, десният крак на Харпър отказа напълно и тя падна на колене. Джилиън се наведе над нея, сякаш за да й прошепне нещо, което да й вдъхне кураж.

— Не ми пука, че си бременна — изсъска тя. — Надявам се да умреш тук. — Стисна носа й и запуши ноздрите й. — Ако зависеше от мен, двете с бебето щяхте да умрете.

За един ужасен момент Харпър остана без въздух. Главата й се изпразни като дробовете й. Джилиън можеше да я убие също толкова лесно, колкото да цъкне лампа. Тогава Джейми я хвана отново за врата, вдигна я на крака и я блъсна напред, след което я ритна по задника, за да я накара да се движи. Отново можеше да диша.

— Дий! — провикна се Джейми и няколко мъже издадоха доволен възглас.

Харпър погледна назад и видя, че Майкъл върви между Бен и Каръл. Младежът беше преметнал Джон през рамо и го носеше като чувал с овес. Пожарникаря винаги беше изглеждал като възрастен, а Майкъл като дете, но сега осъзна, че червенокосото момче беше по-едро от Джон и по-широко в раменете. Като че ли имаше нещо някаква груба качулка сложена върху главата на мъжа.

Отведоха я до един от високите и криви каменни плинтове. Едно момче — което смяташе, че е Боуи — пристъпи напред с жълта дръжка за моп. Помисли си, че смята да я удари с нея. Не. Сестрите Нейбърс извиха ръцете и назад. Дръжката на мопа отиде от другата страна на колоната, а момичетата използваха още тиксо, за да завържат китките й за нея. Когато приключиха нямаше къде да мръдне — гърбът й беше опрян в грубия камък, а ръцете й бяха извити зад него.

На около три метра от нея Чък Каргил и няколко други момчета изправиха Пожарникаря на един от правите камъни. Издърпаха ръцете му назад и използваха тиксо, за да завържат китките му за лопата, запречена от задната страна на камъка, момента, в който го пуснаха, краката му поддадоха — не беше в съзнание — и седна на земята, брадичката му се опря в гърдите му.

Хората от лагера стояха настрана от тях, бяха се наредили във външния пръстен на каменния кръг и само зяпаха. В играещата оранжева светлина на пламъците лицата им бяха непознати за Харпър, представляваха бледи петна и мрачни, изплашени очи. Потърси някой, когото познава, и погледът й се натъкна на единайсетгодишната Емили Уотърман. Опита се да й се усмихне с очите си и детето се сви, сякаш я гледаше някаква луда.

Някъде отзад в тълпата, в долната част на широкото стълбище, което водеше до отворените врати на параклиса, се разнесе врява. Чу викове, видя блъскане. Две момчета избутаха Рене Жилмонтон напред с прикладите на пушките си, удряха я в гърба и в раменете. Не беше силно. Не я биеха. Просто я бутаха напред и я смушкваха от време на време, за да й напомнят, че са зад нея. Харпър забеляза, че приятелката й вървеше с високо вдигната глава, ръцете й бяха вързани зад гърба й с канап от онзи тип, който се използваше за връзване на колети. Раната на челото й кървеше и се стичаше в окото й, но иначе лицето й беше спокойно, брадичката й — повдигната.

Али беше точно зад нея и крещеше. Гласът й беше дрезгав и треперлив.

— Пуснете ме, мамка ви! Махнете си шибаните израстъци от мен!

Ръцете й също бяха вързани зад гърба й, а Джейми Клоуз я беше хванала за лакътя. Харпър не беше разбрала кога Джейми я беше оставила, но ето че тя беше там, точно до Али. Джейми разполагаше с голяма помощ: от двете страни на пленницата й имаше по едно момче, което я държеше за раменете, и още две момчета зад нея. От устата на Али течеше кръв. Зъбите й бяха червени. Носеше фланелено долнище от пижама и суитшърт на бостънските „Ред Сокс“. Краката й бяха боси и мръсни.

— Падай на колене — нареди Джейми, като стигнаха края на кръга. — И си затвори шибания плювалник.

— Имаме право да говорим в наша защита — възпротиви се Рене Жилмонтон. Един приклад се стрелна и я удари в сгъвката на левия крак. Тя поддаде и падна тежко на колене.

— Имаш правото да млъкнеш! — провикна се една жена. — Имаш правото да си затвориш лъжливата уста!

Харпър не беше забелязала Бен и Майкъл да тръгват заедно нанякъде, но сега ги видя да излизат от столовата. Водеха Гилбърт Клайн и Маз със себе си.

Изражението на Гил беше незаинтересувано като добър играч на покер, който можеше да държи в ръцете си фул хаус или нищо — човек не можеше да разбере какво си мисли. Маз от своя страна кипеше от енергия, направо припкаше. Носеше дънково яке над мръсна тениска на „Бед Къмпани“, но вървеше с увереност на човек, облечен в елегантен костюм, тръгнал към офиса си в манхатънски небостъргач, където получаваше шестцифрена сума.

Джилиън помогна на Каръл да се качи на каменната пейка, разположена точно между Харпър и Пожарникаря. Жената продължи да се олюлява, очите й бяха замъглени, а лицето й цялото в сълзи. Тя не вдигна ръце, за да привлече вниманието на аудиторията си. Нямаше нужда да го прави. Тихото трескаво мърморене, смесица от обезпокоени шепоти и хлипове, заглъхна. Изведнъж стана толкова тихо, че единственият звук, който се чуваше, беше съскането и цвъртенето на факлите.

— Баща ми е мъртъв — обяви Каръл и близо сто и седемдесет души издадоха жален вой. Жената не продължи, докато тишината не беше възстановена. — Пожарникаря се опита да го убие преди три месеца и се провали. Тази нощ опита отново и успя. Той или сестрата са инжектирали въздух в кръвоносната му система и са предизвикали фатален сърдечен удар.

— Това са пълни измислици — провикна се Рене, гласът й беше отчетлив и всички я чуха.

Едно от момчетата зад нея я удари между раменете с приклада на пушката си и жената падна по очи.

— Оставете я на мира! — изкрещя Али.

Джейми се наведе до нея и й каза:

— Ако още веднъж си отвориш устата, ще ти отрежа езика и ще го забия с пирон над вратите на църквата. Момичето държеше нож в едната си ръка — обикновен нож с назъбено острие, с който да си нарежеш пържолата. Приближи го до бузата на пленницата си и го завъртя, за да се отразят пламъците в него.

Али хвърли бесен и изплашен поглед към леля си. Каръл я гледаше с очи, които като че ли не можеха да я разпознаят.

— Дете — започна тя, — може да говориш само когато ти е позволено, иначе не. Прави каквото ти кажа или няма да мога да те защитя.

Харпър беше сигурна, че Али ще изпищи и ще каже нещо грубо и Джейми наистина ще я нареже. Вместо това момичето се опули изумено срещу леля си сякаш някой го беше зашлевил и избухна в сълзи; раменете му подскачаха в ритъм с хлиповете му.

Каръл погледна последователите си, местеше очи от един на друг. Въздухът беше влажен, свеж и миришеше на сол. Луната беше две трети пълна. Момчето на камбанарията — очите от камбаната виждат всички на поляната беше опряло лакти на перилото, беше се навело напред и наблюдаваше случващото се долу.

Каръл продължи:

— Вярвам, че Пожарникаря е убил и сестра ми Сара. Мисля, че е разбрала, че иска да убие баща ми, и я е убил, преди да успее да ни предупреди. Не мога да го докажа, но вярвам в това.

— Не можеш да докажеш нищо! — провикна се Рене от земята. Все още беше върху пръстта, в унизителна поза. Задникът й стърчеше във въздуха, а ръцете й бяха завързани зад гърба й. Бузата й беше одрана на мястото, върху което беше паднала тежко върху калта. — Нито думичка!

Каръл я погледна с леден, гробовен поглед.

— Мога. Мога да докажа най-важните неща. Мога да докажа, че ти, сестрата и Пожарникаря сте заговорничили, за да убиете мен и Бен Патчет, и сте се надявали да застанете начело на лагера. Искали сте да го превърнете в затвор. Мога да докажа, че сме били следващите ви жертви.

Изказването й беше толкова малоумно, че на Харпър й идеше да се разсмее истерично. Не че можеше да го стори.

— Гласували са! — провикна се Каръл. Вдигна един жълт лист, скъсан от тетрадка. — Може би гласуването е било нагласено, но въпреки това е било гласуване. Над двайсет души в този лагер са гласували сестра Уилоус и Пожарникаря да правят каквото си искат. Да убиват, когото си искат, да нараняват, когото си искат, да затварят, когото си искат. — Снижи глас и продължи: — Племенницата ми е била сред тези, които са гласували.

От хората около Монюмънт Парк се разнесоха разочаровани възгласи.

— Не е вярно — изпищя Али.

Джейми стисна здраво челюстта й, дръпна силно главата й назад, задържа ножа до лицето й и погледна към Каръл, за да й каже какво да прави. Харпър виждаше как една вена тупти на врата на Али.

— Прощавам ти — каза Каръл на племенницата си. — Не знам какви лъжи са ти наговорили за мен, за да те настроят срещу мен, но ти прощавам всичко. Поне толкова дължа на майка ти. Ти си единственото, което ми остана от нея, знаеш го. Ти и Ник. Може би са те накарали да мислиш, че трябва да умра. Надявам се един ден да разбереш, че съм готова да умра за теб, Али. По всяко време.

— Какво ще кажеш да е сега, манипулативна кучко? — Момичето изрече думите си тихо, но всички наоколо я чуха.

Джейми прокара ножа през устните й и ги разряза. Али изпищя и падна напред. Нямаше как да спре кървенето с ръце зад гърба, затова започна да се гърчи и да рита, да размазва кръв и мръсотия по лицето си.

Каръл не се ужаси, нито направи някаква забележка. Вместо това се взираше в племенницата си един дълъг, трагичен момент, след което извърна измъчения си поглед настрани и го насочи към тълпата. Тишината в парка беше плашеща, изнервяща.

— Виждате ли какво са й сторили? — попита Каръл. — Пожарникаря и сестрата? Как са я променили? Настроили са я срещу нас? Разбира се, Али също така е любовница на Пожарникаря. От месеци.

Момичето поклати глава и изръмжа от яд и раздразнение, искаше да отрече, но не каза нищо, вероятно не можеше да говори, защото устата й беше срязана.

— Предполагам, затова Джон Рукууд е решил да убие баща ми. Затова го е издебнал в гората и му е премазал черепа. Баща ми е разбрал, че Пожарникаря е превърнал в курва едно шестнайсетгодишно момиче, и е смятал да го разкрие. Да го изгони от лагера. Но Пожарникаря е действал първи и го е нападнал с оръжието си. Всички сте го виждали с него. Козия крак. Дори не го е почистил оттогава. Все още можете да видите кръвта и косата на баща ми по него. Майкъл, покажи им.

Младежът заобиколи затворниците и всички видяха ръждясалия лост от черен метал в ръката му. Мина покрай Харпър и тя успя да го огледа добре. Беше леко нащърбен там, където преди месеци беше ударила Противогаза в онази пушилка. Сега на него имаше засъхнала кръв и кичури коса, които проблясваха в златисто и сребристо на светлината от факлите.

Майкъл вдигна козия крак нагоре, за да го покаже на зяпачите. Норма Хийлд се пресегна с дебелата си бяла, трепереща ръка и го докосна, почти благоговейно, след което погледна пръстите си.

— Кръв! — изкрещя тя. — Кръвта на Отец Стори още е по него!

Харпър извърна глава, отвратена. Зачуди се кога ли Майкъл се беше прокраднал до навеса за лодки, за да открадне козия крак от пожарната кола и да го приготви. Надяваше се Отец Стори вече да е бил мъртъв, преди да натърка кръвта му върху лоста и да откъсне коса от наранената му глава.

Когато извърна поглед от Майкъл, видя нещо, което накара дъха й да спре за момент. Кракът на Пожарникаря се помръдна вляво, след което отново се върна вдясно. Не можеше да прецени дали някой друг забеляза. Чулът помръдна там, където беше устата му, сякаш беше въздъхнал.

— Всички знаете колко беше силен баща ми. Как се бори, за да се върне при нас, да възстанови крехкото си… крехкото си…

За момент Каръл беше толкова погълната от емоциите си, че не можеше да говори.

— Той никога не ни е напускал! — провикна се някакъв мъж. — Винаги е бил с нас в Блясъка!

Каръл се стегна, сякаш беше стабилизирана от невидима ръка.

— Да. Точно така. Винаги беше с нас там и винаги ще бъде. Намирам утеха в това. Всички можем да намерим утеха в това. В Блясъка можем да живеем вечно. Там гласовете ни никога не замлъкват. — Избърса едното си око с палец. — Също така знам, че сестра Уилоус е била убедена, че е повредила мозъка му по време на операцията на пукнатия му череп, и че е смятала, че никога няма да се възстанови. Затова не е виждала смисъл да го убива. Да го поддържа жив, всъщност е бил най-добрият начин да прикрие истинските си намерения от мен, от Бен и от вас. Арогантността и обаче доведе до нейното падение! Наскоро баща ми започна да показва признаци на възстановяване, набираше сила от песента ни, от Блясъка. Тогава тя се опита да предизвика пристъпи, като го инжектира с инсулин. Но е посмяла да го стори само веднъж или два пъти. Племенникът ми беше там и тя си е помислила, че е изпратен, за да я шпионира и да наблюдава дядо си.

Каръл отново млъкна за момент. Гласът й беше тих, когато заговори отново, и мнозина от тълпата се напрегнаха, за да я чуят.

— Моят баща. Моят баща беше много силен. Отново и отново намираше начин да се върне. Започна да се събужда. Мисля си, че се е насилвал да се събуди, въпреки всичките пречки. Знаел е опасността, в която се намира. Намерил е лист и химикалка и ни е написал писмо. — Вдигна ръка във въздуха, в която държеше сгънат бял лист. Раменете й потрепериха. — Това е неговият почерк. Познавам го още от малка. Леко е изкривен, но е неговият. Тук пише… — Погледна листа и очите й се напълниха със сълзи. — В писмото пише: „Скъпа Каръл, скоро ще съм мъртъв. Надявам се ти да намериш съобщението ми, а не сестрата. Пази се. Пази децата. Пази лагера. Пази всички от Пожарникаря. Помни, че Исус е дошъл не за да донесе мир, а меч. Обичам те“.

Каръл свали писмото, затвори очи и се олюля. Когато ги отвори отново, Майкъл чакаше. Тя му подаде листа и младежът отнесе доказателството на тълпата, за да могат всички да го разгледат.

— Това не доказва нищо — провикна се Рене от мястото си в калта. — Няма съд в Америка, който да приеме подобни доказателства. Нито бележката на баща ти, която може да е написана под заплаха, нито този лост, който може да е манипулиран. — Жената се обърна към тълпата в края на каменния пръстен. — Никой не е планирал да убива никого. Искахме да си тръгнем, а не убийства! Харпър и Джон желаеха да се махнат от тук, заедно с малка група хора, и да поемат към острова на Марта Куин… който е истинско място. Със зареден мобилен телефон можем да ви го докажем. Сигналът им може да се прихване по интернет. Никой тук — нито Каръл, нито някой друг — може да предложи неоспорими доказателства за престъпни намерения, които да издържат в истински съд.

— Не съм съгласен — намеси се Маз, който стоеше в кръга.

Когато Рене заговори за острова на Марта Куин, последва почти мигновено раздвижване, хората бяха изненадани и от тях се понесе тихо жужене като от бръмчащ усилвател. При думите на затворника мнозина замлъкнаха отново.

— Само преди две нощи всички се срещнахме тайно на острова на Пожарникаря: аз, Гил, Рене, Дон Люистън, Али, Пожарникаря и сестрата — провикна се Маз. — Рене ме помоли да стана началник на охраната в лагера, след като Пожарникаря се отърве от Бен Патчет и Каръл. А сестрата ми обеща, че мога да си избера, което момиче си искам, всяка над четиринайсетгодишна възраст. Всичко, което се искаше от мен, беше да държа хората послушни. Онова, което не знаеха, беше, че вече бях споменал на господин Патчет, че нещо се пече, и обещах да работя за лагера като двоен агент. Рене и Али се мислеха за много умни, че ни измъкнаха от хладилника за месо за срещата. Не знаеха, че господин Патчет им позволи да ни измъкнат. Бен Патчет, Чък Каргил и Майкъл Линдквист организираха цялото представление, за да мога да събера информация.

— Клайн ще потвърди всичко това — каза Патчет и потупа Гил по гърба. — Нали, Клайн?

Гилбърт погледна Рене със сивите си спокойни очи. Жената изглеждаше така, сякаш току-що я бяха ударили с приклада на пушка в корема. Изглеждаше така, сякаш беше болна.

— Мога да потвърдя едно нещо — каза Гил. — Мога да потвърдя, че Маз е лъжлива торба с лайна, която ще каже всичко на Патчет, за да се измъкне от хладилника за месо. Тези измислици са един калпав сандвич и не мога да повярвам, че всички вие сте готови да го изядете.

Бен удари Гилбърт в гърба с дръжката на пистолета си. Чу се неприятен, някак си дървен звук. Мъжът падна на едно коляно.

— Не! — извика Рене. — Не го наранявай! — Харпър се съмняваше, че изреченото от нея можеше да надвика шума от тълпата, която надигаше приглушен рев от изненада и ярост.

Бен стоеше зад Гил Клайн, клатеше глава и гледаше Каръл с възмутен поглед.

— В мазето ми разказа друга история — каза Патчет. — Наистина! Каза ми, че ще подкрепи Маз за всичко, стига да получи същата сделка като неговата. Каза…

— Предупредих ви да не го намесвате в това — скастри ги Маз. — Защо мислите, че не го вкарах в играта от самото начало? Предупредих ви, че той не би…

— Достатъчно! — изрева Каръл и повечето замлъкнаха. Повечето. Не всички. Хората от лагера бяха неспокойни, местеха се от крак на крак, шептяха. — Всеки може да види, че Клайн е влюбен в Жилмонтон, и ще наговори куп лъжи, за да я защити.

— О, няма никакво съмнение! — провикна се Маз. — Чукат се от седмици! Фалшивият й литературен клуб беше само за прикритие. Четем „Хълмът Уотършип“, ама другия път. Това беше техният код за онова, което наистина правеха — да се чукат като зайци във всеки угоден момент…

— Веднъж лъжец, цял живот лъжец — каза Гил.

— Господин Мазукели не е единственият ни свидетел! — изрева отново Каръл. — Има и друг! Питайте самата сестра! Питайте я! Не е ли истина? Нима не е гледала как Пожарникаря е инжектират въздух в баща ми, за да сложи край на живота му? Нима не е дрогирала племенника ми, Ник, за да могат да извършат убийството си на спокойствие? Питайте я! Истина ли е, сестра Уилоус? Да или не?

Харпър вдигна глава и се огледа. Сто и седемдесет лица, осветени от оранжевата светлина на факлите, я наблюдаваха. Гледаха я, изпълнени от страх и ярост. Емили Уотърман изглеждаше паникьосана. Сълзите и бяха образували вадички върху мръсните й бузи. Джейми, от друга страна, като че ли трепкаше от нетърпение; все още стискаше Али за челюстта. Успя да открие Майкъл, който стоеше зад двамата затворници, отдясно на Бен Патчет. Пушката му отново беше в ръцете му, ниско долу до нивото на колана му. Дулото й сочеше право в Али. Кимна й, едва забележимо: Направи го.

Харпър раздвижи брадичката си нагоре-надолу. Да. Истина беше.

Писък — мъчителен, яростен рев — се надигна около нея и като че ли чак самият мрак затрепери. Не беше чувала толкова продължителен вой. Хор, но от друг тип. Забеляза, че някои от присъстващите бяха започнали да светят. Очите на Джейми блестяха като златни долари, изложени на пряка слънчева светлина. Голите ръце на Норма Хийлд бяха целите в драконова люспа, а драконовата люспа беше цялата в яркочервено.

— Ухх — простена Пожарникаря през чула. — Какво става? Какво има? Какво се случва?

Петата му се хлъзна по земята, опитваше се да намери опора.

— Той се събужда! — изпищя пронизително Емили Уотърман. Той ще ни убие! Ще ни изпепели всичките!

Отново Норма Хийлд се отцепи първа от тълпата. Тя се засили и хвърли един камък — бял и малко по-голям от топка за голф. Настъпи неочаквана тишина, сякаш всички си поеха дъх в един и същи момент. Камъкът удари Пожарникаря в рамото и наоколо се разнесе неприятно туок!

От тълпата се надигна могъщ и доволен вой.

Никой от присъстващите не видя, че вратата на лазарета, която се намираше на около деветдесет метра от тях, се отвори и се затвори, Ник мина през нея колебливо, наполовина буден, наполовина дрогиран.

Дежурният на камбанарията също не забеляза фаровете на автобуса, намиращи се на по-малко от два километра, които просветваха предупредително от портите на Кемп Уиндъм. Той беше погълнат от грозното представление долу. Наблюдаваше как отвсякъде се разлетяха камъни.