Джо Хил
Пожарникаря (102)

1

Лодката се удари силно в дока. Харпър огледа брега, но Каргил беше изчезнал. Хлапакът беше оставил въдицата си върху камъните. Пушката си обаче беше взел.

Вероятно беше отишъл да съобщи на Каръл, че нещо се мъти. Нямаше проблем. Така или иначе, след няколко минути щяха да я уведомят.

Изкачването на стръмния хълм беше доста трудно начинание за бременна жена и когато стигнаха до лазарета, вече дишаше тежко. По лицето й беше избила пот и преди да влезе, получи контракция. Наведе се и обви долната част на корема си с ръка. Издиша силно през стиснати зъби.

— Добре ли си? — попита я Джон.

Кимна и му махна с ръка да продължава. Нямаше въздух, за да отговори, макар контракцията вече да отшумяваше и да оставяше след себе си тъпа болка и усещането, че е глътнала камък.

Последва Пожарникаря в чакалнята, която беше празна, вероятно Майкъл беше в другото помещение. Мъжът дръпна завесата в цвят на мъх и влезе в отделението, тя вървеше точно зад него.

— Отче… — каза Джон и прикладът на пушка го удари отстрани по врата с тъп, отвратителен звук. Падна на пода, сякаш беше срязан наполовина.

Харпър щеше да изпищи, ако Майкъл вече не беше насочил оръжието си към Ник. Момчето спеше на леглото си, ръцете му бяха събрани на стомаха му, а брадичката му почти докосваше гърдите му. Намръщи се, замислен, като че ли се опитваше да си спомни нещо забравено.

— Моля те, недей. Не ми се иска да застрелям дете — каза Майкъл. Главата на Отец Стори беше обърната на една страна и Харп имаше чувството, че гледа към нея, но каквото и да виждаше, определено не беше в отделението с тях. Лицето му беше потъмняло до степен, която напомняше за летни буреносни облаци. Интравенозната банка беше преобърната. Иглата беше извадена от ръката му. На белите чаршафи имаше ярки червени петна.

Майкъл продължи с почти извинителен тон:

— В следващите няколко часа ще се разчуе, че си убила Отец Стори, за да го накараш да замълчи. Че си планирала да убиеш Каръл и Бен, за да превземеш лагера. Разполагам с всичко необходимо, за да накарам хората да повярват, но ще е от голяма помощ, ако кажеш, че е истина, госпожо. Знам, че нямаш причина да ми се доверяваш точно сега. Но се кълна, че ако сториш това за мен, ако признаеш, че ти и Рукууд сте искали да довършите Каръл, кълна се, че ще спася Али и Ник и те няма да умрат с теб. Ще се грижа за тях.

Харпър се наведе над Джон, който беше паднал на пода. Напипа пулса му, беше стабилен и бавен. Цялата трепереше. В началото си мислеше, че е от мъка, но когато заговори, осъзна, че е от гняв.

— Двамата с Каръл сте убили Харолд Крос.

— Не го застрелях аз. Бен Патчет го стори — отвърна Майкъл. Щях да го гръмна, но сметнах, че ще е по-добре, ако е Бен. Затова му подадох пушката. Освен това последните два месеца, в които Харолд беше тук, започнах мъничко да го харесвам. Учеше ме да играя шах. Станах сантиментален, като всеки друг. Наистина не исках да съм този, който ще го застреля.

— Ти си го измъкнал от лазарета — осъзна Харпър. — Но в дневника си те нарича… — ДР, спомни си тя. Харолд пишеше всичко с главни букви, сякаш викаше, и тя беше сметнала, че зад тези инициали се крие името Джон Рукууд. Тогава разбра защо Майкъл й напомняше за племенника й. Заради подсъзнанието й, което вееше друг флаг и се опитваше да я предупреди за единственото общо нещо, което имаше със сладкия, невинен Конър Уилоус — … джуниър.

— Аха. Така ме наричаше Харолд: Майкъл Линдквист-джуниър. Татко ми никога не ми даде нищо повече от името си, ако искаш да знаеш истината. Името си и доста често опакото на ръката си.

— Никой няма да повярва, че съм поддържала Отец Стори зри месеца жив, за да го убия сега — отбеляза Харпър.

— Да, ще повярват. Опитала си се да го убиеш на няколко пъти, като си му инжектирала инсулин, който да предизвика пристъпи. Точно между пръстите на краката му. Но после не си можела да го правиш, защото Ник е бил тук и те е държал под око през цялото време. Била си изплашена, нервите ти не са издържали. — Майкъл държеше пушката с една ръка, дулото й беше насочено към Ник. Пресегна се към нея с другата, хвана я за късата руса коса и я раздруса силно. — Това е важно. Тази част. Не я забравяй. Инжектирала си го с инсулин. Надявала си се да умре така, че да прилича на естествена смърт. Прецакала си и мозъчната операция, натикала си дрелката в мозъка му. Сторила си всичко възможно, за да го довършиш, но той е бил защитен от теб.

— По какъв начин защитен? — попита Харпър.

— Защитен от Блясъка — отвърна Майкъл с непринуден глас. — Разумът и душата му не са само в тялото му вече. Те са в драконовата люспа на кожата му. Те са запазени в Блясъка завинаги, също като файлове на външен харддиск. Написал е бележка, обяснил е как Блясъкът го е предпазвал през всичките тези месеци. Накарах го да я напише, преди да го оправя. Можех да я напиша сам, но сметнах, че ще е по-добре да е с неговия почерк. Под възглавницата е. Ще оставя Каръл да я намери. — Пресегна се към масата, взе една спринцовка и й я подаде. — Инжектирай се. Не в китката или във врата. Точно в дебелия ти, закръглен задник. Искам да видят, че съм те изненадал.

— Няма.

— Тогава ще кажа, че си се опитала да ми вземеш пушката и Ник е бил застрелян — обясни й Майк. — Щеше да ми спестиш доста неприятности, знаеш ли, ако те бяха убили преди няколко месеца, както трябваше да се случи. Онзи път, в който отиде до дома си за лекарства, се обадих на Крайбрежните подпалвачи. Не знам защо не те откриха. Отново им се обадих в нощта, в която похитихте линейката. Чудя се как им се измъкна и двата пъти.

— Как им се обади? Мислех си, че Бен е взел всички телефони.

— Кого смяташ, че изпрати да ги събере? Запазих си няколко за себе си.

Едновременно се изуми и отврати, че дори за момент си беше помислила, че Марлборо Мен наистина има някаква дарба за пророчества, някакъв неестествен достъп до тайни познания. Дори децата, които лекуваше в основното училище, нямаше да се вържат на подобен абсурд.

— Стига празни приказки — каза Майкъл. — Инжектирай се вече.

Харпър взе спринцовката и погледна прозрачната течност в нея.

— Какво с това?

— Върсд^[1]. Добро ли е? Беше при другите ти силни лекарства. Не знам много за успокоителните. Веднъж упоих Али… в деня, в който се отървахме от Харолд. Трябваше да дам шанс на дебеланкото да се измъкне от лагера, а тя беше на пост. Тогава обаче имах лунеста, която майка ми държеше в аптечката ни, и знаех какво правя, когато пуснах малко в безкофеиновото и кафе.

— Майкъл, моля те. Бременна съм в осмия месец. Не знам какво ще стори на бебето този върсд. Нямам никаква представа.

— Няма значение какво ще му стори. Ще го обичаме дори да е бавно загряващо или сакато. Каръл ще се грижи за него, ще му осигури добро детство. Целият лагер ще го гледа. Не се тревожи. Познавам възлюбената си. Каръл ще изреже бебето от теб, преди да те екзекутираме. Ще го изтръгне и ще го обича като свое собствено дете. В библиотеката на лагера намерих учебник по медицина, в който е обяснено как се прави цезарово сечение. Не ми изглежда толкова трудно. Обзалагам се, че двамата с Дон Люистън ще се оправим. Дон ще се опита да се измъкне от съдбата, която ще сполети теб и Пожарникаря. Хайде сега. Забий иглата. Не си надам по говоренето. Обичам да действам.

— Ако се опиташ да правиш цезарово сечение без никакво медицинско обучение, ще убиеш и мен, и бебето ми.

— А, не. Освен това ще те държим будна. Можеш да ни казваш какво да правим. Нали?

— Господи — изуми се Харпър и по бузата й потече първата гореща сълза. — Как можеш да сториш това на Али? Да убиеш дядо й. Да заплашиш брат й. Тя те обича. Мислех си, че и ти я обичаш.

— Предполагам, че е така, по един или друг начин. Но тя не е Каръл. Каръл още е девствена. На трийсет години е, а още не е кървила. Тя иска аз да й бъда първият. Каза ми, че цял живот ме е чакала.

Майкъл приличаше на фанатик, очите му блестяха по странен начин. Харпър си спомни, че Бен беше видял него и Али да се натискат зад параклиса същата вечер, в която Отец Стори беше ударен по главата. Разбира се, било е лесно да сбърка племенницата с лелята в мрака. Дори можеха да бъдат изиграни от една и съща актриса във филмовата версия.

— Том ми каза, че дъщеря му никога не би го наранила. Не мога да повярвам, че е грешал толкова много — каза тя.

Изненада се, като видя по бузите на Майкъл да избиват червени петна. Той сложи пръст на устните си, сякаш искаше да й каже да замълчи.

— О, горе-долу сам се справих с това. Каръл ми каза, че Отец Стори знаел как сме се погрижили за Харолд, но тя смяташе, че като помисли по въпроса, ще се съгласи, че е трябвало да бъде сторено. Тогава всички заедно отидохме да спасяваме затворниците. Докато вървяхме към водата. Отец Стори ме дръпна на една страна и ме предупреди, че ще се наложи да заключим Мама Каръл, когато се върнем. Да я заключим и да я изпратим на заточение. Всъщност беше доста разстроен. Сметнах, че може би ще е най-добре, ако умре за лагера. Знаеш ли какво? Този старчок има доста корава глава. Ударих го с палката си достатъчно силно, за да размажа пъпеш, а той дори не падна близо десет секунди. Просто стоеше и се поклащаше, гледаше ме с някаква изненадана усмивка на лицето.

— Когато Каръл разбере какво си направил на баща й, ще те убие. Ще те убие собственоръчно.

— Няма да разбере.

— Аз ще й кажа.

— Това ще е лъжа. Всичко, което кажеш, ще е лъжа. Ще се уверя, че Ник и Али ще умрат с теб. Или че ще умрат по-късно. Както и да е. Единственият ти шанс да предпазиш тези деца е да се намушкаш със собствения си меч.

— Не можеш…

— Стига приказки — каза Майкъл и погледна Ник. — Още една дума, само още една, и се кълна в бога, че ще пръсна празната глава на глухарчето по шибаната му възглавница. Инжектирай се. Веднага.

Харпър се инжектира.