Джо Хил
Пожарникаря (100)

21

Искаше да побегне, но нямаше как. Коремът й, в който имаше бебе, беше придобил твърдост и размери, които бяха величествени, планетарни. Затова вървеше на зигзаг между лабиринта от борове, потеше се и дишаше тежко.

В този мрак, с това сърцебиене и размътен поглед нямаше как да види, че Майкъл Линдквист я следи от разстояние, дори да се оглеждаше за него. Той вървеше внимателно, не бързаше за никъде, наблюдаваше дълго време, преди да се премести от едно дърво на друго. Ако го беше видяла, може би щеше да се изненада от изражението му, от стиснатата му уста и присвитите очи. Нямаше нищо детинско в тях. Последва я чак до навеса за лодки, но когато отиде на дока, той се скри и скоро съвсем се изгуби в сенките.

Харпър не бързаше по дървените стъпала, изрязани в пясъчната дига, хващаше се за морската трева за опора. Океанът приличаше на нащърбена метална чиния, понесла хиляди удари с чук. Лунната светлина се превръщаше в сребро по ръбовете на вълните. Изглеждаше доста развълнуван. Харп не видя мъжа, който стоеше в края на дока, докато не тръгна по него към лодката.

Дон Люистън извърна глава, за да погледне през рамо. От дясната му страна имаше метална кофа, а върху коленете му въдица.

— Сестра Уилоус! Какво те води насам? — попита старецът. Не ловеше риба сам. Чък Каргил стоеше на каменистия бряг, също държеше въдица, а пушката му беше оставена до краката му зад него. Каргил присви подозрително очи към тях.

— Отец Стори се събуди. Можеш ли да се измъкнеш? Иска да види Джон възможно най-скоро.

Рошавите вежди на Дон се стрелнаха нагоре и устата му се отвори в комична гримаса.

— Ахъм, мисля, че… — Стана и сложи едната си ръка като фуния около устата. — Чъки, момчето ми! Пази форта. Трябва да закарам госпожата да се види с Джон. Иска да прегледа премазаното му крилце.

— Господин Люистън? Хей, ах… господин Люистън, не мисля, че… — Едно подръпване на кордата му отвлече вниманието. Върхът на въдицата му се изви към водата. Младежът я погледна подразнен, след което отново се извърна към Харпър и Дон. — Господин Люистън, по-добре да почакате, преди да отидете, където и да било. Първо трябва да изясня случая с Майка Каръл.

Дон хвърли въдицата си настрани, хвана Харпър за ръката и й помогна да се качи в лодката.

— Веч’ е оправено, инак Мама Каръл не би пуснала сестрата дори да припари до тук! Хич няма да позволя на една дама в шиб’ния си осми месец да се опитва да гребе сама в тази лудница.

— Господин Люистън… господин Люистън, трябва да почакаш… — нареди Каргил и направи крачка към тях, но продължаваше да държи въдицата си, която вече се беше изкривила в параболична арка, а кордата беше изпъната до скъсване.

— Ударил си нещо, Чъки! — провикна се Дон и също се качи в лодката. — Да не си посмял да изтървеш тази, туй е вечерята на Бен Патчет! Ще се върна, докато я извадиш от водата!

Дон хвана греблата и лодката подскочи върху вълните.

Докато гребеше навътре — навеждаше се изцяло напред, след което се издърпваше назад — а греблата тракаха в металните си пръстени и се потапяха във водата, Харпър му разказа всичко. Когато стигна до частта с организираната от Каръл постановка на Харолд, Дон направи физиономия като човек, който беше помирисал нещо неприятно. Горе-долу май ставаше въпрос точно за това.

— Бен Патчет е бил нейният убиец?

— Така изглежда.

Старецът поклати глава.

— Какво?

— Нямам проблем да повярвам, че Бен би застрелял противното дебелаче за Каръл. Бен Патчет би сторил всичко в името на шиб’ната защита на хората. Но не мога да си го представя да се обади на крематорен отряд. Прекалено много неща могат да се объркат. Ами ако Харолд пропееше за Кемп Уиндъм, преди Бен да има възможност да го закове? Ами ако крематорният отряд беше тежковъоръжен и се беше разразила престрелка? Не, Каръл би го сторила. Тя е истерична. Не мисли за последствията от действията си. Но Бен е внимателен. Той е наполовина ченге, наполовина бюрократ.

— Може би Каръл се е обадила на крематорен отряд и след това е споделила плана си на Бен. Нямал е друг шанс, освен да оправи кашата й.

Дон кимна мрачно.

— Все още не си напълно съгласен.

— Хич даже — отвърна старецът.

— Защо не?

— Защото шибаните телефони не са при нея. При Бен са. Как би се обадила на когото и да било? Откъде ще знае на кого да се обади?

Дон загреба за последно и закара лодката в калта. Скочи навън и помогна на Харпър да се изправи.

— Боже, изведнъж си станала много голяма.

— На мен ми харесва — отвърна жената. — Изглеждам глупаво, не мога да бягам и не мога да нося нищо друго, освен долнища и много-много-големи суитшърти. Но ми харесва идеята да съм толкова голяма, че да газя низшите създания. Не искам да се бия с враговете си, искам да ги смажа под невероятната ми тежест.

Дон се загледа в брега отсреща, но беше прекалено тъмно, за да може да види какво беше наумил Чък Каргил. Отмести поглед към бараката и нагоре към билото.

— Този лагер е на път да се превърне в шиб’на лудница. Не мисля, че ще липсвам на някого за няколко часа. Ще ми се да погледна лодката, докат’ съм тука. Да я проверя доколко е готова за плаване. Може дори да я вкарам във водата. — Старецът хвърли още един поглед към корема й. — Ако зависеше от мен, до утре следобед щяхме да сме потеглили. Туй бебе няма намерение да чака, а може да се нуждаем от седмица или две, за да стигнем до брега.

— Върви провери платноходката. Мога да греба с господин Рукууд.

Дон я изпрати до вратата на бараката, поддържаше я за лакътя, сякаш Харпър беше възстановяващ се инвалид. Пожарникаря отвори вратата с долнище от пижама на точки и черно-жълтото си яке над мръсна тениска. Изглеждаше прегладнял, потен, нуждаеше се от подстригване и бръснене и миришеше на лагерен огън. Харп потисна нуждата си да зарови глава в гърдите му.

— Лазар е из пъплил от шиб’ната си гробница — каза Дон. Тресеше се от удоволствие, голямото му, грубовато лице почервеня. — Отчето е будно. Пита за теб. Иска да те види… а после иска да види Каръл. Има да я поучава и нек’ ти кажа, Джони, мисля, че в тази проповед ще има огън и жупел.

Пожарникаря се почеса някак си отнесено по косматото гърло и премести поглед от Дон на Харпър.

— По-добре да си облека нещо — каза той. Харп очакваше да затвори вратата, за да може да си облече друг чифт панталони и може би пуловер. Вместо това се огледа наоколо някак си замаян, докато не забеляза шлема си, който висеше от един пирон до вратата. Постави го на главата си и въздъхна облекчен. Погледна се в квадратното си огледало, премести шлема с два незабележими сантиметра наляво и грейна от щастие.

— Така. Перфектно. Ще тръгваме ли?

— Дон ще остане на острова. Ще вкара платноходката във водата.

Пожарникаря беше по-изненадан на тази новина, отколкото на събуждането на Отец Стори.

— Ах. Предполагам, че ще тръгнете колкото се може по-скоро.

— Не чак толкова скоро — побърза да отговори Харпър.

— До края на седмицата, ако ме пита някой — отвърна Дон. — Туй бебе няма да чака нещата да се оправят. На път е. Няма повече от четири седмици. Колкото по-скоро отведем сестра Уилоус на острова на Марта Куин и болницата там, толкоз по-добре ще се почувствам аз. Но туй не е всичко. Сестрата казва, че Каръл Стори може да тръгне с нас. След като се разчуе какво е сторила, може сама да пожелае да си тръгне… иначе ще я вържат навън и ще я оставят на произвола на съдбата.

Пожарникаря отново погледна Харпър с поглед, който за много кратко време се превърна от мъглив в изумен.

— Какво е сторила? Имам предвид, освен прилагането на мъчения от деветнайсети век върху враговете си, изолирането на Харпър в лазарета и заплахата да й открадне бебето?

— Две думи. — Дон раздвижи рошавите си вежди. — Шибаният Харолд Крос.

— Ще ти разкажа в лодката.