Джо Хил
Пожарникаря (10)

8
Септември

Два дни по-късно лявата й ръка приличаше на нотна тетрадка. Около предмишницата й се виеха фини черни линии, петолиния, тънки като паяжина, със златисти ноти между тях. Харпър постоянно дърпаше ръкава си, за да ги гледа. До края на следващата седмица беше изрисувана с драконова люспа от китката до рамото.

Един ден си свали ризата, погледна се в огледалото от вътрешната страна на гардероба и забеляза колан, който опасваше ханша й — татуировка в златно и черно. Когато се отърси от първоначалния шок и отвращение, трябваше да признае, че всъщност беше изумително красив.

Понякога сваляше всичките си дрехи, освен бельото, и разглеждаше новоилюстрираната си кожа на светлината от свещите. Не спеше много и тези инспекции обикновено се извършваха малко след полунощ. Също като имагинерни лица на трептящия огън или фигури върху лака на дървените повърхности, тя си представяше, че вижда недовършени образи, надраскани в люспата.

Често извършваше този ритуал, най-вече, когато Джейкъб се обадеше от караваната на мъртвия си колега. Той също не спеше.

— Помислих си, че трябва да те проверя — казваше й. — Да разбера какво правиш днес.

— Туткам се из къщата. Изядох последната паста. Опитвам се да не се превръщам в купчина въглени. При теб как е?

— Горещо. Много е горещо. Тук винаги е горещо.

— Отвори някой прозорец. Навън е прохладно. Аз съм отворила всичко и ми е добре.

— Отворил съм ги, но въпреки това се опичам. Имам чувството, че се опитвам да спя във фурна.

На Харпър не й допадна гневният начин, по който говореше за неспособността си да се охлади, или как се беше вкопчил в темата, все едно жегата беше някаква лична обида.

Опита се да го разсее, като му заговори за състоянието си с провлачен, почти сприхав тон.

— От вътрешната страна на лявата си ръка имам белези от люспата, които приличат на отворен чадър. Чадър, който се носи по вятъра. Смяташ ли, че спората има артистични наклонности? Мислиш ли, че реагира на онова, което се крие в подсъзнанието ни, и се опитва да го изобрази на кожата ни с картини, които бихме харесали?

— Не искам да говоря за тази гадост върху тялото ти. Неприятно ми е да обсъждам това отвратително нещо върху теб.

— Думите ти ме карат да се чувствам прекрасно. Благодаря ти.

Съпругът й издиша гневно, грубо.

— Съжалявам. Не искам… да звуча като някой коравосърдечко.

Харпър се засмя — изненада не само него, но и себе си. Понякога добрият стар Джейкъб използваше такива интелигентни, остроумни думи. Коравосърдечко. Преди да напусне колежа, следваше философия и все още имаше навика да преравя речника си за най-правилния термин, което, някак си необяснимо защо, винаги му донасяше грешния термин. Въпреки това не се свенеше да поправя произношението й.

Харпър се зачуди, защо трябваше да се разболее, за да установи, че бракът им не вървеше.

Джейкъб опита да се извини отново:

— Съжалявам. Наистина. Завирам. Трудно ми е да… мисля разумно!

От няколко страни в стаята нахлу вятър и охлади голия й корем. Нямаше представа как беше възможно да му е горещо, където и да беше.

— Чудех се дали драконовата люспа не рисува чадъра на Мери Попинз на ръката ми. Знаеш ли колко много пъти съм гледала филма?

— Драконовата люспа не реагира на подсъзнанието ти. Ти го правиш. Виждаш неща, които искаш да видиш.

— Има логика — отвърна Харпър. — Но знаеш ли какво? Един от градинарите в болницата имаше плетки от люспата, които приличаха на виещи се стъбълца. Виждаше се всяко едно мъничко листо и всичко останало. Приличаше на бръшлян, няма спор в това. Сякаш драконовата люспа правеше артистичен коментар за работата на живота му.

— Просто белезите изглеждат така. Като нишки с бодли. Не искам да говорим за това.

— Предполагам, че люспата още не е стигнала до мозъка ми, така че не може да знае нищо за мен. Необходими са седмици, за да премине синусите и да стигне до него. Все още сме във фазата на опознаване в нашата връзка.

— Господи — оплака се Джейкъб. — Изгарям жив тук.

— Момко, май се обади на грешната мадама за съчувствие — отвърна му Харпър.