Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Неаполитански романи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storia del nuovo cognome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Елена Феранте

Заглавие: Новото фамилно име

Преводач: Вера Петрова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 17 ноември 2017

Редактор: Росица Ташева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-619-02-0121-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10530

История

  1. —Добавяне

96.

Енцо наистина изчакал под прозорците на Лила и Стефано онази вечер, в която я завел у тях, и вероятно, ако Стефано я беше ударил, щеше да се качи и да го убие. Но Стефано не я ударил, напротив, приел я с радост в чистия и подреден дом. Държал се, все едно жена му наистина е била при мен в Пиза, макар и да нямал никакво доказателство, че нещата са се развили именно така. От своя страна Лила не предоставила такова извинение, нито пък каквото и да е друго. На другия ден, когато се събудили, му съобщила с неохота:

— Бременна съм. — И той така се зарадвал, че когато тя добавила: — детето не е от теб, — се разсмял с неподправен, весел смях.

Понеже го повторила с нарастваща ярост един, два, три пъти и дори се опитала да го нападне с юмруци, той взел да я гали и да я целува, шепнейки:

— Стига, Лина, стига, стига вече, толкова се радвам. Знам, че се държах лошо с теб, но сега да престанем, спри да ми говориш нелепици. — И очите му се напълнили със сълзи на радост.

Лила отдавна знаела, че хората си изфабрикуват лъжи, за да се защитят от истината, но я учудило, че мъжът й успява да се самозалъже с такава ликуваща убеденост. От друга страна, вече изобщо не я било грижа нито за Стефано, нито за нея самата и след като известно време продължила да повтаря равнодушно: „Детето не е от теб“, претръпнала и възприела ленивото поведение на бременна. Предпочитала да отложи болката, помислила си, е, добре тогава, да прави каквото ще, като не иска да страда сега, ще страда по-нататък.

После се заела да му изрежда какво иска и какво не: не искала повече да работи нито в магазина на Пиаца деи Мартири, нито в бакалията; не искала да се вижда с никого — приятели, роднини, особено с двамата Солара; искала само да си седи вкъщи като съпруга и майка. Той се съгласил, убеден, че ще промени мнението си до няколко дни. Лила обаче наистина се затворила в апартамента, без да прояви и най-малък интерес към делата на Стефано, на брат си или на баща си, нито пък към случващото се с неговите роднини или нейните собствени.

Един-два пъти опитала да я посети Пинуча със сина си, Фернандо, на галено Дино, но тя не й отворила.

Веднъж дошъл Рино, силно изнервен, Лила го приела и изслуша брътвежите му за това колко се били разсърдили двамата Солара, че е изчезнала от магазина, колко зле вървели нещата с обувките „Черуло“, тъй като Стефано се занимавал само със собствените си работи и вече не инвестирал. Когато най-после млъкнал, му казала:

— Рино, ти си по-големият брат, пораснал си, имаш си жена и дете; направи ми една услуга: живей си живота, без непрекъснато да ме намесваш.

Той го приел много зле и си тръгнал твърде потиснат след една тирада как всички забогатявали все повече, а той, по вина на сестра си, която не държи на семейството и на кръвта на Черуло, а вече се възприема само като Карачи, рискува да загуби и малкото придобито.

Дори Микеле Солара си направил труда да я посети — в началото дори опитвал по два пъти на ден, в часове, когато бил сигурен, че Стефано не си е у дома. Но тя не му отваряла, седяла тихо в кухнята, почти не дишала; стигнало се дотам, че веднъж, преди да си тръгне, той се развикал от улицата:

— Ти за коя се мислиш, мръсница долна, имаше с мен уговорка и не я спази.

Лила приемала охотно вкъщи само Нунция и майката на Стефано, Мария, които я обгрижвали през цялата бременност. Спряла да повръща, но й останал сивкавият цвят на лицето. Имала чувството, че е надебеляла и се е подула повече отвътре, отколкото отвън, сякаш всеки орган бил започнал да нараства вътре в обвивката на тялото. Коремът й се струвал като мехур от плът, издуван от диханията на бебето. Дострашало я от това разширяване, изплашила се, че ще й се случи нещото, от което винаги я било страх: да се пръсне, да се разлее. После внезапно почувствала, че обича това създание вътре в нея, тази абсурдна форма на живот, този разрастващ се елемент, който в даден момент щял да излезе от половия й орган като кукла на конец, и чрез него си възвърнала самосъзнанието. Изплашена от невежеството си и от грешките, които можела да допусне, се заела да изчете всичко, което успяла да намери за бременността, за случващото се в утробата и подготовката за раждането. През тези месеци почти не излизала от вкъщи. Престанала да купува дрехи или предмети за дома, но свикнала майка й да й носи поне по два вестника, а от Алфонсо получавала списания. Това било всичко, за което харчела. Веднъж, когато Кармен се отбила да й поиска пари, й казала да се обърне към Стефано, защото тя нямала, и момичето си тръгнало помръкнало. Вече за никого не я било грижа, само за детето.

Кармен се обидила и я обзела още по-голяма ненавист. Не била простила на Лила, че е провалила създалото се между двете съюзничество в новата бакалия. А сега не й простила, че не посегнала към портфейла. Най-вече смятала за непростимо, че била постъпила — така заразправяла наляво и надясно, — както й било угодно: първо изчезнала, после се върнала, и въпреки всичко продължила да се прави на важна, да разполага с хубавия си дом, а сега щяла и да се сдобие с дете. Явно на мръсниците най̀ им върви, обяснявала. А на нея, която се трепела от сутрин до вечер, й се случвали все ужасни неща, едно след друго. Баща й умрял в затвора. Майка й умряла по начин, за който не искала дори да си спомня. А сега и Енцо. Причакал я една вечер пред бакалията и й казал, че не е готов връзката им да продължи. И толкова, както винаги, само няколко думи и никакво обяснение. Тя хукнала да се оплаче на брат си и Паскуале привикал Енцо да му иска обяснение. Енцо обаче не му го дал и ето че сега не си говорели.

Когато се върнах от Пиза за великденската ваканция, се срещнахме в градинката и тя си изля всичко пред мен.

— Каква съм била глупачка — занарежда, — да го чакам през цялото време от казармата. Каква глупачка, да работя от сутрин до вечер за нищо и никакви пари. — Заяви, че всичко й е писнало. И без директна връзка взе да обижда Лила. Стигна дори дотам да я обвини в любовна афера с Микеле Солара, когото често били виждали да се навърта около дома на Карачи. — Рога и пари — изсъска, — така я кара тая.

Нито дума не чух за Нино. Беше цяло чудо, че никой в квартала нищо не разбра за тази история. Антонио беше човекът, който, пак тогава, ми разказа как го е пребил и как е изпратил Енцо да прибере Лила, но го разказа само на мен и съм сигурна, че през целия си живот на никой друг не го е казвал. Останалото научих от Алфонсо: като го притиснах сериозно, ми каза какво е чул от Мариза — че Нино е заминал да учи в Милано. Благодарение на което, когато на Велика събота най-случайно срещнах Лила край шосето, изпитах тънко задоволство при мисълта, че знам повече от нея за собствения й живот, а от това, което знаех, беше лесно да заключа, че да ми отмъкне Нино, не й е донесло нищо добро.

Коремът й вече беше доста голям, издутина, порасла на съвсем слабото й тяло. Лицето й не излъчваше разцъфналата хубост на бременните жени, даже беше погрозняло, с опъната на изпъкналите скули зеленикава кожа. И двете се постарахме да се направим, че нищо не се е случило.

— Как си?

— Добре.

— Може ли да ти пипна корема?

— Да.

— А по онзи въпрос?

— Кой?

— Онзи от Иския.

— Приключи.

— Жалко.

— Ти какво правиш?

— Уча, имам си мое място и всички книги, които ми трябват. Имам и нещо като гадже.

— Нещо като?

— Да.

— Как се казва?

— Франко Мари.

— С какво се занимава?

— Учи и той.

— Колко ти отиват тези очила.

— Франко ми ги подари.

— А роклята?

— Пак той.

— Богат ли е?

— Да.

— Радвам се. А ученето как върви?

— Залягам здраво, иначе ще ме изключат.

— Внимавай.

— Внимавам.

— Блазе ти.

— Е…

Каза, че терминът й е през юли. Следеше я същият лекар, който я бе изпратил на морски бани. Лекар, а не кварталната акушерка.

— Страх ме е за бебето — каза, — не искам да раждам у дома. — Прочела беше, че е по-добре да се роди в клиника. Усмихна се, пипна корема си. И изтърси неясното изречение: — Тук съм още само заради това.

— Хубаво ли е да усещаш бебе вътре в теб?

— Не, неприятно е, но го нося с удоволствие.

— Стефано ядоса ли се?

— Той вярва в каквото му отърва.

— Тоест?

— Че по едно време съм луднала и съм избягала при теб в Пиза.

Направих се, че нищо не знам, изиграх стъписване.

— В Пиза? Ти и аз?

— Да.

— И ако ме попита, трябва да му потвърдя ли?

— Както искаш.

Разделихме се с обещанието да си пишем. Но не си писахме, а и аз не се постарах да разбера как е минало раждането. На моменти в мен се надигаше чувство, което веднага отблъсвах, за да му попреча да се превърне в осъзнато: исках да й се случи нещо, бебето да не се роди.