Елена Феранте
Новото фамилно име (79)

78.

След Коледа научих от Алфонсо, че Пинуча е родила момче и са го кръстили Фернандо. Отидох да я видя, като си представях, че ще я заваря да лежи, щастлива, с бебето на гърдите. Но тя вече беше на крак, по нощница и чехли, намусена. Изгони грубо майка си, която й казваше:

— Легни си, не се изморявай.

Когато ме заведе до люлката, ми каза мрачно:

— На мен нищо не ми се получава като хората, виж го колко е грозно, не мога не само да го пипна, ами и да го гледам.

От прага на стаята Мария успокоително занарежда по инерция:

— Какво говориш, Пина, толкова е хубаво.

Но тя продължи ядно да повтаря:

— Грозно е, по-грозно е от Рино, в това семейство всички са грозни.

После си пое дъх и възкликна отчаяно със сълзи на очи:

— Аз съм си виновна, не си избрах за мъж какъвто трябва, ама като си още момиче, не го мислиш, а сега гледай какъв син родих, носът му е сплескан като на Лина.

След което без никаква връзка премина към тежки обиди по адрес на снаха си.

Научих от нея, че Лила, мръсницата, вече петнайсет дни подреждала и пренареждала както й скимне магазина на Пиаца деи Мартири. Джилиола трябвало да се примири и се върнала в сладкарницата на Солара, тя самата, Пинуча, трябвало да се примири, вързана с бебето кой знае докога; всички трябвало да се примирят, като се започне от Стефано, както обикновено. И сега всеки ден Лила им излизала с по нещо: ходела на работа облечена като асистентка в предаване на Майк Бонджорно^[1] и ако не я карал мъжът й с колата, най-спокойно се оставяла да я закара Микеле; похарчила била кой знае колко за картини, дето изобщо не се разбирало какво е нарисувано на тях, и била ги закачила в магазина неизвестно с каква цел; купила била сума ти книги и ги държала на една лавица, на мястото на обувките; подредила била нещо като малък салон с дивани, кресла, пуфове, а в една кристална купа държала шоколадови бонбони от „Гай Один“ за който си поиска, гратис, като че не била там да мирише краката на клиентите, а да се прави на господарката на замъка.

— И не е само това — продължи, — има и по-лошо.

— Какво?

— Знаеш ли какво направи Марчело Солара?

— Не.

— Помниш ли обувките, дето му ги бяха дали Стефано и Рино?

— Онези, направени точно по скицата на Лина ли?

— Да, отвратителни обувки, Рино винаги е твърдял, че пропускат вода.

— Е и? Какво е станало?

Пина избълва задъхано една история, на места объркана, за пари, подли кроежи, измами, дългове. Станало така, че Марчело, недоволен от новите модели, изработени от Рино и Фернандо, със сигурност в съгласие с Микеле, вкарал онзи чифт в производство, но не във фабрика „Черуло“, а в друга фабрика в Афрагола. След което преди Коледа ги пуснал в продажба по магазините, и най-вече в магазина на Пиаца деи Мартири, с марка „Солара“.

— Имал ли е право?

— Ами защо не, обувките са си негови: ония двама тъпаци, брат ми и мъжът ми, му ги бяха подарили, може да си прави с тях каквото си поиска.

— И тогава?

— И тогава — каза, — из Неапол в момента се продават обувки „Черуло“ и обувки „Солара“. И обувките „Солара“ вървят отлично, по-добре от обувките „Черуло“. И цялата печалба е за Солара. От което Рино е безкрайно изнервен, защото можеше да очаква всякаква конкуренция, но не и от самите Солара, партньорите му, отгоре на всичко с обувки, които е изработил с двете си ръце, а после по най-глупав начин е зарязал.

Спомних си Марчело. Онзи път, когато Лила го заплаши с ножчето. Беше по-бавен от Микеле, по-срамежлив. За какво му беше да им прави напук? Сделките на двамата Солара бяха безбройни, някои на светло, други не, и се разрастваха с всеки изминал ден. Имаха влиятелни познанства още от времето на дядо им, правеха услуги и им правеха услуги. Майка им беше лихварка и имаше един тефтер, от който половината квартал се страхуваше, вероятно вече и семействата Черуло и Карачи. Така че за Марчело и за брат му обувките и магазинът на Пиаца деи Мартири бяха само един от кладенците, от които семейството им черпеше, и той със сигурност не беше от най-важните. Тогава защо?

Разказът на Пинуча ме подразни: привидно ставаше дума за пари, но усетих нещо прикрито на заден план. Марчело вече не беше влюбен в Лила, но раната си оставаше и се беше възпалила. Веднъж почувствал се свободен от обвързаност, нищо не му пречеше да навреди на онези, които някога го бяха унизили. Така ми каза и Пинуча:

— Рино и Стефано отидоха да се оплачат, но без резултат.

Двамата Солара, свикнали да правят каквото си искат, се държали с тях надменно и ги оставили да си говорят сами. Накрая Марчело мъгляво намекнал, че с брат му предвиждали продуктова линия „Солара“, която да се базира, с известни вариации, на елементи от този пробен модел. И после, без конкретна връзка, добавил:

— Да видим как ще вървят новите ви модели и дали ще си струва да ги оставим на пазара.

Разбра ли сега? Разбрах. Марчело искаше да елиминира марката „Черуло“, да я замести с марка „Солара“ и така да нанесе немалка финансова щета на Стефано. Трябва да напусна Неапол, да си отида от квартала, казах си, какво ме интересуват кавгите им? Но все пак попитах:

— А Лина?

В очите на Пинуча проблесна ярост.

— Точно тя е проблемът.

Лина била обърнала цялата история на смях. Когато Рино и мъжът й се ядосвали, ги взимала на подбив:

— Вие му ги подарихте тия обувки, а не аз; вие правихте сделки с братята Солара, а не аз. Като сте такива тъпанари, аз какво да направя?

Оставала неутрална, не се разбирало на чия страна е, със семейството или със Солара. До степен, че когато Микеле за пореден път настоял да я назначи на Пиаца деи Мартири, тя най-неочаквано се съгласила, даже започнала да тормози Стефано да я пусне.

— И Стефано как така е отстъпил? — попитах.

Пинуча изпусна дълга, тягостна въздишка. Стефано отстъпил, защото, като се имало предвид колко държи Микеле на Лила и това, че Марчело винаги си е падал по нея, се надявал, че тя ще успее да оправи нещата. Но Рино нямал вяра на сестра си, бил уплашен и нощем не можел да спи. Старият модел, отхвърлен от него и Фернандо и произведен от Марчело в изначалния му вариант, се харесвал и се продавал. Какво щяло да стане, ако двамата Солара решат да преговарят директно с Лила и тя, каквато си е подлярка по рождение, след като отказа да скицира нови модели за семейството си, реши да работи за тях?

— Няма да стане — казах на Пинуча.

— Тя ли ти каза?

— Не, не съм я виждала от лятото.

— Тогава?

— Познавам я. Когато нещо й стане интересно, Лина му се отдава докрай. Но щом го постигне, й минава желанието, повече не я занимава.

— Сигурна ли си?

— Да.

Мария се зарадва на тези ми думи и се хвана за тях, за да успокои дъщеря си.

— Чу ли? — каза й. — Всичко е наред. Ленуча знае какво говори.

Но всъщност нищо не знаех, най-несведущата част от мен беше наясно с непредвидимостта на Лила, затова нямах търпение да си тръгна от този дом. Какво общо имам, мислех си, с тези дребнави постъпки, с малкото отмъщение на Марчело Солара, с това драпане и напрежение, обзело всички за пари, за коли, за апартаменти, за мебели, украшения и курорти? И как е могла Лила, след Иския, след Нино, да се заиграва пак с тези камористи? Ще се дипломирам, ще се явя на конкурс и ще го спечеля. Ще се махна от тая гадост, възможно най-далече. И разнежена от вида на бебето, което Мария беше взела на ръце, казах:

— Колко е хубаво.