Елена Феранте
Новото фамилно име (77)

76.

На зазоряване Стефано излезе от спалнята, Лила не. Каза:

— Пригответе багажа, тръгваме си.

Нунция не можа да се сдържи, посочи с укор щетите, които беше нанесъл из къщата, и му каза, че трябва да заплатят за тях на хазяйката. Той й отговори — като че много от това, което му беше крещяла преди няколко часа, му беше останало в съзнанието и изпитваше необходимост да уточни някои детайли, — че винаги е плащал и че ще продължи да плаща.

— За тази къща платих аз — заизрежда с отпаднал глас, — аз платих за курорта ви, всичко, което имате вие, вашият мъж, синът ви, аз съм ви го дал, така че не ми натяквайте разни простотии, а пригответе багажа и да си тръгваме.

Нунция повече не гъкна. Малко по-късно Лила излезе от стаята с жълтеникава рокля с дълъг ръкав и големи очила на кинозвезда. Не ни каза и дума. Не отвори уста нито на пристанището, нито на корабчето, нито когато пристигнахме в квартала. Отиде си у дома с мъжа си, без да си вземе довиждане.

Колкото до мен, реших, че от този момент ще живея, като се занимавам само със себе си, и от завръщането ни в Неапол точно това направих, наложих си пълна дистанцираност. Не се обадих на Лила, не се обадих на Нино. Приех безропотно сцената, която майка ми ми спретна — обвини ме, че съм отишла на Иския да се правя на важна, без да ме е грижа, че у дома има нужда от пари. Баща ми също, макар че непрекъснато ме хвалеше за здравия ми вид и за златисторусите ми коси, и той не остана по-назад: щом майка ми се нахвърли върху мен в негово присъствие, веднага взе нейната страна:

— Голяма си — каза, — направи, каквото е нужно.

Действително трябваше спешно да спечеля пари. Можех да поискам от Лила каквото ми беше обещала като компенсация за престоя ми на острова, но след решението да се откъсна от нея и особено след грубите думи, които Стефано отправи към Нунция (и по някакъв начин и към мен), не го направих. По същата причина напълно изключих възможността да приема, както направих предишната година, тя да ми купи учебниците. Веднъж, когато срещнах Алфонсо, го помолих да й предаде, че съм разрешила проблема с учебниците за тази година и с това приключих въпроса.

След августовските празници обаче се явих в книжарницата на Виа Медзоканоне и донякъде защото бях се проявила като успешна и дисциплинирана служителка, донякъде заради външния ми вид, много положително повлиян от слънцето и морето, собственикът, след известен отпор, ме прие отново на работа. Изискването му беше обаче да не напускам, когато започна училище, а да продължа да работя, макар и само следобед, докато трае продажбата на учебниците. Приех и прекарах дълги дни в книжарницата, през които приемах преподаватели, дошли с пълни чанти да продадат евтино учебниците, предоставени им безплатно от издателствата, и ученици, които за още по-малко пари предлагаха своите оръфани учебници.

Преживях една седмица на силна тревога, защото не ми идваше менструацията. Опасявах се, че съм забременяла от Сараторе, бях отчаяна, външно се държах привидно спокойно, отвътре бях освирепяла. Прекарах безсънни нощи, но не потърсих съвет или съчувствие от никого, всичко запазих за себе си. Най-накрая, когато един ден отидох до мърлявата тоалетна в магазина, видях, че кървя. Беше един от редките благополучни моменти в онзи период. Менструацията ми се видя като окончателно заличаване на следите от нашествието на Сараторе в тялото ми.

В началото на септември се сетих, че Нино би трябвало да се е върнал от Иския и ме обзе хем страх, хем надежда, че може да намине, макар и само да ме поздрави. Но не се появи нито на Виа Медзоканоне, нито в квартала. Що се отнася до Лила, мернах я само на два пъти, в неделя, докато профучаваха в колата с мъжа й. Достатъчни ми бяха тези няколко секунди, за да се ядосам. Какво беше станало. Как си беше подредила нещата. Продължаваше всичко да има, задържала беше всичко: колата, Стефано, апартамента с банята, телефона и телевизора, хубавите дрехи, охолството. Пък и кой знае какви планове кроеше тайно в главата си. Знаех я каква е и си казвах, че няма да се откаже от Нино, дори ако Нино се откаже от нея. Но прогоних тези мисли и си наложих да остана вярна на уговорката, направена със самата мен: да продължа живота си без тях и да се науча да не страдам от това. За целта се заех с нещо като самотренировка: опитвах се изобщо или почти никак да не реагирам. Научих се да свеждам емоциите си до минимум: ако собственикът ми пускаше ръце, го отблъсвах без възмущение; ако клиентите се държаха грубо, аз си оставах любезна с тях; дори с майка ми успях да не повишавам тон. Всеки ден си повтарях: аз съм това, което съм, и не ми остава друго, освен да се приема; родена съм такава, в този град, с този диалект, без пари; ще дам това, което мога да дам, и ще взема това, което мога да взема, ще изтърпя това, което има да се изтърпи.