Елена Феранте
Новото фамилно име (56)

55.

Стефано и Рино се втурнаха вътре. Лила се държа още по-мило от предишната седмица. Прегърна Стефано и се остави да я прегърне; нададе радостен вик, когато той измъкна от джоба си кутийка, отвори я и намери вътре златна верижка с висулка във формата на сърце.

Естествено, и Рино беше донесъл подарък на Пинуча, която направи всичко възможно, за да реагира като снаха си, но в очите й ясно личеше болезнено безсилие. Целувките на Рино, прегръдките и подаръкът бързо пропукаха маската на щастлива съпруга, която бе надянала надве-натри. Устата й затрепери, последва порой от сълзи и тя каза на пресекулки:

— Приготвила съм си багажа. Не искам да остана тук нито минута повече, искам да съм винаги и само с теб.

Рино се усмихна, трогна го всичката тази любов, засмя се. После каза:

— И аз искам да съм винаги и само с теб.

Накрая разбра, че жена му не просто му съобщаваше колко й е липсвал и колко винаги щеше да й липсва, а че наистина иска да си тръгне и всичко е готово за отпътуването, и че непоносимият плач, с който придружаваше упорството си, е истински.

Затвориха се в спалнята да го обсъдят, но това не трая дълго. Рино се върна при нас и извика на майка си:

— Мамо, искам да знам какво е станало. — И без да дочака отговора, се обърна с нападка и към сестра си: — Ако е по твоя вина, бог ми е свидетел, че ще те пребия. — И извика към жена си в другата стая: — Стига, писна ми, ела веднага тука, уморен съм и искам да ям.

Пинуча излезе с подути очи. Като я видя, Стефано реши да се пошегува, за да излезе от положението, прегърна сестра си и въздъхна:

— Ех, тая любов, на луди ни правите вие, жените.

След което, сякаш внезапно спомнил си за първопричината на своята лудост, целуна Лила по устните и пред злощастието на другата двойка се въодушеви от това колко неочаквано щастливи се чувстваха те самите.

Седнахме всички на масата. Нунция мълчаливо сервира на всеки, един по един. Този път не издържа Рино, изрева, че вече не е гладен и запокити чинията си, пълна със спагети с миди, в средата на кухнята. Аз се уплаших, Пинуча се разплака отново. Стефано също изостави дружелюбния тон и каза сухо на жена си:

— Да се махаме, ще те заведа на ресторант.

Напуснаха кухнята сред протестите на Нунция и Пинуча. В последвалата тишина чухме моторчето да се отдалечава.

Помогнах на Нунция да почисти пода. Рино стана и отиде в спалнята. Пинуча изтича да се затвори в тоалетната, но след малко излезе, последва мъжа си и затвори вратата на стаята. Едва тогава Нунция избухна, изоставила ролята си на всеопрощаваща свекърва:

— Видя ли я тая мизерница какво му причинява на Ринучо? Какво й стана?

Казах й, че не знам, и беше вярно, но прекарах вечерта в опит да я утеша с измислици за състоянието на Пинуча. Казах й, че и аз, ако носех дете в корема си, щях като нея да искам да съм все около мъжа си, за да се чувствам защитена и да съм сигурна, че не само аз нося отговорност като майка, но и той като баща. Казах, че Лила е дошла, за да може да забременее, и че лечението очевидно е правилно, защото морето й действа добре — достатъчно бе да се види какво щастие се изписва на лицето й, когато види Стефано, — а пък Пинуча е изпълнена с любов и иска цялата да я даде на Рино, във всеки един миг от деня и нощта, иначе й тежи вътре и я кара да страда.

Прекарахме един задушевен час двете с Нунция във вече разтребената кухня; чиниите и тенджерите блестяха, грижливо измити, а тя ми предричаше:

— Колко хубаво говориш, Лену̀, видно е, че те чака прекрасно бъдеще. — Очите й се насълзиха, прошепна, че Лила е трябвало да учи, писано й било. — Обаче мъжът ми не даде — добави, — а аз не можах да му се противопоставя, тогава нямахме пари, тя можеше да стане като теб, пък се омъжи, пое по друг път и не може да се върне назад, той, животът, ни води накъдето си реши. — Пожела ми щастие. — С някой хубав младеж, учен като теб — каза, и попита дали наистина харесвам сина на Сараторе.

Отрекох, но споделих с нея, че на другия ден ще отида с него в планината. Зарадва се, помогна ми да приготвя сандвичи със салам и сирене провола. Увих ги, сложих ги в торбата при плажната кърпа и другите необходими неща. Препоръча ми да съм разумна, каквато винаги съм била, и си пожелахме лека нощ.

Прибрах се в стаичката си, почетох малко, но бях разсеяна. Колко хубаво щеше да е на сутринта, като изляза на свежия уханен въздух. Толкова ми харесваше на морето, даже и Пинуча с нейните ревове и караницата от вечерта; и това, че Лила и Стефано се сдобриха и че обичта им нарастваше с всяка изминала седмица. И толкова силно желаех Нино. Колко приятно беше да са там, с мен, всеки ден, той и приятелката ми, да сме щастливи и тримата въпреки някои неразбирателства, въпреки напрежението в отношенията, което невинаги си оставаше притаено.

Чух Стефано и Лила да се прибират. Опитваха се да сподавят думите и смеха си. Вратите се отвориха, затвориха, отвориха се отново. Чух шума от чешмата и от водата в тоалетната. После угасих лампата и заслушана в лекото шумолене на тръстиките и пърхането от кокошарника, потънах в сън.

Събудих се бързо, имаше някой в стаята.

— Аз съм — прошепна Лила.

Усетих, че е седнала на ръба на леглото и понечих да светна лампата.

— Не — каза, — само за малко съм.

Все пак светнах, изправих се.

Беше там, пред мен, в бледорозова нощница. Кожата й беше толкова потъмняла от слънцето, че очите й изглеждаха бели.

— Видя ли колко далече стигнах?

— Много беше добра, но се притесних.

Тръсна гордо глава и се поусмихна, сякаш да покаже, че морето вече й принадлежи. После стана сериозна.

— Имам нещо да ти казвам.

— Какво?

— Нино ме целуна — каза тя и го каза на един дъх, като че с тази спонтанна изповед се опитваше да скрие от самата себе си нещо неподлежащо на изповед. — Целуна ме, обаче си държах устата затворена.