Елена Феранте
Новото фамилно име (48)

47.

Седмицата измина в продължително очакване и срещи, които приключваха твърде бързо. Двете момчета си имаха график и го спазваха стриктно. Ставаха в шест, учеха до обяд, в три поемаха на среща с нас, в седем си тръгваха, вечеряха и отново се залавяха да учат. Нино нито веднъж не дойде сам. Макар и толкова различни във всичко, двамата с Бруно бяха много сплотени, а и изглежда, че за тези ни срещи всеки от тях черпеше сила от присъствието на другия.

Пинуча от самото начало отхвърли твърдението за тяхната сплотеност. Смяташе, че нито са чак такива приятели, нито са кой знае колко солидарни един към друг. Според нея отношенията им се градяха изцяло върху търпението на Бруно, който беше добър по характер и затова понасяше, без да се оплаква, Нино да му надува главата по цял ден с щуротиите, които се лееха от устата му.

— Ами да, щуротии — повтори, но после с нотка на ирония в гласа се извини, че е дала такова определение на брътвежите му, които харесвах и аз. — Учите и двамата — каза, — логично е да се разбирате помежду си, но позволете на нас да ни е малко скучно!

Думите й много ми харесаха. Узаконяваха в присъствието на Лила като ням свидетел, че между мен и Нино имаше някаква единствена по рода си връзка, труднодостъпна за чужди намеси. Но един ден Пинуча се обърна към Бруно и Лила с пренебрежение в гласа:

— Да оставим тия двамата да се правят на интелектуалци и да отидем да поплуваме, водата е чудесна.

Да се правят на интелектуалци очевидно беше начин да заяви, че нещата, за които говорим, не ни интересуват истински, че ни харесва да парадираме и да играем роли. Макар че мен и тази формулировка не ме притесни особено, на Нино му стана много неприятно и млъкна по средата на едно изречение. Скочи на крака, хукна към водата да се топне пръв, без да го е грижа дали е топла, или не, изпопръска ни, докато напредвахме, треперещи, и го умолявахме да престане, и се сборичка с Бруно, все едно иска да го удави.

Ето, помислих си, пълен е с възвишени идеи, но ако реши, може да бъде весел и забавен. Защо тогава на мен ми показва само сериозното си лице? Дали Галиани не му е внушила, че само ученето ме интересува? Или аз самата, заради очилата и начина ми на говорене, оставям такова впечатление?

От този момент осъзнах с нарастваща горчивина, че следобедите отлитаха и след тях оставаха само думи, натоварени от неговия стремеж да се изяви и от моето желание да подхващам една или друга тема в очакване той да се съгласи с мнението ми. Повече не ме хвана за ръка, не ме покани да седна на ръба на хавлията му. Когато се случеше Бруно и Пинуча да се разсмеят на някоя глупост, им завиждах и си мислех: колко хубаво щеше да бъде да се смея с Нино по същия начин; нищо не искам, нищо не очаквам, само малко близост, пък била тя и целомъдрена като тази между Пинуча и Бруно.

Лила, изглежда, имаше други проблеми. През цялата седмица се държа спокойно. Прекарваше голяма част от сутрините във водата, като плуваше напред-назад по успоредна на брега линия, само няколко метра навътре. Двете с Пинуча отивахме с нея и настоявахме да й показваме, въпреки че вече плуваше по-добре от нас. Но бързо ни ставаше студено и се затичвахме да легнем на горещия пясък, докато тя продължаваше да се упражнява със спокойни загребвания, леки махове с краката и ритмично поемане на въздух, както я беше научил Сараторе-баща. Ама и тя, във всичко да прекали, мърмореше Пинуча, излегната на слънце, и галеше корема си. А аз ставах и се провиквах:

— Стига си плувала, от много време си във водата, ще настинеш.

Лила обаче не ме слушаше и излизаше чак когато се вдървеше от студ, с бели очи, тъмносини устни и гъбясали пръсти. Чаках я на брега с топлата й от слънцето хавлия, намятах я на раменете й и енергично я разтривах.

Когато пристигаха момчетата, които не пропуснаха нито ден, или пак влизахме във водата с тях — но Лила обикновено отказваше и оставаше да ни гледа от брега, седнала на кърпата си, — или отивахме на разходка и тя изоставаше да събира черупки, или ако ние с Нино подемехме разговор за световните дела, тя ни слушаше много внимателно, но рядко се обаждаше. Много ме учуди, че настояваше да се придържаме към малките ритуали, които се установиха между нас с течение на времето. Например Бруно винаги носеше студени напитки, които купуваше по пътя от едно заведение на плажа, и един ден тя отбеляза, че ми е донесъл подсладена газирана вода, при положение че обикновено пия оранжада; аз казах: „Благодаря ти, Бруно, няма нужда“, но тя го накара да отиде да я смени. Или например в даден момент от следобеда Пинуча и Бруно тръгваха за охладени кокосови резенчета и макар и да предлагаха да отидем с тях, на Лила и през ум не й мина да го направи, нито пък на мен и Нино; стана съвсем в реда на нещата те да тръгват сухи, да се връщат мокри от къпане в морето и да носят кокос с яркобяла вътрешност, така че, ако се случеше да забравят, Лила питаше: „А кокосовите резенчета?“.

Много държеше и на разговорите ми с Нино. Когато се случеше да се задържим по-дълго на незначителни теми, го питаше нетърпеливо:

— Нищо интересно ли не си прочел днес?

Нино се усмихваше доволно, започваше с някои странични неща и после стигаше до темите, които му бяха на сърце. Говореше ли, говореше, но между нас никога не се стигна до някакви търкания: аз винаги се съгласявах с него, а Лила, ако се намесеше, за да възрази, го правеше набързо и тактично, без да проявява истинско несъгласие.

Един следобед, както цитираше една силно критична статия за образованието в държавните училища, той директно премина към порицание на кварталното начално училище, в което бяхме учили. Аз изразих съгласието си, като разказах как Оливиеро ни удряше с показалката по опакото на дланта, когато грешахме, и на какви безмилостни състезания ни подлагаше. Лила обаче ме учуди: каза, че за нея началното училище е било от огромно значение и похвали учителката ни на такъв италиански, какъвто отдавна не я бях чувала да говори — толкова прецизен и изразителен, че Нино изобщо не я прекъсна, за да си каже мнението, а я изслуша много внимателно и накрая подметна някои общи фрази за различните нужди на всеки от нас и за това как едно и също преживяване може да удовлетвори изискванията на едни, а да се окаже недостатъчно за изискванията на други.

В още един случай Лила възпитано изказа несъгласие на културен италиански. Боравех с все по-голяма лекота с твърдения, проповядващи компетентна намеса, която, приложена ӝвреме, би разрешила проблеми, премахнала неправди и предотвратила конфликти. Бързо бях възприела тази схема на мислене — в това винаги ме е бивало — и я прилагах всеки път, когато Нино разискваше въпроси, за които бе попрочел нещо тук-там: колониализъм, неоколониализъм, Африка. Но един следобед Лила кротко му каза, че с нищо не може да се избегне конфликтът между богати и бедни.

— Защо?

— Тези, които са отдолу, искат да застанат отгоре, тези, които са отгоре, искат да си останат отгоре — по един или друг начин винаги се стига до ругатни и стълкновения.

— Точно затова трябва проблемът да се реши, преди да се стигне до насилие.

— И как точно? Като поставиш всички отгоре? Или всички отдолу?

— Като се намери точка на равновесие между класите.

— И къде е точката? Тези отдолу да се срещнат по средата с тези отгоре ли?

— Да кажем, че да.

— И тези отгоре ще слязат надолу на драго сърце, така ли? А тези отдолу ще се откажат да се изкачат още по-нагоре?

— Ако се полагат усилия да се разрешат всички въпроси, да. Не ти се вярва, така ли?

— Не. Класите не си играят на прескочикобила, а водят борба, и борбата е до последна капка кръв.

— Това го мисли Паскуале — казах аз.

— Вече го мисля и аз — отговори тя спокойно.

Като изключим тези редки размени на реплики очи в очи, Лила и Нино на практика не разговаряха без моето посредничество. Лила никога не се обръщаше директно към него, а и Нино не се обръщаше към нея, изглежда, че изпитваха неудобство един от друг. Много по-свободно се държеше тя с Бруно, който, макар и мълчалив, благодарение на своята любезност и на симпатичния начин, по който понякога я наричаше госпожо Карачи, успя да постигне някаква близост с нея. Веднъж например, когато стояхме дълго във водата всички заедно и Нино, за мое учудване, този път не отиде да плува далече навътре — а това винаги ме изпълваше със страх, — тя се обърна към Бруно, а не към него, да й покаже на колко загребвания трябва да показва глава над водата, за да поеме въздух. Той с готовност й показа. На Нино обаче му стана неприятно, че бива пренебрегнат в качеството си на опитен плувец, и се намеси с подигравки към Бруно за късите му ръце и за липсата на ритъм. После сам показа на Лила правилния начин. Тя го наблюдаваше внимателно и веднага направи същото. Накратко, Лила накрая заплува така, че Бруно я нарече Естер Уилямс от Иския, с което искаше да каже, че е станала добра като плувкинята филмова звезда.

В края на седмицата — спомням си, че беше прелестна съботна утрин, въздухът още беше свеж, а ароматът на пиниите ни съпътстваше през цялото време, докато вървяхме към плажа — Пинуча категорично заяви:

— Синът на Сараторе е направо непоносим.

Аз предпазливо защитих Нино. Изказах компетентното си мнение, че когато човек учи и се ентусиазира за нещо, чувства необходимост да сподели ентусиазма си с другите, така беше и с него. Изглежда, не успях да убедя Лила, която каза нещо според мен обидно:

— Ако на Нино му заличиш от главата нещата, които е прочел, няма да откриеш нищо друго.

Възразих остро:

— Не е вярно. Познавам го, има много качества.

А Пинуча с радост се съгласи с нея. На Лила обаче това не й хареса и уточни, че не се е изразила добре, като изведнъж преобърна наопаки смисъла на изречението, все едно го е изрекла само така, за проба, и сега, като я слушах, съжаляваше и се чудеше какви доводи да извади, за да си вземе думите назад. Той, поясни, се опитва да свикне с мисълта, че само големите въпроси имат значение, и ако му се удаде, цял живот ще живее само за тях, без да го е грижа за друго, не като нас, които мислим само за нашите си неща: парите, къщата, мъжа, децата.

На мен и това обяснение не ми се понрави. Какво искаше да каже? Че за Нино няма да са важни чувствата към отделни хора, че съдбата му е да живее без любов, без деца, без брак? Насилих се да кажа:

— Знаеш ли, че си има приятелка и държи много на нея? Пишат си всяка седмица.

Пинуча се намеси:

— Бруно си няма приятелка, но търси идеалната за него жена и щом я намери, ще се оженят и ще имат много деца. — След което, без видима връзка, въздъхна: — Тази седмица направо отлетя.

— Не се ли радваш? Мъжът ти пак ще дойде — отговорих й.

Беше готова да се обиди: как можех дори да си представя, че посещението на Рино може да не й е приятно. Възкликна:

— Разбира се, че се радвам.

Тогава Лила ме попита:

— А ти радваш ли се?

— Че идват мъжете ви ли?

— Не, много добре ме разбра.

Разбрах я, но не си признах. Искаше да каже, че на другия ден, в неделя, докато те щяха да са заети със Стефано и Рино, аз щях да имам възможност да се видя сама с момчетата, и е почти сигурно, че, както и предишната седмица, Бруно ще се оттегли и аз ще прекарам следобеда с Нино. И беше права, точно на това се надявах. Дни наред, преди да заспя, си мислех за края на седмицата. Лила и Пинуча щяха да се отдадат на семейните радости, а за мен оставаше дребното щастие на очилата девица, прекарваща живота си в учене: една разходка, едно хващане за ръка. Или, кой знае, може би и нещо повече. Подхвърлих през смях:

— Какво има за разбиране, Лила? Блазе на вас, че сте омъжени.