Елена Феранте
Новото фамилно име (41)

40.

Говорих с Лила. Разсмя се, каза, че ще отиде на преглед само ако се закълна, че не й се сърдя.

— Добре.

— Закълни се.

— Заклевам се.

— Закълни се в братята си и в Елиза.

Казах й, че не е кой знае какво да отиде на преглед, но ако не иска, мен не ме интересува, да прави каквото ще. Стана сериозна.

— Значи не се заклеваш.

— Не.

Замълча за момент, после сведе очи и призна:

— Добре, сгреших.

Намръщих се с неприязън.

— Отиди на преглед и ми кажи как е минал.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Ако не отида на работа, книжарят ще ме уволни.

— Аз ще те назнача — каза с ирония.

— Отиди да се прегледаш, Лила.

Отиде на лекар, придружена от Мария, Нунция и Пинуча. И трите искаха да присъстват на прегледа. Лила беше послушна, дисциплинирана: никога не беше се подлагала на такъв преглед и през цялото време устните й бяха стиснати, а очите широко отворени. Когато докторът, много възрастен мъж, препоръчан от акушерката в квартала, съобщи на професионален език, че всичко е наред, майка й и свекърва й се зарадваха, а Пинуча помръкна и попита:

— А тогава защо не забременява, а когато веднъж се случи, не можа да износи бебето?

Лекарят усети нейната злонамереност и сбърчи вежди:

— Госпожата е много млада — каза, — трябва да се подсили малко.

Да се подсили. Не знам дали лекарят бе употребил точно този глагол, но така ми бе разказано и ми направи силно впечатление. Означаваше, че Лила, въпреки цялата твърдост, която проявяваше, всъщност беше слаба. Означаваше, че не забременяваше или не успяваше да износи плода не защото притежаваше тайнствена унищожителна сила, а тъкмо обратното, защото не беше достатъчно развита като жена. Враждебността ми се смекчи. Когато ми разказа в двора за мъчението, което представлявал медицинският преглед с вулгарни изрази по адрес както на доктора, така и на трите й придружителки, вместо да ми стане неприятно, ми беше интересно — никога не бях преглеждана от лекар, нито от акушерка. Накрая заяви саркастично:

— Накълца ме с някакво желязо, дадох му един куп пари, и за да стигне до какъв извод? Че трябва да се подсиля.

— Как да се подсилиш?

— Трябват ми морски бани.

— Не разбирам.

— Плаж, Лену̀, слънце, солена вода. Изглежда, че морето действа подсилващо на жените и тогава забременяват.

Разделихме се в добро настроение. Ето, пак се видяхме и в общи линии мина добре.

На другия ден се появи отново: с мен се държа мило, но беше ядосана на мъжа си. Стефано искал да наеме къща в Торе Анунциата и да я изпрати там за целия юли и целия август заедно с Нунция и Пинуча, която също искала да се подсили, макар че нямаше нужда. Вече обмисляли как да решат въпроса с магазините. Алфонсо щял да се заеме с Пиаца деи Мартири заедно с Джилиола, докато не тръгне пак на училище, а Мария щяла да замести Лила в новата бакалия. Каза ми, покрусена:

— Ако остана два месеца с майка ми и Пинуча, ще се самоубия.

— Да, но ще се къпеш, ще се печеш на слънце.

— Не обичам да се къпя и не обичам да се пека на слънце.

— Ако можех аз да се подсиля на твое място, щях да тръгна още утре.

Погледна ме с любопитство и каза тихо:

— Тогава ела с мен.

— Трябва да работя на Виа Медзоканоне.

Въодушеви се, повтори, че ще ме наеме тя, но този път без ирония.

— Напусни — започна да ме притиска, — ще ти дам, колкото ти плаща книжарят.

Вече не можеше да се спре, твърдеше, че ако се съглася, всичко ще изглежда приемливо, дори Пинуча с острия си корем, който започваше да й личи. Отказах любезно. Но си представих какво щеше да се случи през тези два месеца в горещата къща на морето: караници с Нунция, плачове; скандали със Стефано, когато отидеше в събота вечер; скандали с Рино, когато се появеше заедно с шурея си, за да види Пинуча; постоянни караници най-вече с Пинуча, през зъби или съвсем явно, със злобен присмех и нечувани обиди.

— Не мога — казах накрая твърдо, — майка ми няма да позволи.

Тя си тръгна сърдита, идилията помежду ни се оказа крехка. На другата сутрин в книжарницата изненадващо се появи Нино, блед и отслабнал. Беше се явявал на изпити един след друг, взел беше четири. Аз, която си фантазирах просторни зали зад стените на университета, в които блестящо подготвени студенти и стари мъдреци по цял ден водят дискусии за Платон и за Кеплер, го слушах омагьосана и само успях да кажа:

— Колко много знаеш.

И щом ми се стори уместно, се заех да хваля с много и не особено смислени думи статията му в „Южни хроники“. Слушаше ме сериозно, без да ме прекъсва, докато започнах да се чудя какво още да измисля, за да му докажа, че познавам текста му из основи. Най-накрая се зарадва, възкликна, че нито Галиани, нито Армандо, нито Надя го били прочели толкова внимателно. И ми заразказва какви още идеи има за статии по същата тема с надеждата, че ще му ги публикуват. Стоях и го слушах на прага на книжарницата и се правех, че не чувам собственика, който ме викаше. След един по-груб крясък Нино измърмори какво иска тоя тъпак, но се отнесе с обичайното си равнодушие и остана още малко: каза ми, че заминава за Иския на следващия ден и ми протегна ръка. Стиснах я — беше тънка, деликатна — и веднага след това той ме придърпа едва-едва към себе си, наведе се и докосна устните ми със своите. Трая само миг, после се отдръпна с леко движение, погали дланта ми с пръсти и тръгна към „Ретифило“. Стоях и гледах как се отдалечава, без да се обърне, с походката си на разсеян пълководец, който изобщо не се бои от света, защото светът е създаден само за да се преклони пред него.

Тази нощ не мигнах. Сутринта станах рано и хукнах към новата бакалия. Заварих Лила тъкмо когато вдигаше ролетката. Кармен още не беше дошла. Премълчах си за Нино, само изломотих с тона на човек, който иска невъзможното и го знае:

— Ако отидеш на море в Иския, вместо в Торе Анунциата, ще напусна и ще дойда с теб.