Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Неаполитански романи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storia del nuovo cognome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Елена Феранте

Заглавие: Новото фамилно име

Преводач: Вера Петрова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 17 ноември 2017

Редактор: Росица Ташева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-619-02-0121-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10530

История

  1. —Добавяне

28.

Бременността на Лила трая общо малко повече от десет седмици, след което дойде акушерката и изстърга всичко от нея. На следващия ден вече беше в новата бакалия да работи заедно с Кармен Пелузо. Ту любезна, ту свирепа, сложи началото на един дълъг период, в който престана да търчи насам-натам и изглеждаше решена да сведе целия си живот и да го подчини на подредбата на това място, миришещо на хоросан и сирена, натъпкано с колбаси, хляб, моцарела, осолена аншоа, калъпи със свински пръжки, препълнени с бобови храни чували, издути мехове с мас.

Поведението й бе оценено, особено от майката на Стефано, Мария. Като че откри нещо от себе си у снаха си; изведнъж стана по-дружелюбна и й подари едни свои стари обици от червено злато. Лила ги прие с радост и често ги носеше. Известно време си остана бледа в лицето и с пъпките на челото, с хлътнали в дълбоките кръгове под тях очи и опъната до прозрачност кожа на слепоочията. След това разцъфна отново и вложи още повече енергия в управлението на бакалията. Печалбите се вдигнаха още преди Коледа и за няколко месеца надминаха приходите от стария магазин.

Мария започна още повече да я цени. Все по-често отиваше да помогне на снаха си, вместо на сина си, начумерен заради разминалото му се бащинство и заради напрежението в работата, или на дъщеря си, която работеше вече в магазина на Пиаца деи Мартири и беше издала абсолютна забрана на майка си да се появява там, за да не ги излага пред клиентите. Възрастната госпожа Карачи дори стигна дотам да вземе страната на младата госпожа Карачи, когато Стефано и Пинуча я обвиниха, че не е съумяла, или не е пожелала, да задържи бебето вътре в себе си.

— Не иска деца — оплака се Стефано.

— Да — подкрепи го Пинуча, — иска да си остане момиче, не я бива да бъде съпруга.

Мария остро се скара и на двамата.

— Тези неща не бива даже да си ги мислите, децата ги праща Господ Бог и Господ Бог си ги взима, не искам да слушам тия глупости.

— Ти по-добре мълчи — извика й злъчно дъщеря й, — че обиците, дето аз харесвах, ги даде на тая идиотка.

Техните пререкания и реакциите на Лила скоро станаха тема за клюки в квартала, достигнаха и до мен. Но аз нямах време да се занимавам с това, защото беше започнала учебната година.

Веднага се случиха неща, които на първо място учудиха самата мен. Още в началото си възвърнах първенството, сякаш със заминаването на Антонио, с изчезването на Нино, може би дори и с окончателното залостване на Лила в бакалията нещо в главата ми се освободи. Открих, че си спомням с точност всичко, което така небрежно бях учила през първата година в лицея и отговарях блестящо на въпросите на учителите по време на преговорните уроци. Не само това. Госпожа Галиани, може би защото бе лишена от Нино, най-възхитителния й ученик, започна да се отнася с все по-голяма симпатия към мен и дойде да ме уведоми колко интересно и поучително щяло да бъде за мен да отида на похода за световен мир, който тръгваше от Резина и свършваше в Неапол. Реших да отскоча, отчасти от любопитство, отчасти защото ме беше страх да не обидя Галиани, а и походът минаваше по шосето покрай квартала и не ми костваше усилия. Майка ми обаче държеше да взема с мен и братята ми. Скарахме се, развиках се, закъснях. Взех ги с мен и стигнахме до моста над железопътната линия, оттам видях демонстрантите, които заемаха целия път и препречваха движението на автомобилите. Бяха обикновени хора, които не маршируваха, а се разхождаха, понесли знамена и лозунги. Исках да потърся Галиани, за да ме види, така че наредих на братята ми да останат да ме чакат на моста. Беше много лоша идея: не успях да намеря госпожата, а те, щом им обърнах гръб, се присъединиха към други деца, с които започнаха да хвърлят камъни по манифестиращите и да им крещят обидни думи. Върнах се на бегом да ги прибера, плувнала в пот и уплашена, че Галиани със зоркия си поглед може да ги е видяла и да е разбрала, че са моите братя.

Седмиците минаваха, имахме нови уроци, а трябваше и да си купя учебници. Стори ми се напълно излишно да показвам списъка с учебници на майка ми, за да отиде да преговаря с баща ми за пари, вече бях наясно, че пари нямаше. Освен това не се знаеше какво става с госпожа Оливиеро. През август и септември бях отишла да я видя в болницата на два пъти, но първия път я заварих да спи, а втория ми казаха, че е изписана, но не се беше прибрала у дома. Притесних се и в началото на ноември отидох да разпитам съседката й и разбрах, че поради здравословното й състояние сестра й от Потенца я е прибрала при себе си и кой знае дали някога щеше да се върне в Неапол, в квартала, на старата си работа. При това положение реших да помоля Алфонсо, когато брат му му купи учебниците, да се организираме така, че да мога понякога да ги ползвам и аз. Той много се зарадва и ми предложи да учим заедно, например в дома на Лила, който, откак тя се занимаваше с бакалията, стоеше празен от седем сутринта до девет вечерта. Решихме да направим така.

Една сутрин обаче Алфонсо ми каза с известно раздразнение:

— Днес мини да се обадиш на Лила в бакалията, иска да те види.

Знаеше защо, но тя го беше накарала да обещае, че ще си мълчи, и нямаше начин да му измъкна тайната от устата.

Следобед отидох до новата бакалия. Хем тъжна, хем радостна, Кармен ми показа картичка от не знам кой си град в Пиемонт, изпратена от Енцо Скано, приятеля й. Лила също бе получила картичка, но от Антонио и в началото си помислих, че ме е накарала да бързам дотам само за да ми я покаже. Обаче нито ми я показа, нито ми каза какво й е написал. Дръпна ме в задната стаичка и ме попита, развеселена:

— Помниш ли облога ни?

Кимнах.

— Помниш ли, че изгуби?

Кимнах.

— Помниш ли, че трябва да завършиш годината със среден осем?

Кимнах.

Посочи ми два големи пакета, опаковани в амбалажна хартия. Бяха учебници.