Елена Феранте
Новото фамилно име (24)

23.

От последната седмица на юли започнах да водя децата в „Сий Гарден“ всеки ден, включително и в неделя. Наред с хилядите неща, които можеха да потрябват на дъщерите на книжарката, носех в платнената си чанта книгите, изпратени за мен от госпожа Галиани. Тези книжлета съдържаха размисли за миналото, за настоящето, за света, какъвто беше и какъвто трябваше да стане. Стилът им напомняше този на учебниците, но беше по-труден и по-интересен. Не бях свикнала с подобни четива и бързо се изморявах. А и децата изискваха много внимание. Пък и ми влияеха мътното море, замъгленото слънце, което нагнетяваше въздуха над залива и града, реещите се фантазии и желания, непрекъснато ме теглеше да кривна от последователните редове и от всякакъв ред, който изискваше усилие в очакване нещо да се случи — по-добре да се оставя на това, което е налично, достижимо на мига, на недодялания живот на тварите в небето, на земята и в морето. Скоро щях да навърша седемнайсет с едно око, отправено към дъщерите на книжарката и другото над „Разсъждение относно произхода и основата на неравенството между хората“^[1].

Една неделя някой ми закри очите с ръце и женски глас ми каза:

— Познай коя съм?

Познах гласа на Мариза, надявах се да е в компанията на Нино. Колко ми се искаше да ме види разхубавена от слънцето и от морската вода, четяща трудна книга. Възкликнах радостно: „Мариза си!“, и рязко се обърнах. Но Нино го нямаше, с нея беше Алфонсо със светлосиня кърпа на рамото, с цигари, запалка и портфейл в ръка, с тесни черни плувки с бяла лента, бял и той самият, сякаш никога в живота си не бе виждал слънчев лъч.

Изненадах се, че ги виждам заедно. Алфонсо имаше поправителни през октомври по два предмета и понеже беше много зает в магазина на брат си, мислех, че използва да учи в неделите. А за Мариза бях убедена, че е в Барано с родителите си. Тя обаче ми обясни, че предишната година родителите й се скарали с Нела, хазяйката, и заедно с приятели от вестник „Рим“ били наели къща в Кастелволтурно. Тя се била върнала в Неапол само за няколко дни, за да си вземе учебниците — имаше поправителни по три предмета — и да се види с някого. Усмихна се кокетно на Алфонсо, този някой беше той.

Не можах да се въздържа и веднага я попитах как се е представил Нино на зрелостните изпити. Тя направи отвратена физиономия.

— По всичко има осмици и деветки. Щом видя резултатите, замина сам за Англия, без пукната пара. Каза, че щял да си намери работа и да остане, докато не научи добре английски.

— А после?

— После не знам, сигурно ще запише икономика.

Имах още хиляди въпроси, исках даже да намеря начин да я попитам кое беше момичето, което ходеше да го взима от училище, и дали наистина беше заминал сам, или с нея, когато Алфонсо смутено каза:

— Ще дойде и Лина. — И добави: — Докара ни Антонио с колата.

Антонио?

Алфонсо, изглежда, забеляза промяната в изражението ми, червенината, избила по лицето ми, изненадата и ревността в очите ми. Усмихна се и побърза да каже:

— Стефано беше зает с щандовете на новата бакалия и не можа да дойде. Но Лина много искаше да те види, има нещо да ти казва, така че помоли Антонио да ни докара.

— Да, има нещо спешно да ти казва — подчерта Мариза и радостно плесна с ръце, за да ми покаже, че знае за какво става дума.

Какво нещо? Като гледах и слушах Мариза, изглеждаше нещо хубаво. Може би Лила беше укротила Антонио и той искаше да се сдобри с мен. Може би братята Солара най-после бяха задвижили връзките си в окръжието и Антонио нямаше да замине. Това бяха предположенията, които веднага ми дойдоха наум. Но когато двамата се появиха, ги изключих на мига. Антонио очевидно беше тук само защото да изпълни молбата на Лила придаваше смисъл на свободната му неделя, само защото приятелството с нея му се струваше голям късмет и необходимост. Но лицето му бе все така нещастно, очите му гледаха стреснато и ме поздрави студено. Поинтересувах се за майка му, отговори ми уклончиво. Огледа се смутено наоколо и веднага се хвърли във водата заедно с децата, които много му се зарадваха. Що се отнася до Лила, тя беше бледа, без червило, погледът й беше враждебен. Не изглеждаше да има нещо спешно да ми казва. Седна на цимента, взе книгата, която четях, и я разлисти, без да продума.

При така настъпилото мълчание Мариза се смути, опита да ни залее с възторга си от всичко на света, после се сконфузи и също влезе във водата. Алфонсо си намери място възможно най-далече от нас и седна неподвижно на слънце, насочил вниманието си към плажуващите, сякаш разсъблечените хора, влизащи и излизащи от водата, бяха много забавна гледка.

— Кой ти даде тази книга? — попита ме Лила.

— Учителката ми по латински и гръцки.

— Защо не си ми казала?

— Не мислех, че те интересува.

— Ти ли по-добре знаеш какво ме интересува и какво не?

Заговорих веднага с помирителен тон, а и почувствах нужда да се похваля.

— Щом я прочета, ще ти я дам. Тези книги учителката ги дава на най-добрите. Нино също ги чете.

— Кой Нино?

Нарочно ли го правеше? Преструваше се, че дори не помни името му, за да го принизи в очите ми ли?

— Онзи на филмчето от сватбата ти, братът на Мариза, големият син на Сараторе.

— Грозното момче, което ти харесва ли?

— Казах ти, че вече не ми харесва. Но прави хубави неща.

— Какви?

— Сега например е в Англия. Работи, пътува, учи английски.

Развълнувах се дори само докато препредавах думите на Мариза. Казах на Лила:

— Представи си да можем и ние двете да правим такива неща. Да пътуваме. Да работим като сервитьорки, за да се издържаме. Да се научим да говорим английски по-добре от англичаните. Защо той да може да си го позволи, а ние не?

— Завършил ли е училище?

— Да, дипломира се. И после ще запише много трудна специалност в университет.

— Добър ли е по успех?

— Добър е, като теб.

— Аз не уча.

— Напротив. Загуби облога и сега ще трябва да залягаш пак над учебниците.

— Престани, Лену̀.

— Стефано ли е против?

— Трябва да се заема с новата бакалия.

— Ще учиш в бакалията.

— Не.

— Обеща ми. Каза, че ще се дипломираме заедно.

— Не.

— Защо?

Лила прекара няколко пъти ръка по корицата на книгата, като да я изглади.

— Бременна съм — каза. И без да изчака реакцията ми, промърмори: — Каква жега. — Остави книгата, отиде до края на циментовото покритие и се хвърли без колебание във водата с вик към Антонио, който си играеше с децата и пръскаше с вода тях и Мариза:

— Тони, спаси ме.

Полетя с разтворени ръце и след няколко мига несръчно се пльосна във водата. Не умееше да плува.