Елена Феранте
Новото фамилно име (124)

123.

Цяла нощ не можах да заспя, чаках да съмне. Насъбралата се враждебност към Лила се стопи, изведнъж това, което й бях отнела, ми се стори много повече от това, което тя успя да ми отнеме. Реших веднага да отида до Сан Джовани а Тедучо. Исках да й върна „Синята фея“, да й покажа моите тетрадки, да ги разлистим заедно, да се порадваме на коментарите на госпожата. Изпитвах особена необходимост да я накарам да седне до мен и да й кажа: виж колко задружни сме били, една разделена на две и две събрани в една, и да й докажа с онази убедителност, която мислех, че съм придобила в „Нормале“, и с филологическото настървение, заимствано от Пиетро, че детската й книжка е пуснала дълбоки корени в съзнанието ми, дотолкова, че през годините да се развие и прерасне в друга книга, различна, зряла, моя, и все пак неделима от нейната, от всичко онова, което заедно си фантазирахме в двора на детските ни игри, тя и аз в приемствена връзка — единни, разделени, отново сглобени. Желаех да я прегърна и да й кажа: Лила, каквото и да ни се случи отсега нататък, не бива повече да се губим от поглед.

Сутринта не потръгна добре, имах чувството, че градът прави всичко възможно да застане между нас. Качих се на претъпкан автобус за крайбрежието, пътувах притисната до изнемога от окаяни тела. После взех друг, още по-претъпкан автобус, но сгреших посоката. Слязох раздърпана и разрошена и успях да поправя грешката си след продължително чакане и много ярост. Това кратко пътуване из Неапол ме изтощи. За какво служеха в този град годините в гимназията, в лицея, в „Нормале“. За да стигна до Сан Джовани, ми се наложи да се върна назад в развитието си, сякаш Лила бе отишла да живее не на дадена улица или площад, а в някоя гънка на миналото от времето, преди да тръгнем на училище, време на мрак, на липса на правила и респект. Прибегнах до най-долния диалект от квартала, обиждах и ме обиждаха, заплашвах, подиграваха ми се и на свой ред се подигравах: имах придобити умения в този вид спортна злоба. Неапол ми послужи добре в Пиза, но в Неапол нямах нужда от Пиза, беше пречка. Добрите обноски, приятният глас и външен вид, цялата камара от знания, придобити от книгите, натрупани в главата ми и отразени в говора ми, бяха все явни признаци на слабост, превръщащи ме в сигурна плячка, която няма да съумее да се измъкне. В автобуса и по улиците по пътя към Сан Джовани съчетах някогашната си способност да изоставя милия тон, когато е нужно, със самочувствието от новото ми положение: дипломирана бях със сто и десет плюс, обядвала бях с професор Аирота, сгодена бях за сина му, внесла бях малко пари на сметка в Пощите, в Милано важни личности се бяха отнесли към мен с респект; какво си позволяваха тия мърльовци? Усетих такъв прилив на сила, че вече не успявах да си остана на нивото затваряй си очите, което бе начин да оцелееш в квартала и вън от него. Когато в блъсканицата на няколко пъти усетих мъжки ръце по тялото си, реших, че е мое свещено право да пусна гнева си на воля и реагирах с омразни викове и нецензурни думи, с каквито умееше да си служи майка ми и особено Лила. Толкова прекалих, че когато слязох от автобуса, бях сигурна, че някой ще скочи след мен и ще ме пребие.

Не стана така, но гневът и страхът не ме напускаха, докато се отдалечавах по пътя. Бях излязла от къщи нагласена, сега се чувствах смачкана отвън и отвътре.

Опитах да се сложа в ред, казах си: спокойно, почти си стигнала. Поисках упътвания от минувачите. Леден вятър духаше в лицето ми, докато крачех по булевард „Сан Джовани а Тедучо“, приличаше ми на жълтеникав канал с олющени стени, черни пробойни и мръсотия. Бродех, объркана от сърдечни указания, толкова изпълнени с подробности, че чак се оказваха безполезни. Най-накрая намерих улицата и входа. Тръгнах по мръсните стълби след силна миризма на чесън и детски гласове. Една много дебела жена със зелена блуза се показа от отворена отпреди това врата, видя ме и извика:

— Кого търсите?

— Карачи — казах. Но като видях, че недоумява, веднага се поправих: — Скано — фамилията на Енцо. И след това додадох: — Черуло.

Тогава жената повтори Черуло, повдигна дебела ръка нагоре и каза:

— По-нагоре. — Благодарих и продължих нататък, а тя се надвеси над парапета и се развика към горните етажи: — Тити, една тука търси Лина, качва се.

Лина. Тук, в чуждата уста, на това място. Едва тогава си дадох сметка, че си представях Лила такава, каквато я видях последния път в апартамента в новия квартал, в подредбата, която, макар и наситена с отчаяние, беше се превърнала в постоянен фон на живота й с мебелите, хладилника, телевизора, добре гледаното дете, с нейния вид на измъчена, но все пак още млада заможна дама. Никаква представа нямах в онзи момент как живееше, с какво се занимаваше. Клюката стигаше до напускането на мъжа й и до нечуваното решение да остави хубавия дом и парите и да избяга с Енцо Скано. Не знаех за срещата със Сокаво. Затова бях тръгнала от квартала, убедена, че ще я заваря в нов апартамент, сред отворени книги и образователни игри за сина й, в краен случай щеше да отсъства в момента, защото е отишла на пазар. И автоматично, от мързел, бях наместила тази представа в един топоним, Сан Джовани а Тедучо, след Гранили, в края на Марината. С това очакване се изкачвах. Помислих си: най-после успях, ето ме на адреса. Така се добрах до Титина, млада жена с дете на ръце, момиченце, което кротичко плачеше с леко похълцване, два реда сополи се стичаха към горната му устна от зачервените от студ ноздри, а други две деца се държаха за полата й, по едно от всяка страна.

Погледът на Титина се насочи към отсрещната врата, затворена.

— Лина я няма — отговори ми сърдито.

— И Енцо ли не е тук?

— Не е.

— Сигурно е извела детето на разходка?

— Вие коя сте?

— Казвам се Елена Греко, приятелка съм й.

— И не познавате Ринучо? Ринỳ, ти тая госпожица виждал ли си я?

Перна леко по главата едно от децата, които й се бяха увесили отстрани, едва тогава го познах. Той ми се усмихна и каза на книжовен италиански:

— Здрасти, лельо Лену̀. Мама ще се върне довечера в осем часа.

Вдигнах го на ръце, прегърнах го, похвалих го колко е хубав и колко добре говори.

— Много го бива — призна и Титина, — роден професор е.

Враждебността й към мен се стопи, покани ме да вляза вътре. В тъмния коридор се спънах в нещо, което сигурно беше на някое от децата. В кухнята цареше безпорядък, всичко тънеше в сивкава светлина. На шевната машина платът още си стоеше под иглата, наоколо и на пода имаше още платове в различни цветове. Титина изведнъж се притесни и опита да поразтреби, после се отказа и ми направи кафе, все така с дъщеря си на ръце. Аз сложих Ринучо на коленете си и започнах да му задавам глупави въпроси, на които той отговаряше с примирена готовност. Междувременно жената ме осведоми за Лила и Енцо:

— Тя прави салами за Сокаво — каза ми.

Учудих се, едва тогава си спомних за Бруно.

— Сокаво, този с колбасите?

— Сокаво, да.

— Познавам го.

— Не са свет тия хора.

— Познавам сина.

— Дядо, баща, син, все същата стока са. Направиха пари и забравиха, че едно време ходеха с кръпки на задника.

Попитах я за Енцо. Каза ми, че работел по локомотивите, така се изрази, а аз скоро установих, че ги смята за женени, защото нарече Енцо със симпатия и уважение „господин Черуло“.

— Кога ще се върне Лина?

— Довечера.

— А детето?

— Стои при мен, яде, играе, всичко прави с мен.

Значи, пътуването не бе приключило: аз се приближавах, Лила се отдалечаваше. Попитах я:

— За колко време мога да стигна до фабриката пеша?

— Двайсет минути.

Титина ми даде указания, които си записах на лист хартия. Ринучо чинно ми поиска разрешение.

— Лельо, може ли да отида да си играя?

Изчака да му кажа да, изтича при другото дете и веднага го чух как му изрева една грозна обида на диалект. Жената ме погледна с неудобство и се развика от кухнята на италиански:

— Рино, не е хубаво да се говори така, внимавай да не дойда да ти направя пляс-пляс по ръчичките.

Усмихнах й се, напомни ми за пътуването ми с автобуса. Пляс-пляс и на мен по ръчичките, помислих си, намирам се в същото положение като Ринучо. Караницата в коридора обаче не стихваше и се наложи да се намесим. Двете момченца се биеха с юмруци сред падащи предмети и яростни крясъци.