Елена Феранте
Новото фамилно име (123)

122.

Вкъщи ме очакваше лоша новина. Убедена, че е в правото си да проверява пощата ми, когато отсъствам, майка ми бе отворила един колет, изпратен от Потенца. Вътре открила известно количество мои тетрадки от началното училище и бележка от сестрата на госпожа Оливиеро. Госпожата, бе написано в бележката, издъхнала в мир двайсет дни по-рано. В последно време често си спомняла за мен и поръчала да ми бъдат върнати учебните тетрадки, които пазела за спомен. Развълнувах се повече и от сестра ми Елиза, която плачеше безутешно от часове. Това ядоса майка ми: първо се развика на по-малката си дъщеря, а после силно натърти така, че да мога аз, първородната, да я чуя добре: „Тая идиотка все се правеше на по-голяма майка от мен“.

Мислих за госпожа Оливиеро през целия ден — колко щеше да се гордее с моето дипломиране с най-висока оценка, с книгата, която предстоеше да ми издадат. Когато всички си легнаха, се затворих в притихналата кухня и разлистих тетрадките една по една. Колко добре ме беше подготвила госпожата, какъв хубав почерк съм имала. Жалко, че порасналата ми ръка бе смалила буквите, а бързината бе опростила формите им. Усмихнах се на яростно зачеркнатите правописни грешки; на всички „добре“ и „отлично“, които старателно изписваше в полетата, когато одобреше някой израз или находчиво решение на трудна задача; на високите оценки, които винаги ми пишеше. Наистина ли е била за мен майка повече от майка ми? От известно време вече не бях убедена. Но бе успяла да си представи и да ми посочи един път, който майка ми не е била способна да прозре, и ме беше заставила да тръгна по него. Благодарна й бях за това.

Понечих да прибера пакета, за да се приготвя за лягане, когато забелязах, че в една от тетрадките са прибавени допълнителни страници, десетина листа на квадратчета, прикрепени един за друг с игла, сгънати. Почувствах внезапна празнина в гърдите, когато разпознах „Синята фея“, разказа, написан от Лила преди толкова години — колко… тринайсет, четиринайсет. Така харесвах корицата, оцветена с пастели, красиво изписаните букви на заглавието: навремето смятах това за истинска книга и изпитвах завист. Отворих листовете на средната страница. Ръждясалата игла бе оставила кафяви следи по хартията. В почуда установих, че госпожата беше отбелязала нещо в полето: прекрасно. Значи го беше прочела? И й беше харесало? Запрелиствах страниците една след друга, бяха изпъстрени с нейните чудесно, добре, отлично. Ядосах се. Стара вещице, казах си наум, защо не ни каза, че ти е харесало, защо лиши Лила от това удовлетворение? Кое те накара да се бориш за моето образование, а не за нейното? Достатъчно извинение ли е отказът на обущаря да изпрати дъщеря си на приемния изпит? Какви лични негодувания ти се въртяха из главата, та ги стовари върху нея? Зачетох се в „Синята фея“ от началото, препусках по избледнялото мастило и по почерка на Лила, толкова подобен на моя от тогава. Още от първата страница ме сви стомахът и скоро започнах обилно да се потя. Но едва накрая си признах това, което бях разбрала след първите няколко реда. Детинските странички на Лила бяха тайната сърцевина на моята книга. Ако някой се чудеше кое й придава живост и откъде се е пръкнала здравата, но невидима нишка, която държи изреченията в едно, трябваше да се запознае с това детско книжле от десет страници на тетрадка, една ръждясала игла, пъстро оцветена корица и заглавие, без име.