Елена Феранте
Новото фамилно име (121)

120.

Всичко това научих по-късно. Имах намерение да отида на адреса в Сан Джовани веднага след като Ада ми го даде, но на мен също ми се случи нещо важно. Една сутрин, както четях без особена тръпка едно дълго писмо от Пиетро, накрая на последния лист стигнах до няколко реда, в които ми съобщаваше, че е дал текста ми (така го наричаше) на майка си да го прочете. Аделе толкова го харесала, че дала да го напечатат на машина и го предложила на едно издателство в Милано, за което превеждала от години. Те го одобрили и искали да го издадат.

Беше късна есенна утрин, помня сивата светлина. Седях до кухненската маса, която майка ми използваше за гладене. Старата ютия се плъзгаше енергично по тъканите, дървото вибрираше под лактите ми. Дълго се взирах в тези редове. Бавно изрекох на италиански, само за да се убедя, че се случва наистина:

— Мамо, тук пише, че ще публикуват един роман, който написах.

Майка ми спря да глади, вдигна ютията от дрехата и я постави отвесно.

— Роман ли си написала? — попита на диалект.

— Мисля, че да.

— Написала ли си, или не?

— Да.

— Ще ти платят ли?

— Не знам.

Излязох и хукнах към бар „Солара“, откъдето можеше да се телефонира що-годе на спокойствие. След многобройни опити — Джилиола ми подвикваше от щанда: „Отивай да говориш“ — вдигна Пиетро, но беше зает и много бързаше. Каза, че не знае повече по въпроса от това, което ми е писал.

— Ти прочете ли го? — попитах развълнувано.

— Да.

— Но не си изказал мнение.

Промърмори нещо за липсата на време, ученето, спешните задачи.

— Как е?

— Добър.

— Само добър ли?

— Добър е. Говори с майка ми, аз съм филолог, не съм литератор.

Даде ми домашния номер на родителите си.

— Неудобно ми е да им звъня, притеснявам се.

Долових изнервяне, нещо рядко за него, който винаги се държеше любезно. Каза:

— Написала си роман, поеми си отговорността.

Почти не познавах Аделе Аирота, виждала я бях всичко на всичко четири пъти и бяхме разменили само няколко дежурни изречения. През цялото време след това я бях считала за състоятелна и ерудирана съпруга и майка — членовете на семейство Аирота никога не говореха за себе си, държаха се, все едно светът изобщо не се интересува от заниманията им, в същото време обаче приемаха за даденост, че всички знаят с какво се занимават — и едва в този случай си дадох сметка, че тя работеше и беше в състояние да упражнява влияние. Колкото и да ми беше неудобно, обадих се, отговори ми камериерката и я извика. Поздрави ме сърдечно, но ми заговори на „вие“, така й говорих и аз. Каза ми, че всички в издателството били на мнение, че книгата е много добра и че, доколкото й било известно, вече били подготвили вариант на договор.

— Договор?

— Разбира се. Имате ли уговорка с други издатели?

— Не. Но дори не съм препрочела какво съм написала.

— Един-единствен вариант ли сте написали, без поправки? — попита с лека насмешка.

— Да.

— Уверявам ви, че е готов за публикуване.

— Имам нужда да поработя още по него.

— Доверете ми се: не променяйте и една запетайка, в него има искреност, естественост, има го онова тайнство на повествованието, което се среща само в добрите книги.

Продължи да ми прави комплименти, макар и вече с очевидна ирония. Напомни ми, че, както знаех, „Енеида“ също не е редактирана. Предположи, че пиша отдавна, попита дали имам други готови текстове и изглеждаше учудена, когато й признах, че това е първото нещо, което съм написала.

— Талант и късмет — възкликна.

Довери ми, че внезапно се отворила празнота в плана на издателството и че текстът ми не само бил считан за отличен, но и за изпратен от съдбата. Мислели да го издадат напролет.

— Толкова скоро?

— Нещо против ли имате?

Побързах да отрека.

Джилиола, която беше дочула разговора ми от зад щанда, ме попита с любопитство:

— Какво става?

— Не знам — отговорих и бързо излязох.

Обикалях из квартала толкова щастлива, че не можех да повярвам, слепоочията ми пулсираха. Отговорът, който дадох на Джилиола, не беше начин да я държа настрана, наистина не знаех. В какво се състоеше тази неочаквана новина: няколко реда от Пиетро, размяна на думи в междуградски разговор, имаше ли нещо напълно сигурно в нея? Какво означаваше договор — предвиждаше ли пари, права, задължения, да не вземех да си навлека някакви неприятности? След няколко дена ще се окаже, че са си променили мнението, помислих си, и че няма да издадат книгата. Ще прочетат отново моята история, онези, които са я смятали за добра, ще я сметнат за повърхностна, а онези, които не са я чели, ще се ядосат на другите, че са искали да я издадат, ще обвинят Аделе Аирота, самата Аделе Аирота ще промени мнението си, ще се почувства унизена, ще прехвърли на мен вината за това, че се е изложила, и ще убеди сина си да ме остави. Минах пред сградата на старата районна библиотека, толкова отдавна не бях стъпвала там. Влязох, вътре нямаше никой, миришеше на прах и скука. Тръгнах разсеяно покрай рафтовете, докосвах разпокъсаните книги, без да поглеждам нито заглавията, нито авторите, само исках да ги усетя с пръстите си. Остаряла хартия, вълнообразни памучни гръбчета, букви от азбуката, мастило. Томове, вихрушки от думи. Потърсих „Малки жени“ и я намерих. Възможно ли беше да се случи това? Възможно ли е на мен, точно на мен съдбата да отреди това, което двете с Лила планирахме да постигнем заедно? След няколко месеца щеше да има напечатана хартия, съшита, подлепена, цялата запълнена с мои думи, а на корицата името ми, Елена Греко — аз, точката, в която прекъсваше цяла поредица от хора неграмотни и полуграмотни, тъмно име, което сега щеше да се озари от светлина за вечността. След години — три, пет, десет, двайсет — книгата щеше да се появи на тези рафтове, в библиотеката на квартала, в който съм родена, щеше да бъде вписана в регистъра, хората щяха да я взимат за четене, за да видят какво е написала дъщерята на портиера. Чух да се пуска водата в тоалетната и зачаках да излезе господин Фераро, същият от времето, когато бях старателно момиченце — слабо лице, може би посбръчкано, четинеста възбяла коса, все така гъсто набола над ниското чело. Ето някой, който можеше да оцени какво ми се случва, някой, който най-добре ще разбере причината за пламналата ми глава и бясното пулсиране в слепоочията. Но от тоалетната излезе някакъв непознат, закръглено човече на около четиресет.

— За книги ли сте? — попита. — Побързайте, че затварям.

— Търсех господин Фераро.

— Фераро се пенсионира.

Да съм побързала, че затварял.

Тръгнах си. Точно сега, когато щях да стана писателка, да няма никой в квартала, който да ми каже: какво невероятно нещо си постигнала.