Елена Феранте
Новото фамилно име (119)

118.

Чувствителността й не се възвърнала, напротив, започнала да я обзема отчужденост. Тежкият въздух в стаите. Мръсните дрехи. Вратата на тоалетната, която не се затваряла добре. Представям си, че Сан Джовани й се е сторил като изровена яма в покрайнините на квартала. Само и само да се спаси, не бе внимавала къде стъпва, и беше паднала в дълбокия трап.

Ринучо веднага й създал грижи. Спокойното друг път дете започнало през деня да капризничи и да вика Стефано, а нощно време се будело с плач. Желанието на майка му да се занимава с него, начинът й да го въвлича в игра го успокоявали, да, но вече не го очаровали, даже започвал да се сърди. Лила измисляла нови игри и погледът му грейвал, започвал да я целува, опитвал се да я тупа по гърдите и издавал радостни стенания. Но после я отблъсквал, играел си сам или заспивал на едно одеяло на пода. А на улицата се изморявал след десет крачки, твърдял, че го боли коляното, и искал да го носи на ръце. Ако му откажела, се хвърлял на земята с писъци.

В началото Лила не му се давала, после лека-полека отстъпила. Понеже през нощта се успокоявал само ако му позволи да си легне на кушетката, оставила го да спи при нея. Когато излизали на пазар, го носела на ръце, въпреки че бил пълничко, тежко дете: от едната страна торбите, от другата той. Прибирала се капнала.

Скоро отново усетила какво е да живееш без пари. Край на книгите, на списанията и вестниците. Всичко, което била взела за Ринучо, му умаляло, детето растяло с дни. Тя самата почти нямала какво да облече. Но не се оплаквала. Енцо работел по цял ден и й давал нужните пари, но печелел малко, а и трябвало да плаща на роднините, които се грижели за братята му. Така че едва успявали да платят наема, тока и газта. Лила обаче не изглеждала притеснена. В нейните представи парите — и тези, които бе имала и бе похарчила, и тези, които липсвали в бедното й детство, били лишени от стойност и когато ги имало, и когато ги нямало. Много повече я тревожела опасността от провал във възпитанието на сина й, затова полагала усилия да му възвърне предишната енергичност, пъргавина и възприемчивост. Но Ринучо като че ли се чувствал добре единствено когато го оставела да играе на стълбищната площадка с детето на съседката. Двамата се карали, той се цапал, смеел се, ядял разни гадости и изглеждал щастлив. Лила го наблюдавала от кухнята, държала ги под око в рамката на външната врата. Много е способен, казвала си, по-развит е от другото дете, а то е по-голямо от него; може би трябва да се примиря, че не мога да го държа под стъклен похлупак — дала съм му необходимото, оттук нататък ще трябва да се справя сам, явно има нужда да удря, да дърпа играчките на другите, да се цапа.

Един ден на стълбите се появил Стефано. Оставил бакалията, най-после решен да види сина си. Ринучо му се зарадвал, поиграли си малко. Но Лила усетила, че на мъжа й му е досадно и няма търпение да си тръгне. В миналото изглеждало, че не може да живее без нея и детето, а сега ето го — гледа си часовника, прозява се, почти сигурно е, че е дошъл, изпратен от майка си или даже от Ада. Любов и ревност си били отишли, престанали били да го измъчват.

— Ще взема детето да се поразходим.

— Да знаеш, че иска да го носят на ръце.

— Ще го нося.

— Не, остави го да ходи.

Излезли и се върнали след половин час, трябвало да се връща в магазина. Уверил я, че Ринучо изобщо не се е оплаквал и не е искал да го носи на ръце. Преди да си тръгне, й казал:

— Виждам, че тук те знаят като госпожа Черуло.

— Това ми е името.

— Не съм те убил и няма да те убия само защото си майка на сина ми. Но много рискувате, ти и оня кретен, твоят приятел.

Лила се засмяла и казала, за да го подразни:

— Ти си кретен, правиш се на велик само с тия, дето не могат да те ступат.

После си дала сметка, че мъжът й имал предвид двамата Солара, и му викнала отгоре, докато слизал по стълбите:

— Кажи на Микеле, че ако почне да се навърта наоколо, ще му се изплюя в лицето.

Стефано не й отговорил и излязъл на улицата. Отишъл общо четири-пет пъти, мисля, не повече. При последното си посещение се развикал на жена си:

— Ти си срам и за собственото си семейство. Дори майка ти не иска повече да те види.

— Явно така и не са разбрали какво ми е било да живея с теб.

— Държах се с теб като с кралица.

— Тогава по-добре да съм просякиня.

— Ако забременееш пак, ще трябва да абортираш, защото носиш моята фамилия и не искам детето ти да фигурира като мое.

— Няма да раждам повече деца.

— Защо? Да не си престанала да се чукаш?

— Върви на майната си.

— Все едно, предупредил съм те.

— Той и Ринучо не ти е син, ама носи твоята фамилия.

— Мръсница такава, щом все ми го повтаряш, значи е вярно. Повече не искам да виждам нито теб, нито него.

В действителност не й повярвал. Но така му било по-удобно. Предпочитал спокойния живот пред хаоса, в който тя го забърквала.