Елена Феранте
Новото фамилно име (113)

112.

Когато Ада се върнала на работа, останала без дъх и превъзбудена, Стефано я попитал мрачно, но спокойно:

— Къде беше?

Тя му отговорила в присъствието на клиентките на опашката:

— Да разтребя у вас, че на нищо не приличаше. — После се обърнала към публиката от другата страна на щанда: — На нощното шкафче имаше толкова прах, че можеше да се пише отгоре.

Стефано не казал нищо, с което разочаровал клиентките. Когато магазинът се опразнил и дошло време да затварят, Ада се заела да почисти и да измете, като с крайчеца на окото не изпускала от поглед любовника си. Нищо, седял зад касата, смятал и пушел американски цигари с тежък мирис. Щом загасил последния фас, взел пръчката, с която смъквали ролетката, но я задвижил отвътре.

— Какво правиш? — попитала тревожно Ада.

— Ще излезем от вратата към двора.

След което й нанесъл толкова много удари по лицето, първо с длан, после с опакото, че тя се опряла на щанда, за да не припадне.

— Как си позволяваш да ходиш в дома ми? — гласът му звучал глухо, защото се сдържал да не се разкрещи. — Как си позволяваш да притесняваш жена ми и сина ми? — После усетил, че ще му се пръсне сърцето, и опитал да се успокои. За пръв път я удрял. Изломотил разтреперан: — Никога повече да не си посмяла. — И си тръгнал, като я оставил разкървавена в магазина.

На другия ден Ада не се явила на работа. Отишла у Лила и й се представила със следите от побоя, а Лила, като видяла на какво прилича в лицето, веднага я пуснала вътре.

— Направи ми чай от лайка — казала дъщерята на Мелина.

Лила й направила.

— Хубаво ти е детето.

— Да.

— Целият е на Стефано.

— Не.

— Има същите очи и същата уста.

— Не.

— Ако имаш книги за четене, чети си, аз ще се погрижа за къщата и за Ринучо.

Лила се взряла в нея, този път почти развеселена, и й казала:

— Прави каквото искаш, но не се приближавай до детето.

— Не се притеснявай, нищо няма да му направя.

Ада се захванала на работа: разтребила, изпрала прането, проснала го на слънце, сготвила обяд, приготвила и за вечеря. По едно време се спряла, възхитена от начина, по който Лила си играела с Ринучо.

— На колко е?

— Две и четири месеца.

— Малък е, много искаш от него.

— Не, прави каквото може.

— Бременна съм.

— Какво говориш?

— Така е.

— От Стефано ли?

— Разбира се.

— Той знае ли?

— Не.

В този миг Лила разбрала, че бракът й наистина е към края си, но, както винаги й се случвало в моменти на предстоящи съдбовни промени, не почувствала нито съжаление, нито тревога, нито притеснение. Когато Стефано се прибрал, заварил жена си да чете в хола, а Ада да играе в кухнята с детето; апартаментът ухаел вкусно и блестял като голямо, скъпо бижу. Дал си сметка, че боят не си е постигнал целта, побелял целият и се задъхал.

— Върви си — казал на Ада тихо.

— Не.

— Какво си си наумила?

— Оставам тук.

— Искаш да се побъркам ли?

— Да, така ще станем двама.

Лила затворила книгата, взела детето и без нищо да каже, се оттеглила в стаята, в която преди време ходех да уча и в която сега спял Ринучо. Стефано зашепнал на любовницата си:

— Така ще ме съсипеш. Не е вярно, че ме обичаш, Ада, ти искаш да загубя всичките си клиентки, да ме разориш, а знаеш, че нещата и без това не вървят. Моля те, кажи ми какво искаш и ще ти го дам.

— Искам винаги да съм с теб.

— Добре, но не тук.

— Тук.

— Тук е домът ми, Лина, Ринучо.

— От този момент съм тук и аз: бременна съм.

Стефано седнал. Мълчаливо се втренчил в корема на Ада, застанала права пред него, сякаш пронизвал с очи роклята, гащите, кожата й и виждал вече оформеното бебе, завършено живо същество, което се готвело да скочи отгоре му. После се почукало на вратата.

Бил един сервитьор от бар „Солара“, шестнайсетгодишно момче, назначено наскоро. Казало на Стефано, че Марчело и Микеле искат да го видят веднага. Стефано се отърсил, в момента това искане му изглеждало като спасение от разразилата се в дома му буря. Наредил на Ада:

— Няма да мърдаш оттук.

Тя му се усмихнала и кимнала в знак на съгласие. Той излязъл, отишъл с колата до двамата Солара. В каква каша се забърках, мислел си. Какво да правя? Ако баща ми беше жив, щеше да ми строши краката с железен прът. Жени, дългове, червеният тефтер на госпожа Солара. Нещо не проработило както трябва. Лина. Тя го била съсипала. Какво искали Марчело и Микеле, мамка му, по това време и толкова спешно?

Искали, както установи, стария му магазин. Не го казали, но се подразбрало. Марчело само споменал, че са готови да му дадат още един заем. Обаче, заявил, обувките „Черуло“ трябва окончателно да минат към нас, стига вече с тоя безделник шурей ти, на него не може да се разчита. Трябва ни също гаранция — бизнес ли, недвижимо имущество ли, помисли. След което си тръгнал, защото имал работа. Оттук нататък Стефано се оказал очи в очи с Микеле. Заспорили надълго и нашироко дали малката фабрика на Рино и Фернандо може да бъде спасена, дали може да се избегне така наречената от Марчело гаранция. Микеле обаче тръснал глава и казал:

— Гаранции са нужни, скандалите не подпомагат бизнеса.

— Не те разбирам.

— Аз си се разбирам. Ти кого обичаш повече, Лина или Ада?

— Това не те засяга.

— Ами не, Стѐ, когато става дума за пари, твоите работи засягат и мен.

— Какво да ти кажа, мъже сме, знаеш как е. Лина ми е жена, Ада е друга работа.

— Значи, повече обичаш Ада?

— Да.

— Тогава оправи нещата и после ще говорим.

Изминали дълги и тежки дни, преди Стефано да намери начин да се измъкне от безизходицата. Караници с Ада, караници с Лила, работата изоставена, старият магазин често затворен, а кварталът наблюдавал и запаметявал, и още помни. Красивата двойка годеници. Кабриолетът. Минава Сорая с персийския шах, минават Джон и Жаклин. Накрая Стефано се примирил и казал на Лила:

— Намерих едно много приятно място, подходящо за теб и Ринучо.

— Колко си щедър.

— Ще идвам два пъти седмично да виждам детето.

— За мен можеш и да не го виждаш повече, и без това не е твое.

— Не ме карай да ти разбия физиономията, глупачка такава.

— Разбий ми я, когато поискаш, свикнала съм. Само че мисли за твойто дете, пък аз ще се занимавам с моето.

Той изпуфтял, ядосал се, опитал се наистина да я удари. Накрая казал:

— Мястото е във Вомеро.

— Къде?

— Утре ще те заведа да го видиш. На Пиаца дели Артисти.

Лила на мига си спомнила предложението, което Микеле Солара й направил преди време: „Купил съм апартамент във Вомеро, на Пиаца дели Артисти. Ако искаш, ще те заведа още сега да го видиш. Мислех за теб, като го купих. Там ще можеш да правиш каквото си искаш: да четеш, да пишеш, да създаваш, да спиш, да се смееш, да говориш, да бъдеш с Ринучо. На мен ми стига да мога да те гледам и слушам.“ Поклатила невярващо глава и казала на мъжа си:

— Страшно леке си, наистина.