Елена Феранте
Новото фамилно име (109)

108.

Още на следващия ден обаче се почувствах зле. Времето, прекарано със семейството на Пиетро, ми беше дало още едно доказателство, че усилията да завърша „Нормале“ ме вкарват в чиста заблуда. Не стигаха заслугите, имаше нужда и от друго, а аз го нямах и не знаех как да го постигна. Ама че срам, да ги засипя със задъхани изречения без логична постройка, без спокойствието и иронията, с които умееха да се изразяват Мариароза, Аделе, Пиетро. Обучена бях в методичното настървение на изследователка, подлагаща на проверка дори запетайките, това да, и го доказвах по време на изпити, а и в дипломната си работа. Но в действителност си оставах една нескопосана събирачка на знания, не притежавах онази защитна ризница — на тях тя позволяваше да напредват със спокойна стъпка. Професор Аирота беше безсмъртен бог, въоръжил децата си с магически оръжия преди битката. Мариароза беше непобедима. А Пиетро бе съвършен в завършената си ерудираност. А аз? Аз само можех да стоя до тях и да блестя, отразявайки тяхното сияние.

Разтревожих се да не би да загубя Пиетро. Търсех го, залепих се за него, привързах се. Но напразно чаках да ми се обясни в любов. Една вечер го целунах аз, по бузата, и той най-после ме целуна в устата. Започнахме да се виждаме на отдалечени места вечер, в очакване да настъпи мрак. Аз го опипвах, опипваше ме и той, но не пожела да проникне в мен. Струваше ми се, че съм се върнала в годините, прекарани с Антонио, макар че разликата беше огромна. Вълнувах се, когато излизах вечер със сина на Аирота, черпейки сила от онзи опит. Понякога ми се щеше да се обадя на Лила от телефонна кабина и да й кажа, че си имам ново гадже, че е много вероятно нашите дипломни работи да бъдат публикувани и да се превърнат в истински книги, с корици, заглавие, име на автора. Искаше ми се да й кажа, че не е за изключване възможността и той, и аз да преподаваме в университет, че сестра му Мариароза вече го е постигнала на двайсет и четири. И ми се искаше да й кажа: права си, Лила, ако те обучават от малка както трябва, когато пораснеш ти е по-лесно във всичко, и тогава изглеждаш, сякаш си се родила научена. В крайна сметка се отказах. Защо да й се обаждам? За да слушам мълчаливо за нейните проблеми? А и да ме оставеше да говоря, какво да й кажа? Добре знаех, че на мен няма да се случи това, което сигурно щеше да се случи на Пиетро. И най-вече знаех, че и той скоро ще изчезне като Франко и че в края на краищата така е по-добре, защото не го обичах, обикалях с него из тъмните улички и поляните само за да усещам по-малко страха.