Елена Феранте
Новото фамилно име (108)

107.

Да си призная, периодът беше потискащ и по друга причина. Мнозина на Пиаца деи Кавалиери бяха в течение на нощните ми посещения в стаята на Франко и на пътуванията ни, само двамата, до Париж и до Версилия, което ми създаде слава на лесно момиче. Трудно ми е да обясня колко ми струваше да привикна с идеята за сексуална освободеност, която Франко горещо проповядваше, криех го дори от себе си, за да му изглеждам свободна от предразсъдъци. Не можех и да започна да повтарям наляво и надясно постулатите, които ми беше внушил, а именно че полудевствениците са най-лошите представителки на женския род, дребнобуржоазки, които предпочитат да си предложат задника, отколкото да свършат нещата като хората. Нито пък можех да тръгна да разправям, че в Неапол имам приятелка, която на шестнайсет години вече е била омъжена, на осемнайсет е имала любовник, от когото е забременяла, че се е върнала при мъжа си и че кой знае какви още ще ги надроби, накратко — че да преспя с Франко, не ми изглежда кой знае какво в сравнение с буйстването на Лила. Наложи ми се да се примиря с подхвърлянията — тези на момичетата, заредени със злоба, а на момчетата с тежък подтекст и погледи, втренчени в големите ми гърди. Наложи се да отблъсна предложенията, които някои съвсем директно ми направиха, да заемат мястото на приятеля ми. И да приема, че на отказа ми кандидатите отговаряха с вулгарни изрази. Стисках зъби и си повтарях: ще отмине.

Един следобед обаче, в едно кафене на Виа Сан Фредиано, пълно със студенти, един от отблъснатите ми ухажори най-сериозно се провикна, докато излизах с приятелките си:

— Ало, Неапол, да не забравиш да ми върнеш синия пуловер, дето го забравих в стаята ти.

Излязох, без да му отговоря, изпроводена от смехове. Не след дълго установих, че след мен върви едно момче, което бях забелязала по време на лекции заради смешния му вид. Не беше нито мрачен млад интелектуалец като Нино, нито шегаджия като Франко. Беше очилат, извънредно стеснителен, самотен, с бухнала тъмночерна коса, доста натежало тяло и крива походка. Проследи ме до колежа и най-накрая ме извика:

— Греко.

Който и да беше, знаеше фамилията ми. Спрях се от учтивост. Младежът се представи: Пиетро Аирота, и ми заговори смутено и много объркано. Каза, че го е срам заради другарите му, но че презира и себе си, задето е проявил малодушие и не се е намесил.

— Да се намесиш за какво? — попитах подигравателно, но и поразена, че някой като него, изгърбен, с дебели очила и смехотворна коса, някой с вида и говора на човек, който прекарва времето си над книгите, се е почувствал длъжен да се направи на средновековен рицар, също като момчетата от квартала.

— За да защитя доброто ти име.

Измънка нещо, което възприех като смесица от извинения и сбогуване, и си тръгна.

На другия ден го потърсих аз, започнах да сядам до него на лекциите, тръгнахме на дълги разходки заедно. Изненада ме: и той като мен вече беше започнал за работи над дипломната си работа, също като мен беше избрал римска литература, но за разлика от мен не я наричаше дипломна работа, а публикация, и дори един-два пъти се изпусна да я нарече книга — книга, която завършваше и която щеше да публикува веднага след като се дипломира. Публикация, книга? Какви ги говори? Макар и да беше на двайсет и две, говореше със сериозен глас, непрекъснато прибягваше до изтънчени цитати, държеше се, все едно вече са му поверили катедра в „Нормале“ или в някой друг университет.

— Наистина ли ще публикуваш дипломната си работа? — попитах го веднъж, невярваща.

Погледна ме, не по-малко учуден.

— Ако е добра, да.

— Всички добри дипломни работи ли се публикуват?

— Защо не.

Той работеше над вакханските ритуали, а аз над четвъртата част на „Енеида“. Промърморих:

— Сигурно Бакхус е по-интересен от Дидона.

— Всичко е интересно, ако знаеш как да подходиш.

Никога не разговаряхме на ежедневни теми, дори не обсъдихме дали Съединените щати ще въоръжат Западна Германия с ядрено оръжие, нито пък кой е по-добър, Фелини или Антониони, както бях свикнала с Франко, говорехме само за римска литература, гръцка литература. Пиетро имаше феноменална памет, умееше да намери връзката между отдалечени във времето текстове и цитираше от тях, все едно са пред очите му, но без да се прави на многознайко, без самонадеяност, а сякаш това е най-очевидният начин на общуване между двама като нас, изучаващи тази материя. Колкото повече се срещахме, толкова повече осъзнавах колко е способен — колкото никога нямаше да бъда, защото там, където аз проявявах чиста предпазливост от страх да не допусна груба грешка, той демонстрираше спокойна предразположеност към уравновесена мисъл и лишени от риск твърдения.

Още след втория или третия път, в който се разходихме с него по Корсо Италия или пък между кулата и гробището, забелязах как всичко около мен се променя. Една сутрин едно от момичетата ми каза с дружелюбна завист:

— Какво им правиш на тия мъже? Завъртя главата и на сина на Аирота.

Нямах представа кой е Аирота-баща, но съкурсниците ми определено се върнаха към уважителния тон и отново започнаха да ме канят на празненства и вечери. По едно време дори се усъмних, че ме канят, защото водя със себе си и Пиетро, който иначе си прекарваше времето сам. Започнах да разпитвам тук-там, с цел да разбера какви заслуги има бащата на новия ми приятел. Открих, че преподавал гръцка литература в Генуа, но бил и на отговорен пост в социалистическата партия. Тази новина ме направи по-свита, страх ме беше да не направя или пък вече да съм направила пред Пиетро наивни или погрешни изказвания. Докато той продължаваше да ми говори за своята дипломна работа книга, аз, от страх да не изтърся някоя глупост, все по-малко му разказвах за моята.

Една неделя пристигна задъхан в общежитието, искаше да отида на обяд със семейството му — баща, майка и сестра, — които бяха дошли да го видят. Притесних се, опитах се да се издокарам възможно най-добре. Мислех си: ще объркам условното наклонение, ще им се сторя недодялана, те са много изискани, сигурно имат огромна кола с шофьор, какво ще говоря, ще приличам на риба на сухо. Но щом ги видях, се успокоих. Професор Аирота беше средно висок мъж със сив, поомачкан костюм, широко лице, белязано от умора и големи очила; когато си свали шапката, установих, че е напълно плешив. Аделе, майка му, беше слаба жена, фина, без да е красива, елегантна, но с мярка. Колата им беше точно като фиата на двамата Солара, преди да си купят алфа ромеото, и открих, че от Генуа до Пиза я е карал не шофьор, а Мариароза, сестрата на Пиетро, хубавичка, с умни очи, която веднага ме прегърна и ме целуна, сякаш бяхме стари приятелки.

— Ти ли кара през целия път от Генуа до тук? — попитах я.

— Да, обичам да шофирам.

— Трудно ли е да вземеш книжка?

— Ами, изобщо не е.

Беше на двайсет и четири години и работеше в катедрата по история на изкуството в университета в Милано, специализираше върху Пиеро дела Франческа. Знаеше всичко за мен, или всичко, което брат й знаеше — научните ми интереси и толкова. Същите неща знаеха и професор Аирота и съпругата му Аделе.

Прекарах приятна сутрин с тях, успяха да ме предразположат. За разлика от Пиетро, баща му, майка му и сестра му разговаряха на най-различни теми. По време на обяда в хотела, където бяха отседнали, например професор Аирота и дъщеря му кръстосаха миролюбиво шпаги на политически теми, за които бях подочула нещо от Паскуале, от Нино и от Франко, но за които на практика почти нищо не знаех. Думи от сорта на: оставихте се да влезете в капана на класовото разбирателство; ти го наричаш капан, а аз посредничество; посредничество, от което печелят винаги и само християндемократите; лявоцентристката политика е трудно нещо; като е трудно, бъдете си пак социалисти; държавата е в криза и се нуждае от спешни реформи; хич никакви реформи не правите; какво би направила на наше място; революция, революция и пак революция; революция е да извадиш Италия от Средновековието: ако ние, социалистите, не участвахме във властта, учениците, които говорят за секс в училище, щяха да са в затвора, както и онези, които раздават пацифистки позиви; искам да ви видя каква позиция ще заемете по Атлантическия пакт; винаги сме били против войната и против всяка форма на империализъм; управлявате с християндемократите, но ще си останете ли антиамерикански настроени?

Ей така, бързо изречени фрази, които видимо доставяха удоволствие и на двамата, може би обичайният им разговор на масата открай време. Припознах у тях, баща и дъщеря, нещото, което никога не бях имала и което, сега вече знаех, щеше винаги да ми липсва. Какво беше ли? Не можех да го определя точно: може би умението да чувствам като лично мои световните проб-леми; способността да ги възприемам като значими, а не просто като информация, от която да се ползвам по време на изпит с цел добра оценка; умствен модел, който не свежда всяко нещо до моя лична битка в стремежа си да се наложа. Мариароза се държеше любезно, баща й също; и двамата разговаряха сдържано, без излишното палене на Армандо, сина на Галиани, или на Нино, и все пак зареждаха с човешка топлина политическа терминология, която преди това ми се бе струвала студена, далечна от мен, и която използвах само за да направя добро впечатление. Словесната им битка премина без връзка с темата към бомбардировките над Северен Виетнам, към студентските бунтове в този или онзи кампус, към хилядите огнища на антиимпериалистическа борба в Латинска Америка и в Африка. И тук дъщерята изглеждаше по-запозната от бащата. Колко много знаеше Мариароза, говореше, сякаш е информирана от първа ръка, чак по едно време Аирота погледна закачливо към жена си Аделе, а на нея каза:

— Само ти още не си си поръчала десерт.

— Ще взема шоколадовата торта — отвърна тя със симпатична гримаса.

Погледнах я с възхищение. Караше кола, живееше в Милано, преподаваше в университет, оборваше баща си без настървение. Ами аз? Страх ме беше да отворя уста и същевременно ми беше унизително да мълча през цялото време. Не успях да се въздържа и заявих пресилено:

— След Хирошима и Нагасаки американците трябваше да ги съдят за престъпления срещу човечеството.

Мълчание. Цялото семейство се втренчи в мен. Мариароза извика браво, протегна ми ръка, стиснах я. Това ме окуражи и забълвах думи, отломки от стари идеи, запаметени в минали години. Говорих за планиране и рационализации, за провала на християндемократическия социален модел, за неокапитализъм, за това какво е структура, за революция, за Африка, за Азия, за детски градини, за Пиаже, за обединени действия на полиция и магистратура, за фашистка гнилоч във всяка гънка на обществото и държавата. Говорех объркано, задъхано. Сърцето ми биеше силно, забравих с кого съм и къде се намирам. И все пак долових как около мен се създава атмосфера на всеобщо съгласие и бях доволна, че съм се осмелила да се изкажа, стори ми се, че се представих добре. Хареса ми също, че никой от това мило семейство не ме попита, както често се случваше, откъде съм, какво работи баща ми и какво майка ми. Бях си аз, аз, аз.

Разговорът ни продължи и през следобеда. А вечерта всички заедно се разходихме, преди да отидем на вечеря. На всяка крачка професор Аирота срещаше познати. Спряха да го поздравят много топло и двама професори от университета със съпругите си.