Елена Феранте
Новото фамилно име (106)

105.

Преди да си тръгна, отидох да потърся Енцо. Понеже, когато му предадох: Лина ме накара да ти кажа, че се е опитала, но не е успяла, по лицето му не пробягна и сянка от емоция, реших, че съобщението го е оставило напълно безразличен.

— Много е зле — прибавих. — От друга страна, изобщо не знам какво може да се направи.

Той стисна устни и лицето му доби строг израз. Взех-ме си довиждане.

Във влака отворих металната кутия, макар да се бях заклела да не го правя. Вътре имаше осем тетрадки. Още от първите редове се почувствах зле. Когато се върнах в Пиза, чувството взе да расте с всеки изминал ден и месец. Всяка дума на Лила сякаш ме смаляваше. След всяко изречение, дори и написаните, когато е била още дете, моите изречения губеха смисъла си — не тогавашните, а сегашните. И в същото време всяка страница възпламеняваше мои мисли, мои идеи, мои страници, като че до този момент бях живяла в ступор — трупала съм знания без всякаква полза. Научих наизуст тези тетрадки; в крайна сметка те ме накараха да почувствам света на „Нормале“, приятелките и приятелите, които ме уважаваха, засвидетелстващите близост погледи на онези професори, които ме стимулираха да се старая все повече, да почувствам всичко това като част от една твърде защитена и поради това твърде предвидима вселена в сравнение с онази, буреносната, която Лила, в условията на живот в квартала ни, бе се оказала способна да изследва и опише в набързо нахвърляни редове на омачкани, зацапани страници.

Всяко мое минало усилие ми се стори лишено от смисъл. Изплаших се, месеци наред не бях в състояние да уча както трябва. Бях сама, Франко Мари бе загубил мястото си в „Нормале“; не успявах да се измъкна от усещането за непълноценност, което ме бе връхлетяло. По едно време осъзнах, че скоро ще се проваля с някоя ниска оценка и също ще бъда отпратена. Затова една вечер, късно през есента, без да съм го планирала, излязох, понесла със себе си металната кутия. Спрях се на моста „Солферино“ и я хвърлих в река Арно.