Елена Феранте
Новото фамилно име (105)

104.

Поех кутията неохотно и си помислих: къде да я дяна, какво да я правя. Седнахме на масата. Учуди ме, че Ринучо яде сам и си служи със свои малки дървени прибори; че след като преодоля стеснението от първия момент, ми проговори на италиански, без да потъмнява гласните; че на всеки мой въпрос отговаряше адекватно и точно и ми задаваше въпроси на свой ред. Лила ме остави да разговарям със сина й, не хапна почти нищо, взираше се в чинията унесено. Накрая, когато щях да си тръгвам, каза:

— Нищо не помня за Нино, за Иския, за магазина на Пиаца деи Мартири. А ми се струваше, че го обичам повече от себе си. Даже не ме интересува какво е станало с него, къде е отишъл.

Реших, че е искрена, и не й казах нищо от това, което знаех.

— Това им е хубавото на увлеченията — подхвърлих, — след време минават.

— Ти щастлива ли си?

— Доста.

— Колко ти е хубава косата.

— Е…

— Искам още една услуга.

— Кажи.

— Трябва да се махна от този дом, преди Стефано, без да се усети, да убие мен и детето.

— Така ме караш да се тревожа.

— Права си, извинявай.

— Кажи какво да направя.

— Иди при Енцо. Кажи му, че съм опитала, но не съм успяла.

— Не разбирам.

— Не е важно да разбираш, ти трябва да се върнеш в Пиза, имаш си неща за вършене. Кажи му така, и толкова: Лина се е опитала, но не е успяла.

Изпрати ме до вратата с детето на ръце. Нареди му:

— Рино, кажи довиждане на леля Лену̀.

Детето се усмихна и ми помаха с ръка.