Елена Феранте
Новото фамилно име (100)

99.

Обзе я мания да стимулира умственото развитие на сина си. Не знаеше с какви книги да се снабди и накара Алфонсо да разпита из книжарниците. Той й донесе няколко и тя усърдно се зае да ги чете. В тетрадките си отбелязваше как се е справяла със сложните текстове: напредвала с мъка, страница след страница, но после губела нишката и се разсейвала, въпреки това заставяла погледа си да продължи да се плъзга надолу по редовете, пръстите й автоматично обръщали страницата и накрая имала усещането, че дори да не е разбрала, думите все пак са влезли в главата й и са задвижили мисълта й. След което отново прочитала книгата и в процеса на препрочитане коригирала или разширявала изводите, докато текстът престанел да й върши работа и преминела към следващия.

Вечер мъжът й се прибирал й установявал, че не е сготвила нищо, а се занимава с детето, като го кара да играе на игри, които сама е измислила. Ядосвал й се, но тя от доста време вече била престанала да реагира. Сякаш не го чувала, като че в този дом живеели само тя и синът й, и когато се наканела да приготви нещо за ядене, то било не защото Стефано бил гладен, а защото тя самата била огладняла.

После, след дълъг период на взаимно разбирателство отношенията им отново се влошили. Една вечер Стефано се развикал, че му е писнало от нея, от детето, от всичко. В друг случай заявил, че се е оженил твърде млад, без да разбира какво върши. Но веднъж, когато тя му отговорила: „И аз не знам какво правя тук, ще си взема детето и ще си тръгна“, той, вместо да изкрещи „тръгвай си“, загубил търпение, което не се било случвало отдавна, и я ударил пред детето, а то наблюдавало от постланото на пода одеяло, объркано от шумотевицата. Докато Стефано я наричал с обидни думи и носът й кървял, Лила се обърнала към сина си през смях и му казала на италиански (от доста време му говорела само на италиански):

— Тате си играе, шегуваме се.

По едно време, не знам защо, взела да се занимава и с племенника си, Фернандо, когото вече наричали Дино. Възможно е да се дължало на факта, че искала да сравни развитието на Дженаро с това на друго дете. А може би не, може би е почувствала вина, че се грижи само за своето дете, и е счела за редно да се погрижи и за племенника си. Макар Пинуча да продължавала да смята Дино за живото доказателство за провала си в живота и постоянно да го навиквала, а понякога го и наплясквала: „Ще престанеш ли, а, ще престанеш ли? Какво искаш, да ме побъркаш ли?“, тя решително се възпротивила на идеята Лила да го отведе у тях и да го кара да играе на странни игри с малкия Дженаро. Казала й ядно:

— Отглеждай си твоето дете, а аз ще си отглеждам своето, и вместо да си губиш времето, погрижи се за мъжа си, че иначе ще си останеш без него.

Но ето че се намесил братът на Лила, Рино. Намирал се в много тежък период. Непрестанно се карал с баща си, който искал да затвори работилницата за обувки, защото му било писнало да се труди само за да носи печалби на двамата Солара, и понеже не разбирал, че трябва да се развиват на всяка цена, съжалявал за някогашната си обущарничка. Непрестанно се карал и с Марчело и Микеле, те обаче се отнасяли с него като с нахално хлапе и когато ставало дума за пари, разговаряли директно със Стефано. Най-много се карал с него, със Стефано, разменяли си крясъци и обиди: зет му престанал да му дава и стотинка и според Рино тайно водел преговори за прехвърляне на цялото обувно предприятие в ръцете на Солара. Карал се с Пинуча, която го обвинявала, че й се е представял като голямата работа, а всъщност е само пионка в ръцете на всички: на баща си, на Стефано, Марчело, Микеле. Така че, когато научил как Стефано тормози Лила, задето изпълнява само задълженията си на майка, но не и на съпруга, както и за отказа на Пинуча да повери сина им на леля му дори за час, започнал демонстративно лично да води детето у сестра си. И понеже в обувното предприятие имало все по-малко работа, взел да се застоява в апартамента им в новия квартал и да наблюдава какво прави Лила с Дженаро и с Дино. Останал очарован от майчинското й търпение, от начина, по който се забавлявали децата, от това, че синът му, вкъщи вечно плачещ или пък помръкнал в кошарката си като тъжно паленце, с Лила се оживявал, реагирал пъргаво и изглеждал щастлив.

— Какво им правиш? — питал с възхищение.

— Карам ги да си играят.

— Синът ми и преди си играеше.

— Тук играе и се учи.

— Защо им отделяш толкова много време?

— Защото четох, че това, което сме сега, се решава в първите години от живота.

— Добре ли ми се получава с детето?

— Нали виждаш.

— Да, виждам, че е по-схватлив от твоя.

— Моят е по-малък.

— Според теб Дино умен ли е?

— Всички деца са умни, само трябва да се упражняват.

— Ами карай го да се упражнява, Лина, не се отказвай бързо, както обикновено правиш. Направи ми го най-умен.

Случило се обаче една вечер Стефано да се прибере по-рано от обичайното и особено изнервен. Заварил шурея си седнал на пода в кухнята и вместо да се ограничи с това да се намръщи заради разхвърляната къща и безхаберието на жена си, която обръщала внимание само на децата, а на него не, заявил на Рино, че този дом е негов, че не му харесва той да се мотае там всеки ден и да си губи времето, че обувното предприятие отива по дяволите именно заради мързела му, че всички Черуло са безотговорни и че, с две думи, или веднага се омиташ, или ще те изхвърля с ритници.

Последвал сблъсък. Лила се развикала, че не може да говори така на брат й, а Рино избълвал пред зет си всичко, което до момента или само му загатвал, или държал зад зъбите си от предпазливост. Изрекли се тежки обиди. Двете деца, в суматохата оставени без надзор, започнали да си дърпат играчките от ръцете и се разпищели, особено по-малкият, надвит от по-големия. Рино, издул вратни жили като електрически кабели, изревал на Стефано, че е лесно да се прави на велик с парите, които дон Акиле завлякъл от половината жители на квартала, и добавил:

— Ти си никой, пълен боклук си, баща ти поне беше бандит на място, ти и това не умееш.

После се случило нещо ужасно, на което Лила станала стъписан свидетел. Стефано внезапно награбил Рино с две ръце през бедрата, както балетистите прихващат балерините в класическия балет, и макар и да били с еднакъв ръст и телосложение, макар Рино да се мятал, да крещял и да плюел, го повдигнал с нечувана сила и го запратил срещу стената. Веднага след това го хванал за ръка и го повлякъл по пода към вратата, отворил я, изправил го и го бутнал надолу по стълбите, въпреки че Рино се опитвал да реагира, а Лила се била опомнила и му се била увесила отгоре, като го умолявала да се успокои. Не се свършило с това. Стефано се върнал вътре побеснял и Лила разбрала, че иска да направи с Дино същото, което сторил с баща му — да го запрати като предмет надолу по стълбите. Тогава го връхлетяла изотзад, докопала лицето му и го изподраскала с викове:

— Той е дете, Стѐ, той е само дете.

Той застинал и бавно изрекъл:

— Писна ми от всичко, не издържам повече.