Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (16)

15

Тази нощ Джо шофираше предпазливо към дома си, защото беше по-пиян, отколкото му се искаше — или трябваше да бъде. Той държеше под око пътя напред и огледалата си за задно виждане за градски ченгета или шерифи. Като се има предвид случилото се в съдебната зала на съдия Хюит онзи ден, не беше сигурен точно в какво настроение ще бъдат местните жители, ако и него хванат в нарушение на правилата.

Поне Долси, която остана в бар „Стокман“ да проклина последните събития, беше достатъчно близо до дома си, за да се прибере без усложнения. Въпреки че с количеството скоч, което изпи, предизвиквайки Джо да не изостава, тя вероятно ще трябва да ходи до там, макар да не залиташе повече от него. Той, от своя страна, си поръча чиста сода след втория бърбън, но на празен стомах ефектът не беше кой знае колко по-различен.

Джо беше ядосан на себе си, задето остана толкова дълго време в бара с нея. Част от причината за този му гняв беше безсилието, а друга част — тя просто изглеждаше твърде нестабилна, за да я остави сама. Накрая, след като му обеща да се прибере, той си тръгна. Предложи й да я изпрати, но тя с обида отвърна, че може да се грижи сама за себе си, показвайки му 9-милиметровия в чантата си. И той отстъпи.

По пътя си извън града той спря за двоен чийзбургер и Дейзи се втренчи в мазната торбичка, когато го сложи на седалката до себе си. Две сочни струйки лиги се провлачиха от устата й върху стелките на пода. Беше пропуснал да я нахрани по-рано.

— О, добре, взимай го… — каза той. — Ще си отворя консерва супа вкъщи.

Дейзи погълна бургера на три бързи хапки и захвърли опаковката под себе си, разклащайки глава.

Джо видя поредица от зелени звезди, издигащи се и снишаващи се в тъмното от лявата страна на пътя, и инстинктивно удари спирачки, когато стадо от пет елена пресече пътя пред него — очите им отразяваха светлините от фаровете в зелено. Внезапното спиране почти изхвърли Дейзи от седалката отзад.

— Съжалявам — извини й се той, а на себе си напомни да бъде по-внимателен.

Бърбънът все още владееше рефлексите му, но това не му попречи да отбележи, че стадото се състои от един мъжки, сърна, две едногодишни и млад елен. Точно колкото собственото му семейство…

И точно толкова уязвими…

 

 

Долси не беше на себе си в „Стокман“. Той никога не я беше виждал в това състояние. Яростта й бавно беше разцъфнала, след като напусна кабинета на съдия Хюит, и съвсем избуя, когато заместник-шериф Спивак се опита да се защити.

— Той е виновен — извика Спивак. — Всички знаем, че е така. Всичко, което направих, беше, за да подсигуря обвиненията ни.

Джо му повярва, въпреки че, както Долси и съдията, му се искаше да го удуши. Беше си припомнил с каква категоричност Спивак извърши работата си на местопрестъплението, а след това арестува Далас. Намеренията му просто крещяха, ако Джо беше достатъчно съсредоточен да ги улови в онзи момент.

Той очевидно беше отишъл в планините с гилзи от 223 калибър в джоба си и патрони от същия вид оръжие в другия — за всеки случай. Когато Спивак каза, че ще се погрижи за тялото, и изпрати Щек и Джо надалеч, той всъщност си е осигурил възможност да постави куршумите в раните. Не е чудно, помисли си Джо, че съдебният лекар беше установил, че те са твърде „плитко“ в трупа.

Но Спивак изненада Джо с неговата липса на угризения, дори когато самият шериф Рийд пристигна, за да вземе значката и пистолета му, отстранявайки го от служба, докато тече разследването. Спивак наистина вярваше, че стореното от него е правилно и че „е рискувал собствената си кариера, за да отстрани завинаги заразата, заплашваща да засегне цялата общност“.

Това беше страна от характера му, която Джо съжали, че беше видял. Липсата на отговорност беше потресаваща. В хода на работата си той беше забелязвал подобно поведение в престъпници и нарушители, но рядко в полицейски служители, да не говорим за експерти. Той подозираше, че липсата на добросъвестност е нарастваща тенденция в страната като цяло, и това беше нещо, с което не можеше да се справи.

— Ти трябва да ме разбереш — беше се обърнал към него Спивак. — Ти най-добре от всички знаеш с какъв човек си имаме работа. Той е виновен. Направил го е, проклетникът. Знаем, че е убил Фаркъс. И аз просто не позволих да остане на улицата, за да не пострадат още невинни.

— Но сега ще стане точно това — отвърна Джо и Спивак го погледна зяпнал, без да схване смисъла на думите му.

— Чудя се, на колко още случаи е „помогнал“… — каза Долси на Джо в бара. Тя говореше толкова силно и жестикулираше с ръце, че другите клиенти уплашено се отдръпнаха в периферията. А когато изрече думата „помогнал“, направи огромни въздушни кавички.

Джо забеляза, че Бък Тимберман се беше приближил, за да види какво се случва, обмисляйки дали да не призове ченгетата да се намесят.

— Даваш ли си сметка от колко присъди е бил част? Колко пъти е заставал на свидетелското място като страна по наказателни дела? — попита тя. — Сега всички тези престъпници, които съм прибрала, ще се избият да подават жалби. Той опетни всичко, което направихме през последните няколко години — опорочи всеки един случай. Завлече ме в калта със себе си…

Джо кимна и отпи.

— Две двойни — каза Долси на Тимберман, който бавно прокара ръка по бутилките с бърбън и скоч зад себе си. Тогава Джо му помаха, давайки знак, че иска само сода. — Съдия Хюит мисли, че съм знаела за това — продължи тя. — Не го каза директно, но ме обвини, че съм работила с отдел, в който шерифите фалшифицират доказателства. И той вероятно си мисли, че съм била наясно с това.

— Може би… — смотолеви Джо.

— Мислил ли си, че нещо такова може да се случи?

— Не. Но сега, като се върна назад, може би трябваше да бъда малко по-подозрителен.

— За секунда реших, че… Че може би Спивак има нещо общо с убийството. Но сега не мисля така. Той просто е искал да се увери, че ще заковем Далас.

Джо се съгласи.

— Това е едно от нещата, които всяка фибра в тялото ми ненавижда — каза тя на висок глас. — Обичам закона. Обичам справедливостта. Обичам да отпращам лошото далеч. Лестър Спивак току-що направи така, че всеки адвокат, срещу когото се изправя, да държи коз в ръката си против мен. И всеки избирател в страната да се чуди дали не дава гласа си на корумпиран прокурор — ако изобщо някой реши отсега нататък да даде гласа си за мен… Няма да мога да се кандидатирам! — заключи тя тържествено, сякаш мисълта току-що я озари. — Ще се наложи да напусна и да отворя частна практика. Но и така пак няма да бъда достатъчно далеч от хората, които са разбрали в какво съм замесена. Т. Клетус Глат ще се постарае това да се разчуе. Просто съм благодарна, че копелето не беше в съдебната зала днес, за да ме види как горя в пламъците — тя се завъртя на стола си и махна с ръка към Тимберман. — Още две!

Джо едва бе започнал последното, което поръчаха:

— Долси, аз…

— По дяволите — изсъска тя, като се завъртя обратно към масата. — Сега онова копеле ще се бронира.

Джо объркано поклати глава.

— Далас Кейтс — обясни тя. — С любезното съдействие на Лестър Спивак той просто си спечели карта вън-от-затвора. Няма начин съдия Хюит да го призове отново в съдебната зала.

— Ще се счита за двойно рисково? — попита Джо.

— Не, не и технически. Обвиненията са отхвърлени, така че Далас няма да бъде призован отново в съда. Няма и да можем да го обвиним отново за убийството, защото всички от защитата ще припишат действието ни като проява на отмъщение спрямо Далас Кейтс от името на правоприлагането. Дори ако съдията Хюит допусне повторно разглеждане, това би довело единствено до оправдателна присъда.

— Значи сега Далас е на улицата и е по-опасен от всякога, а ръцете ни са вързани, защото, ако направим нещо, той просто ще ни обвини в тормоз и ще предяви граждански иск.

Долси се наведе към Джо и размаха пръст в лицето му. Очите й блестяха от гняв и алкохол.

— Единственото нещо, което Лестър каза днес и бях съгласна с него, бе, че Далас е убил Фаркъс. Дълбоко в сърцето си вярвам в това. А сега онова копеле е свободно като птичка и се разхожда наоколо, натривайки ни носовете.

Той знаеше, че е права.

— Знаеш ли как ме погледна Маркъс Ханд? Със съжаление. Знаеш ли колко много ме обиди това? Ще се обадя на Мерибет — заяви Долси накрая. — Тя наистина няма да повярва…

Джо потръпна в очакване.

 

 

След като Долси съобщи новината на Мерибет в Джаксън Хол, тя подаде телефона си на Джо.

— Иска да говори с теб. Още две двойни! — поръча веднага след това на Тимберман.

— Тя да не би току-що да поръча още две двойни?! — попита Мерибет.

— Да…

— Не мисля, че трябва да изпива и едно нормално. Нито един от двама ви.

— Съгласен съм.

— Цял следобед се питах какво се е случило. Телефонът ти не отговаря.

— Какво? О, трябваше да го изключа в съда… — отвърна Джо и извади мобилния от джоба си. — Забравил съм да го включа, предполагам…

Екранът показа пет пропуснати повиквания. Две от Мерибет, едно от кабинета на губернатора, едно от горски пазач Рик Еуиг и едно от непознат номер.

Мерибет въздъхна:

— Не мога да повярвам на случилото се в съда днес. Какво ще правим сега?

Джо нямаше отговор.

— Едва ли времето сега е подходящо да се приберем вкъщи, но не виждам друг избор. Шефовете ми проявиха щедрост, но минаха две седмици и изразходвах всичките си дни за отпуск. Не мога да работя от тук, а нещата започват да се разпадат. Всички започват да стават нервни и не ги обвинявам…

— Какво искаш да кажеш? — попита Джо и с периферното си зрение видя как Долси изпи едното питие пред себе си на екс и посегна към другото.

— Шеридън се върна на работа в ранчото днес — каза тя. — Не можах да я убедя да остане. Стана й скучно, а знаеш колко е упорита, когато си науми нещо. Метнала се е на баща си… Ейприл също иска да се върне на училище. Иска да бъде до Джой, докато се възстановява, и трябва да се присъедини към родео отбора, преди да са решили да оттеглят стипендията й. За което има право. Луси също изостава с уроците.

Джо кимна мълчешком.

— Джо, слушаш ли ме?

— Да.

— Недей просто да кимаш. Няма как да те чуя, когато кимаш.

Той кимна отново и каза:

— Мда… Така е.

— Иска ми се да кажа, че майка ми ме гони, но не мога. Тя е истинска светица. Аз дори не знам какво й става, но тя прави всичко, което може, за да ни накара да се чувстваме комфортно. Тя е толкова… мила. Имам чувството, че нещо й е станало.

— Най-вероятно — съгласи се Джо. — Може би трябва да…

— Не! — отсече твърдо Мерибет. — Няма да искам пари от нея. Не искам да съм й длъжница с нищо повече. Винаги има някаква уловка, а аз не желая да се хващам.

— Добре… — каза той, смирено.

— Няма друг вариант — заяви тя. — Трябва да се върнем. Не можем вечно да бягаме от онази татуирана жена… Или от който и да било друг…

Джо знаеше, че има предвид Далас.

— Виж — каза той накрая, — ако може, останете още една седмица. Само една. Говори с шефа си и с момичетата.

Мерибет не каза нищо доста дълго време. В непосредствена близост до него, Долси обясняваше на Тимберман как щяла да се премести в Шайен, Каспър или Коуди и да започне частна практика.

— Една седмица — каза Мерибет най-после. — Мислиш ли, че нещата ще се наредят дотогава?

— Мисля — кимна Джо, въпреки че имаше точно обратното чувство.

 

 

Дълго след като елените преминаха пред фаровете му, Джо остана втренчен в техния остатъчен образ в съзнанието си. Спирането на пикапа му спечели време, в което да помисли.

Животът му беше опасна каша и той не можеше да измисли начин, по който да оправи всичко. Семейството му замина, но сега правеше планове да се завърне, точно в най-опасното възможно време. А той беше изтощен, без настроение и не беше хапвал твърда храна от две седмици насам.

Тогава се запита:

„Какво се случи със съучастниците на Далас от онази нощ? Кои са те? Какво ги мотивира? Ще разберат ли какво се случи на процеса?“

„Как, по дяволите, Далас си позволи услугите на Маркъс Ханд?“

„Кога Уонда Стейси ще се появи?“

„Защо никой не успя да хване татуираната жена?“

„Дали бракониерският пръстен някога ще бъде идентифициран, а хората от него арестувани?“

„Дали изобщо нещо от това щеше да получи отговора си?“

„И най-вече какво ще направи сега Далас Кейтс? Дали ще предприеме последващи действия по неясните му и специфични заплахи да си отмъсти за това, което той твърди, че Джо е причинил на него и семейството му?“

Като неясен гръм в главата му дойде осъзнаването, че отговорът на последния въпрос може съвсем скоро да се разкрие. Когато светлината от фаровете му обля самотния му дом, той видя Далас. Мъжът стоеше отпуснат върху бялата ограда със скръстени пред гърдите си ръце, а след като периферията на каубойската му шапка се вдигна нагоре, върху лицето му разцъфна широка усмивка. Неговата голяма шампионска родео катарама проблесна в светлината като изстрел от куршум.

Джо изведнъж изтрезня.