Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (11)

10

На четиридесет и пет километра от града, в малкия дом на Бигхорн Роуд, Долси Шалк и Мерибет Пикет разказваха деня си на по чаша вино, приседнали на дивана в хола. Ейприл и Луси се бяха настанили на масата в кухнята, наблюдавайки ги. Две кутии с пица зееха отворени на тезгяха и Джо откъсна парче пеперони, което сдъвка наведнъж, наливайки си в това време бърбън в чаша с лед. Това беше втората му напитка за по-малко от час насам.

Ейприл го погледна.

— Мога ли да получа едно?

— Не.

Луси завъртя очи:

— Това върши ли работа?! Опитвате се да решите всичките си проблеми с алкохол?

— Понякога върши, да — сви рамене Ейприл.

Тогава Джо се усмихна на себе си и сипа от течността в още една чаша.

— Боже мой — възкликна Луси в театрален ужас, когато той я постави пред сестра й.

— Предпочитам го с кока-кола — отбеляза Ейприл.

— Това съсипва добрата напитка — подсмихна се Джо и погледна Мерибет, която му даде кратък знак с очи.

— Аз също искам — каза Луси.

— Няма начин.

Гласът на Долси разцъфна от дневната като роза, когато започна да описва сцената в съдебната зала.

 

 

Зашеметен от жената зад волана на хамъра, Джо последва Маркъс Ханд през фоайето към малката съдебна зала. Всъщност беше толкова слисан от видяното, че премина през детектора, без да предаде мобилния си телефон и пистолета, и не разбра какво е направил, докато не се озова от другата му страна. Тогава той се спря, обърна се и погледна въпросително към служителя.

— Мамка му! — каза Стовпайп. — Забравих да го включа отново — тогава той избута Джо нататък. — Следващия път ще те хвана. Само не стреляй по никого там.

Джо кимна, влезе и зае сгъваемия стол до шериф Рийд. Спивак вече седеше на свидетелската скамейка. Ако ще стреля по някой, помисли си той, не е сигурно от кого трябва да започне пръв, от Далас или от тъща си…

— Добре ли си? — прошепна Рийд, когато видя изражението му.

— Не.

Преди да успее да обясни, Ханд влезе през вратите и постави бащински ръка върху рамото на Далас.

— Ваша чест — каза той към мировия съдия. — Моето име е Марк Ханд.

Гласът му прогърмя през малката стая.

— Зная кой си — отвърна кисело Мутон.

— Клиентът ми седи тук окован, в буквален и в преносен смисъл. Ръцете и краката му са заключени в стоманена конструкция, а свободата му е била поставена на милостта на нелеп и безкористен защитник. Досега. Ваша чест, моят клиент е изправен пред много реална и трагична възможност да загуби правото си да бъде свободен, а аз още не съм имал възможността да се консултирам с него.

Далас обърна глава нагоре и се усмихна на адвоката си.

Ето какво е крил в ръкава си през цялото време, заключи Джо.

Ханд се обърна към Дуейн Патерсън, когото току-що обиди:

— Вашите услуги вече не са необходими тук, сър. Измитай се. Изчезвай. Пръждосвай се.

Джо всъщност никога не бе чувал някой извън анимационните карикатури да използва „пръждосвай се“ и това определение сякаш увисна във въздуха. Патерсън, от своя страна, събра документацията си в куфарчето пред себе си и се изправи. Той излезе от стаята, клатейки глава, без да се ръкува с никого — нито с Далас, нито с Ханд.

— Тъй като сте в моя съд, а не по телевизията, не мога да сменя канала, предполагам — заяви Мутон и Ханд се засмя с престорена признателност към бележката.

— Ваша чест, като се има предвид фактът, че аз току-що влязох… — той се поколеба и се огледа, сякаш току-що осъзна, че не е сам — … в съдебната зала, след дълго и тягостно пътуване от Джаксън Хол и това е първата възможност, която ми се предоставя да застана пред такава височайша аудитория, почтително моля за известно отлагане на производството, за да мога да се запозная с моя клиент и да му осигуря възможно най-доброто юридическо представителство, което адвокат като мен може да даде.

Рийд се наведе към Джо.

— От това, което съм чувал, при него са в сила два вида хонорара. 1500 на час за „невинен в окръг Уайоминг“ и два бона на час за „извън всякаква вина“ както той го нарича.

Джо кимна. Знаеше, че е вярно, защото Ханд беше защитавал Миси няколко години по-рано, когато беше обвинена в убийството на Бъд Лонгбрейк — нейния пети съпруг. Тялото на Бъд беше открито приковано към ствола на една вятърна турбина. В края на краищата съдът я намери за невинна по обвиненията, въпреки че тя бе абсолютно виновна. Независимо от изхода на делото си, тя все още продължаваше да се оплаква от сметката, която й бе връчил Ханд.

Очевидно, помисли си Джо, тя бе намерила начин да се справи с това, омъжвайки се за човека, на когото дължи пари. Или просто подсигурявайки се с връзка с един от най-успешните адвокати в страната, в случай че има нужда от него отново…

— Искате да отложа производството?! — попита Мутон със зачервено лице.

— Струва ми се справедливо, Ваша чест — кимна Ханд. — Моят клиент заслужава…

— Вашият клиент не заслужава нищо — прекъсна го Мутон. — Той и неговото боклукчийско семейство опетняват този окръг от доста дълго време насам.

Джо погледна към Долси, която беше покрусена от изявлението на съдията. Както беше всъщност и самият той. Клетус Глат пък надраска демонстративно „Вашият клиент не заслужава нищо“ в бележника си.

— Толкова зловредни думи едва ли някога са изричани в съда, със сигурност не и от мирови съдия — каза Ханд. — Ако това е личното ви мнение, Ваша чест, считам, че единственият начин да се процедира оттук насетне е, като незабавно си направите самоотвод, за да можем да отсрочим изслушването пред съдия, който няма да действа предубедено.

Джо затвори очи, въздъхна и остана в това си състояние по време на отговора на Мутон:

— Чух достатъчно и от двама ви. Тук съм, за да отсъдя, че г-н Кейтс ще бъде задържан под стража заради обвинение в убийство първа степен, преди да се яви пред окръжен съдия Хюит. Гаранцията, която определям, е 1,5 милиона долара.

— Това е скандално голяма сума — гръмна Ханд. — Сигурен съм, че ще преразгледате това и ще освободите моя клиент без гаранция. Та той е изключително добре познат в тази област. Той е професионален родео шампион.

— Това е проблемът — каза Мутон.

— Възразявам! — отново извика Ханд. — Това е лудост. Милион и половина за един млад безработен бивш родео шампион?!

Мутон погледна нагоре. Лицето му беше алено.

— След като може да си позволи адвокат като вас, може да си позволи и сумата, която определих — той се обърна към Долси: — Сигурен съм, че като служител на съда вие ще се съгласите с мен.

Тя се свлече върху бюрото си и сложи глава в ръцете си.

— Предлагам ви — каза Мутон, отново обръщайки се към Ханд — да спрете да възразявате и да си заработите скандалния хонорар. Съдия Хюит не си губи времето. Той е най-бързият на запад, когато става дума за обвинения в убийство.

— Но аз ще се нуждая от време, за да представя подходяща защита — оспори Ханд.

— Това не е мой проблем — отсече Мутон, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.

 

 

— Просто се хванах за главата — казваше Долси. — Не знаех какво да кажа, защото Маркъс Ханд в случая беше прав.

Мерибет отпи и поклати глава.

— Не разбирам… Как може Далас Кейтс да си позволи да наеме Маркъс Ханд?

— Аз се чудех същото — кимна Долси, посягайки към бутилката, поставена на дивана помежду им. Луси беше права.

— Джо, колко изкарва един родео шампион? — попита Мерибет.

— Не чак толкова много — каза Джо. — Все пак не е като онези играчи от НБА или подобните турнири. Повечето от тях печелят достатъчно, за да си покриват разходите по пътуване, входни такси, медицински сметки…

Джо познаваше няколко мъже — и жени — родео шампиони и никой от тях не бе в цветущо финансово състояние. Което му напомни за един цитат, чут преди години: „Зад всеки успешен фермер стои жена, която работи в града.“

Луси потупа по телефона си и каза:

— Миналогодишният победител е спечелил около 300 000 щатски долара, но този под номер петдесет е направил едва 17 000.

— Далас беше шампион в продължение на три поредни години — обади се Ейприл. — Знам, че правеше по около четвърт милион на година, защото се хвалеше пред всички. Плюс това изкарваше допълнително като рекламно лице на дънки, ризи и всякакви подобни неща.

— Това е много — учуди се Луси.

— Не и когато купуваш винаги най-новото, което излезе на пазара — продължи Ейприл. — Той винаги е имал най-новия камион, най-доброто ремарке. Винаги отсядаше във ВИП стаи — тя се усмихна тъжно и продължи — Далас никога не е бил щедър като другите каубои. Те, за разлика от него, щяха да дадат и ризата от гърба си, за да помогнат в нужда. Не и Далас. Той изкарваше пари и ги харчеше единствено за себе си. Винаги съм мразела това, въпреки че продължавах да бъда с него.

— Да вземем за изходна точка три хиляди — запресмята Долси. — Минус пътувания, данъци и режийни… Остават, да кажем, сто хиляди. И това преди две години. В затвора не е имал никакви приходи… Пак не е достатъчно, за да наеме Маркъс Ханд.

— Може Маркъс Ханд да е предложил услугите си про боно? — предложи Мерибет, при което Долси прихна, последвана и от самата Мерибет. — Може Кейтс да са имали тайна банкова сметка или нещо подобно? — продължи след малко тя.

Долси сви рамене.

— Възможно е, но се съмнявам. Така или иначе, това е най-малкото, за което се притеснявам в момента. Не само че съм против Ханд и екипа му, но и съдия Хюит вероятно ще насрочи процес в рамките на няколко седмици, за да се вмести в графика си. Ханд се оплака, че няма да има време да изгради защитата си, но аз имам същия проблем относно своето обвинение. И просто не мога да седя и да бездействам, докато Глат пише статии за вестника си. Следващата година ми предстои преизбиране, а Глат трябва да продава историите си, не мога да си позволя да ме представи в най-лошата ми светлина.

— Глат е бил там? — ококори се Мерибет.

— Да. И той изглеждаше така, сякаш наистина се забавлява. Получи възможността да напише статия за изостаналата ни съдебна система и доброто момче, попаднало в мрежите й. Това, което наистина ме вбесява, е, че този път той ще бъде прав.

— Не е ли Мутон този, който има последната дума все пак? — попита Мерибет.

— Не съм сигурна. Мисля, че Маркъс Ханд е способен да обедини хората около себе си — сви рамене Долси.

— И като говорим за вълка… — обади се Луси от масата.

В следващия момент решетката на „Хамър Н2“ се провря с рев през портата отвън.

— Ето я и нея… — въздъхна Мерибет и Ейприл и Луси се спогледаха, а Джо посегна към бутилката с бърбън. — Отивам да изслушам онова, което има да ми каже — каза тя. — Ще се държа цивилизовано, а после ще я отпратя там, откъдето е дошла. В края на краищата тя е моя майка и ваша баба.

— Тя е самия дявол — заяви Ейприл.

— По-добре да отида аз — каза Долси и се изправи, подпирайки се с ръка. — Не трябва да говориш с жената на противниковия защитник.

— Ти няма да ходиш никъде — заяви Мерибет със стоманена нотка в гласа си, при което Долси се облегна назад и погледна смутено към Джо.

— След като я застреля, ще дойде и твоят ред да отидеш — смигна й той.

— Това наистина не е смешно, Джо — сряза го на свой ред Мерибет.

 

 

Минута по-късно входната врата се отвори. Миси никога не чакаше покана и влизаше направо.

— Мерибет, скъпа? Аз съм.

— Тук сме — отвърна Мерибет с равен тон.

В този момент жената надникна през прага от тъмния коридор и това напомни на Джо змия, която излиза от гнездото си, за да се попече на слънце.

Въпреки че се намираше в края на своите шейсет, фигурата на Миси беше добре поддържана и дизайнерските облекла, които носеше, го показваха идеално. Тя беше слаба и имаше вид на актриса: изваяни форми, съразмерна глава, която изглеждаше страхотно на снимки. Лице с формата на сърце и порцеланова кожа — с високи скули и ярко кървавочервено червило. Въпреки възрастта косата й все още не бе посивяла.

— Боже мой, погледнете се само! — изтананика Миси и се усмихна широко. — Толкова сте красиви! — огледа тя последователно Мерибет, Ейприл и Луси. — Толкова се радвам да ви видя. Мина много време… — гласът й спадна с една октава, когато забеляза Долси. — Не ви познавам.

— Това е приятелката ми, Долси Шалк — каза Мерибет, все още седяща на дивана.

— Приятно ми е да се запознаем — кимна Миси.

— Тя е окръжен прокурор.

Усмивката на Миси беше все още ослепителна, но светлината в очите й помръкна.

Последният окръжен прокурор, с когото тя се беше срещала, се опита да я изпрати в женския затвор в Луск. Джо не се съмняваше, че Мерибет умишлено представи приятелката си именно по този начин.

Миси се подхлъзна в ситуацията като типичен боксьор, нанасящ изненадващия си удар, и се обърна към Джо:

— Добрият стар Джо — изрече с още по-звънка октава.

— Да… — отвърна той.

— Всички останете там, където сте. Имам подаръци в колата.

 

 

Миси Ван Кюрен беше прекарала живота си като на търг — всеки от петимата й съпрузи бе по-богат от предходния. Последния път, когато Джо видя тъща си, тя седеше в частния самолет на професионалния убиец Волфганг Темпълтън, който ръководеше бизнеса си от ранчото си в Блек Хилс, Уайоминг. Самолетът беше оставил нахлулите в имота му федерални агенти със скръстени ръце.

След бягството му Темпълтън беше обявен за международно издирване, което не пожъна големи успехи.

Наскоро обаче мафиотът се появи отново в Джаксън Хоул, за да се предаде на ФБР и да се изправи пред съда по почти дузина обвинения, включително и убийство първа степен.

По времето, когато Миси обитаваше ранчо в близост до Садълстринг, а именно това на петия си съпруг Бъд Лонгбрейк, тя безброй пъти бе дала да се разбере, че Мерибет е направила грешен избор в лицето на Джо и че все още не е твърде късно да поправи това. Последвалият съдебен процес обаче навярно я беше превърнал в още по-противна и манипулативна, отколкото Джо някога си бе представял.

Сега тя записа на сметката си и съпруг номер шест.

 

 

Джо наблюдаваше от мястото си, облегнат на кухненския плот, как Миси раздава подаръци. Ейприл получи юзди със сребърни шипове за коня си, а Луси електронен четец. Въпреки че двете момичета без съмнение харесаха придобивките си, те ги оставиха настрана и благодариха учтиво на баба си. Според Джо това беше техният начин да й покажат, че всъщност не са чак толкова развълнувани от появата й.

— А къде е Шеридън? — попита Миси.

— На работа в ранчото — каза Джо.

Миси трепна и поклати глава с разочарование. От своя страна Джо не сметна за необходимо да й обяснява, че въпросното ранчо е вероятно предпочитана дестинация на доста от познайниците й.

— Нали ще й предадете това вместо мен? — попита тя, поставяйки опакована кутия в края на масата. — Това е таблет, като на Луси.

— Благодаря. Ще се уверя, че ще си го получи — кимна Джо.

— И за брилянтната ми дъщеря… — Миси се завъртя и подаде на Мерибет малка кутия с чифт диамантени обици. Всеки от камъните беше четири пъти по-голям от този на сватбената й халка, отбеляза Джо и осъзна, че неизбежното сравнение е специално замислено, за да засегне гордостта му.

— Не мога да ги приема — отвърна Мерибет, опитвайки се да ги върне.

— Моля те. Позволи ми да направя това за теб. Заслужаваш да имаш нещо хубаво в живота си.

Друг изстрел.

Мерибет въздъхна и показа обеците на Долси, която се опита да прикрие почудата в очите си, но не успя.

— И за теб — каза Миси, поставяйки тежък правоъгълен предмет в кафява опаковка в ръцете на Джо.

Той надникна и видя бутилка „Джак Даниелс“.

— О, благодаря! — подсмихна се той.

— Това е твоята марка, нали?

— Въобще не. Значи направи сделка с федералните? Кога стана това, преди или след като Темпелтън те заряза?

— Сериозно?… — ококори ледените си очи тя и се усмихна широко. — Предполагаше се, че това трябва да е приятна среща, на която да прекарам малко време с моите внучки, не за да отговарям на жлъчни въпроси.

— Зададох само един.

Без да му обръща внимание, тя се обърна към хола и Джо се зачуди дали температурата в къщата действително спадна с десет градуса след появата на Миси, или това е просто плод на въображението му.

 

 

Двадесет минути по-късно, след като Долси си намери извинение и си тръгна, Джо се залови с мръсните чинии, останали от вечеря, а Миси запревежда Мерибет и момичетата през живота си. Джо си наля още едно и изпита желание да довърши съдържанието на бутилката, но се закле, че няма да отваря „Джак Даниелс“ в нейно присъствие. Той слушаше разсеяно историите, разказващи се в хола, и коментираше усърдно на ум.

— … С Маркъс се запознахме по време на благотворителна инициатива в Националния музей на „Уайлдлайф Арт“ в Джаксън Хол преди осем месеца. Бях доста заинтригувана в онзи момент, тъй като мъжът в живота ми се беше превърнал в наистина непредсказуем човек, а и кариерата му…

Коментарът на Джо не закъсня: „Тя просто е разбрала, че пред нея се разкрива възможност да се освободи от Волфганг Темпълтън, и се е свързала със специален агент Чък Куун от офиса на ФБР в Шайен, за да го уведоми, че знае местоположението на издирвания беглец, с когото самата тя живее тайно.“

— … Няколко години по-рано, когато беше мой адвокат, се разбирахме чудесно… Също така в момента на срещата ни Маркъс се намираше в процес на възстановяване от много спорен развод. Ние бяхме като два самотни кораба насред нощта, чиито пътища се пресичат в точния момент…

Във версия на Джо случилото се беше малко по-различно:

„На седмото или осмо питие, докато той участва активно в процеса за набиране на средства, тя изсипва цялата си прелест върху него, убеждавайки го да я представлява в сделката с федералните. Ценните й сведения срещу Волфганг Темпълтън трябваше да бъдат в замяна на имунитет срещу съдебно преследване и отпадане на всякакви федерални обвинения в съучастничество.“

— … Това беше една истинска вихрушка от ухажване…

„Легнала си е с него още първата вечер, оставяйки го да й се моли и с мълчаливото напомняне, че той няма да получи отново интимната й компания, докато сделката за имунитет не получи утвърдителен подпис.“

— Той е моята сродна душа…

„Каквито бяха и предишните петима (в това число и Темпълтън)“

— Имахме нужда един от друг… Сега живеем в красив имот в Тейтън Шадоус, извън Джаксън, с изглед към Канале Тетънс. Иска ми се всички да дойдете и да му се насладите, когато е възможно.

„Тя е отегчена, нервна и самотно живееща в затворен анклав с пенсионирани милионери и техните трофейни съпруги с фини крака и абсурдно надути гърди, които нямат никаква представа от това колко време й е необходимо да прекарва всяка сутрин в банята, за да изглежда по този начин…“

— Сега имам достатъчно време и пространство, за да се върна назад и да помисля за случващото се в живота ми. Мисля, че бях благословена с всички предимства, които един човек може да си пожелае, но все още се чувствам така, сякаш в сърцето ми има празнина. Нищо не може да замени семейството. Липсвате ми ужасно много.

Може би в това има известна истина… В края на краищата възможно е Миси да е стигнала онзи улегнал етап в живота си. Защо иначе би дошла…

И може би тази й стъпка й е коствала много…

От друга страна, Миси си оставаше Миси… Тя така и не попита как се справя Мерибет, нито се поинтересува от живота на момичетата през всичките тези години, в които не се свърза с тях нито за рождените им дни, нито за коледните празници.

 

 

Джо погледна през рамо. Мерибет изглеждаше така, сякаш наистина вярва на думите на майка си, въпреки че единственият й отговор по време на дългата история беше краткото „ммм-хмм“ от време на време.

Жена му изглеждаше наистина облекчена, когато телефонът й светна и тя погледна към екрана.

— Шеридън е — каза тя, ставайки бързо от дивана.

Мерибет мина през хола и кухнята и излезе навън с телефон, притиснат към ухото й.

Въпреки че беше сигурен, че го прави като извинение, за да се измъкне от майка си, Джо я последва. Искаше да се увери, че тя не вярва и на думичка от онова, което Миси им разказа, а и изпита желание да поздрави Шеридън. Но когато отвори задната врата и видя напрегнатото изражение на Мерибет, усети, че нещо не е наред.

— Успокой се, скъпа… — чу я да изрича.

— Какво е? Какво става?

Очите на Мерибет бяха големи, а лицето й беше изгубило цвят. Тя свали телефона от ухото си и прошепна:

— Шеридън казва, че е разхождала коня си при оградата, когато видяла една непозната жена. Въпросната се приближила към нея, но появилите се изневиделица двама младежи я уплашили и тя избягала…

Джо усети как стомахът му се свива.

— Казва, че жената носела суичър с качулка и имала татуировки по врата.

— Кажи й, че утре рано сутринта ще отида при нея — каза Джо.

— Не — отсече Мерибет. — Ще й кажа да се прибере у дома още сега. Това не може да се случва… Някой следи дъщерите ни и ние трябва незабавно да направим нещо по въпроса.

Пет минути по-късно Мерибет отново влезе в къщата с телефона в ръката си и тръгна решително към мястото, където Миси сравняваше храната в хотелите на Париж и Дубай.

— С Джо поговорихме и стигнахме до споразумение — започна Мерибет. — Каза, че къщата, в която живееш, се намира в затворен комплекс?

— Да… — отвърна Миси, изненадана.

— Дали разполага с алармена система и охрана?

— Да.

— На пълен работен ден?

— Разбира се. Маркъс се нуждае от това. Разгневил е доста хора в хода на кариерата си.

— Мамо, какво става? — попита Луси.

— Шеридън се обади току-що. Днес е видяла същата жена, която нападна Джой.

Очите на Луси се уголемиха, а Ейприл изпсува.

— Тогава, когато Шеридън се прибере утре, ще дойдем на една по-продължителна визита — обърна се Мерибет към майка си.

— Утре?

— Да — каза Мерибет, взирайки се в изненаданите физиономии на Ейприл и Луси. — Каза, че ти липсваме ужасно — погледна тя към Миси. — В такъв случай ще прекараме известно време при теб, за да излекуваш проклетата празнина в сърцето си. Поне докато не хванат онази жена. Джо ще се присъедини към нас веднага след като даде показанията си в съдебния процес.

Джо пъхна палци в колана си, гледайки съпругата си с възхищение. Превръщаше се в същински звяр, когато става дума за безопасността на семейството им.

Едно от малкото неща, за които Миси винаги е била права, е именно това — Мерибет се справяше с това много по-добре от него.

— Джаксън Хол? — възкликна Ейприл, очевидно започвайки да възприема идеята. — Готино…

— Ще се обадя на директора на колежа ти — каза Мерибет на Луси.

 

 

Миси бавно обходи с поглед лицата на Мерибет, Луси и Ейприл, които обсъждаха начина, по който възможно най-бързо да напуснат къщата и Садълстринг. Тя изглеждаше леко ужасена, помисли си Джо и това му се хареса.

Накрая тя стана от мястото, където седеше и въздъхна.

— Очевидно е, че сме принудени да направим това, защото Джо е неспособен да защити семейството си.

Мерибет започна да спори, но Джо протегна ръка, спирайки я. Той не искаше жена му да го защитава пред майка си. Но се засегна, защото в случая жената беше права.